Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (42)

2.

Не е точно подходящият момент да идват специалните, мислеше си Хари. Но докато беше на ръба, беше невъзможно да свърши каквато и да било работа.

Той пребърка джобовете си за монети и извади една. Петкредитовка от кехлибарена сплав; от едната й страна беше изобразен Клеон I, красив — съкровищата винаги са ласкаели императорите, а от другата — дискът на Галактиката, гледан отгоре. Задържа я на ръба и се замисли.

Нека ширината на монетата представлява височината на диска в типичен мащаб. За да бъдем точни, монетата трябваше да е изпъкнала в средата, за да изобразява центъра, но общо взето беше добро геометрично копие.

В диска имаше недостатък — миниатюрна пришка в един външен спирален ръкав. Направи изчисленията наум, като допусна, че галактиката има диаметър около 100 000 светлинни години, и… примигна. Точицата представляваше обем с диаметър от около хиляда светлинни години. Във външните ръкави тя би съдържала десет милиона звезди.

Да вижда толкова много светове като прашинка, плаваща в безкрая, го накара да се чувства така, сякаш твърдта на Трантор се е разтворила и той безпомощно се е срутил в бездна.

Можеше ли човечеството да има някакво значение при подобни мащаби? Толкова много милиарди души, напъхани в едно зрънце.

И все пак те се бяха разселили из цялата немислима шир на този диск за един миг време.

Човечеството се бе разселило из спиралните ръкави, бе се изляло през червеевите дупки, бе се увило около центъра за някакви си няколко хиляди години. За това време самите спирални ръкави не се бяха преместили под забележителен ъгъл в собствения си бременен гавот — това би отнело половин милиард години. Копнежът на човечеството по далечни хоризонти го бе запратило на рояци през паяжината от червееви дупки и хора бяха изскочили в пространството край издуващи се червени, вирулентно сини, тлеещи рубинени слънца.

Прашинката представляваше обем, който един-единствен човешки мозък с първичните му способности не би могъл да проумее освен като математически израз. Но същият този мозък водеше човеците все по-нататък и сега те се разхождаха из Галактиката и владееха звездните бездни… без да познават истински самите себе си.

Така че едно-единствено човешко същество не можеше да проумее дори една точица от диска. Но сумата от човечеството можеше — инкрементално, един ум след друг, познавайки непосредствената си звездна територия.

А какво желаеше той? Да вникне в цялото това човечество, в най-дълбоките му импулси, в сенчестите му механизми, в миналото, настоящето и бъдещето му. Искаше запознава скитническата порода, успяла да заграби този диск и да го превърне в играчка.

Значи може би един-единствен човешки ум наистина би могъл да обхване диска, като отиде едно ниво по-нагоре… и прецени сборните последствия, скрити в сложността на уравненията.

Да опишеш Трантор в тези пропорции беше детска игра. За Империята той имаше нужда от далеч по-огромно вникване.

Математиката можеше и да управлява галактиката. Невидимите тънки символи можеха и да властват над нея.

Значи, един-единствен мъж или жена би могъл или могла да има значение.

Може би. Той тръсна глава. Главата на едно-единствено човешко същество.

„Малко като че се поизсилихме, а? Мечти за божественост…“

Хайде пак на работа.

Само дето не можеше да работи. Трябваше да изчака. За негово успокоение човекът от специалните императорски войски пристигна и го поведе през Стрилингския университет. Вече беше свикнал със зяпачите и с неудобството да си пробива път сред тълпите, които сега се събираха навсякъде, където имаше вероятност да се появява по-често.

— Днес имаш много работа — каза той на капитана от специалните войски.

— Трябваше да го очаквам, сър.

— Надявам се, че ти плащат допълнително за това.

— Тъй вярно, сър. Викаме му „вредни“.

— За допълнителен риск, нали така? За опасно дежурство.

Капитанът сякаш се обърка.

— Ами да, тъй вярно, сър…

— Ако някой започне да стреля, какви са твоите заповеди?

— Ъъ, ако проникнат в зададения периметър, трябва да застанем между тях и вас, сър.

— И ти ще го направиш? Ще поемеш Гаусова пулсация или флешет?

Капитанът май се изненада.

— Естествено!

— Наистина ли?!

— Нали знаете, дълг.

Хари се засрами от простата лоялност на този мъж. Не към Хари Селдън, а към идеята за Империята. За ред. За цивилизация.

Хари осъзна, че и той също бе предан на тази идея. Империята трябваше да бъде спасена или поне падането й да бъде смекчено. Той можеше да го постигне само с вникване в най-дълбоките й структури.

И точно затова не му харесваше тая работа с Първия министър. Тя го лишаваше от време и концентрация.

В бронираното возило на специалните войски той успокои недоволството си, като извади бележник и започна да работи по някакви уравнения. Наложи се капитанът да го подсети, щом стигнаха двореца. Хари слезе — последва обичайният ритуал с охраната: специалните войски се пръснаха и въздухоплавателните сензори се вдигнаха, за да огледат далечния периметър. Напомняха му златни пчели, бръмчащи от бдителност.

Тръгна покрай една стена, която водеше към императорските градини, и покрай нея изникна бежов кръгъл екран, колкото нокътя на пръста му; залепи се за врата му. Той се протегна и го отлепи.

Видя, че е рекламна дрънкулка — лепенка, която те потапяше в приятна възбуда, като разпръскваше ендорфини в потока на кръвта ти. Освен това тя лекичко те предразполагаше към кохерентните сигнали на рекламите в коридора.

Той я хвърли. Един войник я сграбчи и изведнъж около него настана врява и суматоха. Войникът се обърна да хвърли лепенката.

През ръката на стража се стрелна оранжево острие, нажежено до цвърчене — проблесна и след миг изчезна. Мъжът извика „а!“; друг войник го сграбчи и го блъсна долу. После петима войници заградиха Хари от всички страни и той не видя нищо повече.

Войникът пищеше ужасно. Нещо прекъсна болезнения му вой. Капитанът кресна:

— Движение! — и Хари заподтичва, обкръжен от войниците, влезе в градината и премина по няколко алеи.

Изясняването на инцидента отне известно време. Разбира се, не можаха да открият лепенката, а и нямаше начин да се разбере със сигурност дали изобщо мишената е бил Хари.

— Може да е част от някой дворцов заговор — рече му капитанът. — Просто са чакали следващия минувач с мирисохарактеристика като вашата.

— И изобщо да не съм бил аз мишената?

— Би могло да бъде и така. На онова нещо му трябваха две-три допълнителни секунди, докато реши трябвате ли му или не.

— И реши, че му трябвам.

— Телесната миризма, миризмите на кожата — те не са точни, сър.

— Трябва да започна да си слагам парфюм.

Капитанът се усмихна.

— Това не би спряло умно нещичко като това.

Нахлуха и други специалисти по защитата и се изприказваха сума ти приказки. Хари настоя да се върне и да види пострадалия войник. Него вече го нямаше — беше в спешното, казаха, че щял да си изгуби ръката. Не, съжаляват, но Хари не може да го види. Нали разбирате, съображения за сигурност.

Последствията бързо доскучаха на Хари. Беше дошъл по-рано, за да се поразходи из градината и макар да съзнаваше, че се държи ирационално, съжалението, дето е пропуснал разходката, го потискаше повече от покушението над живота му.

След дълга и замряла пауза Хари отхвърли инцидента. Представи си оператор за изместване, леденосиня векторна рамка. Вслуша се в ръмжащия, нажежен до червено гневен възел и го избута от ума си. После, щеше да се разправя с това после.

Прекъсна безкрайните приказки и нареди войниците да го последват. Чуха се протестни викове, разбира се, но той не им обърна внимание. След това тръгна полека през градината, като се наслаждаваше на чистия въздух. Вдъхна нетърпеливо. Ослепителната скорост на атаката беше изтрила важността на това пред него. Засега.

Кулите на двореца стърчаха като паяжина на гигантски паяк. Между стволовете им се виеха ефирни пътеки. Кулите бяха обвити в сребриста мъгла и трепкаха, пулсираха в тих, постоянен ритъм като огромно невиждано сърце.

Докато минаваше през един цветозаж, някакво втурване нагоре привлече вниманието му. От огромния императорски птичарник се надигаха хиляди птици на ята и трептяха във вертикалните течения. Изписваха изящни подвижни фигури, които прозираха и се вълнуваха — огромен ефирен танц.

И все пак те бяха създадени преди хилядолетия чрез биоинженерство на генома. Оформяха течения и вълни като облаци или дори въздушни планини и пируваха с талазите комари, пускани отдолу от градинарите. Но един страничен повей можеше да разпръсне всичките им живописни скулптури, да ги разтури.

Също като Империята, мина му през ума. Прекрасна в реда си, стабилна вече петнайсет хилядолетия — и все пак рухваше. Пропукваше се като бавноподвижен под при катастрофа. Или в спазми като бунтовете в Джунин.

Защо? Дори и сред тази императорска хубост умът му на матист се връщаше към проблема.

На влизане в двореца мина покрай делегация от деца, тръгнали на аудиенция с някоя по-маловажна императорска фигура. Преряза го внезапна болка по осиновения му син Райх. Двамата с Дорс бяха решили тайно да изпратят момчето обратно в училището, след като счупиха крака на Юго.

— Да ги лишим от мишени — бе казала Дорс.

Сред заслугокрацията само онези възрастни, които притежаваха преданост, стабилност и талант, можеха да имат деца. Аристократите и простите граждани можеха да плодят дечурлига на поразия.

Родителите бяха като хората на изкуството — особени хора с особени дарби, на които се оказваха почит и се даваха привилегии, оставени на свобода да създават щастливи и кадърни хора. Това беше благородна професия — и добре платена. Хари бе заслужил честта да го одобрят.

В непосредствен контраст край него минаха трима придворни със странна форма.

По биотехнологичен начин хората можеха да превръщат децата си в остри кули, в подобни на цветя дребосъчета джуджета, в зелени великани или розови пигмеи. Изпращаха ги от цялата Галактика за забавление на кралския двор, където новостите винаги бяха на мода.

Но модите твърде рядко изтрайваха дълго. Имаше си норми за всеки вид. И разпъването на тези норми беше дълбоко вкоренено. Хари трябваше да признае, че никога нямаше да минава за изтънчен човек, защото намираше подобни хора за отблъскващи.

Някой бе оформил приемната зала така, че да прилича на всичко друго, но не и на зала, в която се приемат хора. Приличаше на буцеста ниша в стопено стъкло, цялата пронизана от лъскави пръти от керамостомана. На свой ред тези пръти преминаваха в гладки буци, които — тъй като в залата нямаше друго — вероятно бяха замислени да изпълняват функциите на маси и столове.

Не му се виждаше вероятно да успее да се измъкне обратно, от която и да било от тези форми, след като успееше да проумее как точно се сяда в тях, така че Хари изчака прав. И се чудеше дали пък и този ефект не е по някакъв начин предвиден… Дворецът беше нещо изящно и многопластово.

Това трябваше да бъде малка частна среща — така го бяха уверили от канцеларията на Клеон. И все пак там имаше цяла малка армия от аташета, служители на протокола и помощници, които му се представиха, докато Хари преминаваше през няколко все по-натруфени стаи на път за насам. Приказките им също ставаха все по-натруфени. Дворцовият живот се доминираше от надути хора, които винаги се държаха така, сякаш свенливо снемат покривалата от свои скулптури.

Имаше много орнаменти и украшения — архитектурният еквивалент на скъпоценностите и коприната — и дори и най-незначителните прислужници бяха облечени в много достойни зелени униформи. Чувстваше се така, сякаш беше длъжен да говори по-тихо — спомни си неделите на Хеликон и осъзна, че това място някак си му прилича на църква.

После Клеон връхлетя в залата и всички придворни изчезнаха — безшумно изтекоха в скритите изходи.

— Драги ми Селдън!

— Ваш съм, сир — Хари следваше ритуала.

Императорът продължи да го поздравява многословно и да цъка с език, говорейки за очевидния опит за покушение:

— Случайност, без съмнение, не мислите ли? — а после го поведе към голям екран, заемащ цялата стена. Щом махна с ръка, на екрана се появи огромен общ изглед на цялата Галактика — произведение на нов художник. Хари измърмори дължимия израз на възхищение и си спомни какво си мислеше само преди час.

Това беше времева скулптура, която проследяваше цялата галактическа история. В края на краищата дискът беше сбор от отломки, които се въртяха на дъното на гравитационен илюминатор в космоса. Начинът, по който изглеждаше, зависеше от това кои точно очи от милиардите очи на човечеството използва човек. Инфрачервеното можеше да пронизва и да разкрива прашни алеи. Рентгеновите лъчи издирваха локви от яростно пламтящи газове. Радиоантените очертаваха студени брегове от молекули и намагнетизирана плазма. Всички те бяха заредени със значения.

Във въртележката на диска звездите подскачаха и се люлееха под сложни Нютонови удари. Основните ръкави — Стрелец, Орион и Персей — се простираха от центъра нататък и носеха имена, чието значение беше скрито от древността. Във всеки от тях се съдържаше Зона със същото име — вероятно намек за това, че тук някога е била орбитата на древната Земя. Но никой не знаеше, а изследванията не бяха открили нито един очевиден и единствен кандидат. Вместо това дузини светове претендираха за титлата Истинска земя. Много вероятно беше нито един от тях да не е точно това.

Множество светещи знаци небесни ориентири? — сияеха сред витите, преградени спирални ръкави. Красота, неподлежаща на описание — но не и неподлежаща на анализ, помисли си Хари, независимо дали физически или обществен. Само да можеше да намери ключа…

— Поздравявам те за успеха на моя Декрет за идиотите — каза Клеон.

Хари бавно изплува от огромната перспектива.

— Ъ-ъ… моля, сир?

— Твоята идея — първият плод на психоисторията — Клеон забеляза нищо неразбиращата физиономия на Хари и се изкиска. — Вече си забравил, а? Ренегатите, които опустошават и търсят известност чрез своя позор. Ти ме посъветва да ги лиша от самоличност и да наредя оттук нататък да ги наричат Идиоти.

Хари наистина беше забравил за този съвет, но се задоволи да кимне мъдро.

— И работата стана! Тези престъпления намаляха много. А осъдените на смърт се пръскат от гняв и настояват да се прочуят. Великолепна работа, казвам ти.

Студени тръпки полазиха Хари, като чу как примлясна с устни императорът. Небрежно подхвърлено предложение, което изведнъж бяха претворили в конкретна действителност. Малко се потресе.

До съзнанието му стигна, че императорът го пита как напредва с психоисторията. Гърлото му се сви и той си спомни оная Муунроуз с нейните досадни въпроси. Като че ли бяха минали седмици оттогава.

— Работата върви бавно — успя да каже той.

— Без съмнение, тя изисква дълбоки знания за всяка страна на цивилизования живот — рече съчувствено Клеон.

— От време на време — запъна се Хари и твърдо отстрани смесените си чувства.

— Наскоро бях на едно събрание и научих нещо, което ти без съмнение си включил като фактор в своите уравнения.

— Да, сир?

— Твърди се, че самата основа на Империята — освен червеевите дупки, разбира се — е откритието на протоно-бороновото сливане. Никога не бях го чувал, но ораторът рече, че това било единственото велико постижение на древността. И че всеки звездолет и всяка планетарна технология зависят от неговата мощ.

— Предполагам, че е вярно, но не го знаех.

— Такъв елементарен факт?

— Онова, което не ми е от полза, не ме засяга.

Клеон нацупи озадачено устни.

— Но една теория на цялата история без съмнение изисква и най-малки подробности.

— Технологията се намесва само в случай, че оказва ефект върху други важни неща — обясни Хари. Как да разясниш сложностите при нелинеарните изчисления? — Често важното са ограниченията.

— Всяка технология, която може да се различи от магията, е недостатъчно напреднала — безгрижно рече Клеон.

— Добре казано, сир.

— Хареса ли ти? Онзи приятел, Драюс, ми го каза. Добре звучи, нали? Пък и е вярно. Може би аз ще… — той млъкна и заяви на въздуха: — Офицер по транскрипциите! Дай това изречение за магията за обществено разпространение.

После се облегна назад.

— Вечно ме преследват за „Мъдростта на императора“. Ама че досада!

Лека музикална нотка обяви пристигането на Бетан Ламурк. Щом той се появи, Хари се вцепени, но Ламурк имаше очи само за императора и се впусна гладко в литаниите на дворцовия ритуал. Като първостепенен член на Висшия съвет му се налагаше да рецитира някакви осветени от времето празни фрази, да се поклони със странен замах и изобщо да не откъсва очи от императора. След като приключи с това, можеше да се поотпусне.

— Професор Селдън! Радвам се да се срещнем отново.

Хари се ръкува с него официално.

— Извинявайте за онзи малък инцидент. Наистина не знаех за камерата.

— Няма значение. Човек не може да попречи на медиите да правят от всичко, каквото си поискат.

— Моят Селдън ми даде чудесен съвет за Декрета за идиотите — заяви Клеон и продължи да говори, а доволството му все повече задълбочаваше изкривяването на устата на Ламурк.

Клеон ги поведе към луксозните кресла, които изскочиха от стените. Хари веднага се намери във вихъра на подробна дискусия по въпросите на Съвета. Резолюции, мерки за одобрение, откъслеци от предложения за закони. Всичко това протичаше и през канцеларията на Хари. Той прилежно бе нагласил автосекретаря си да му прави текстов анализ, да превежда морето от жаргони на прост галактически и да изглажда връзките. Така измина първият час. Той не бе обърнал никакво внимание на по-голямата част от материала — мяташе цели бали от документи за преглеждане в рециклатора си, когато никой не го гледаше.

Тайнствените дела на Висшия съвет по принцип не бяха трудни за проследяване — просто бяха отегчителни. Докато Ламурк си разменяше сръчно думи с императора, Хари ги наблюдаваше така, както би гледал бодиболен мач: любопитно упражнение, без съмнение завладяващо в някакъв тесен смисъл.

Това, че Съветът установяваше общите стандарти и насоки, а по тях законоработниците изработваха детайлите и прокарваха законите, не променяше слисването му и липсата на интерес. Хората си прекарваха живота в подобни занимания!

За тактиката почти не го беше грижа. Дори и човечеството нямаше значение. На галактическата шахматна дъска фигурите бяха феномените на човечеството, а правилата на играта — това бяха законите на психоисторията. Противникът беше скрит и може би не съществуваше.

На Ламурк му беше нужен противник, съперник. Хари неуловимо осъзнаваше, че той е неизбежният му враг.

Кариерата на Ламурк беше насочена към поста на Първия министър и той бе твърдо решен да го докопа. При всеки обрат Ламурк се подмазваше на императора и отхвърляше аргументите на Хари, които не бяха много.

Хари не се противопоставяше директно на Ламурк — този човек беше майстор. Той си мълчеше и се ограничаваше с това от време на време да повдига вежди изразително (както се надяваше). Рядко му се беше случвало да съжалява, че си е мълчал.

— Тази макромрежа — одобрявате ли я? — попита императорът Хари.

Той почти не си спомняше идеята.

— Тя значително ще промени Галактиката — запъна се той.

— Продуктивно! — Ламурк плесна по масата. — Всички икониндикатори падат. Макромрежата ще ускори инфопотока и ще даде тласък на производителността.

Устата на Императора се изкриви в съмнение.

— Не съм чак толкова щастлив от идеята толкова много хора така лесно да се свързват един с друг.

— Само си помислете — настоя Ламурк. — Новите скуизери ще позволят на обикновения човек от, да речем, зона Екуиз да си приказва всеки ден със свой приятел от Далечните покрайнини или където и да било другаде.

Императорът кимна несигурно.

— Хари? Ти какво ще кажеш?

— И аз си имам съмнения.

Ламурк махна с ръка.

— Липса на кураж.

— Увеличението на комуникациите може да задълбочи кризата в Империята.

Устата на Ламурк се изкриви презрително.

— Глупости. Противоречи на всяко свястно изпълнително правило.

— Империята не е управлявана — Хари се поклони леко на императора. — Уви, тя е оставена на самотек.

— Пак глупости. Ние във Висшия съвет…

— Изслушай го! — сряза го Клеон. — Той много-много не приказва.

Хари се усмихна.

— Мнозина са ми благодарни за това, сир.

— А сега без заобикалки. Какво ти казва твоята психоистория за развитието на Империята?

— Тя представлява милиони замъци, обвити в паяжина от мостове.

— Замъци ли?! — прочутият нос на Клеон се вирна скептично.

— Планети. Те си имат своите проблеми и се развиват както си искат. Империята не си прави труда да се занимава с такива подробности, освен ако някой свят не започне да създава агресивни неприятности.

— Вярно е и си е точно така — рече Клеон. — А… мостовете са червеевите дупки.

— Точно така, сир — Хари умишлено избягваше да поглежда Ламурк и се съсредоточи върху императора, докато екипираше видението си.

На планетите можеше да има всякакъв брой по-маловажни херцогства с техните спорове, войни и изобилие от „микроструктури“. Психоисторическите уравнения сочеха, че всичко това няма значение.

Онова, което имаше значение, беше, че материалните ресурси не можеха да се разпределят сред неограничен брой хора. Всяка слънчева система си имаше ограничен запас от ресурси и в края на краищата това означаваше местни йерархии, които контролираха достъпа до тях.

Червеевите дупки можеха да пренасят доста малка маса, защото диаметърът им рядко надхвърляше десет метра. Масивните хиперпространствени кораби пренасяха тежки товари, но те бяха по-бавни и тромави. Те изкривяваха пространствено-времевия континуум, свиваха го отпред и го разширяваха отзад и се придвижваха със свръхсветлинна скорост в рамките на Галактиката, но не и в своята собствена. Търговията между звездните системи се ограничаваше до леки, компактни и скъпи стоки. Подправки, моди, технологии — но не и обемни суровини.

Червеевите дупки можеха да побират много по-лесно модулирани светлинни лъчи. Изкривяванията им отразяваха лъчите до колекторите на другия им изход. Данните си течаха свободно и образуваха галактическата плетка.

А информацията беше противоположността на масата. Данните можеха да бъдат премествани, компресирани и с готовност изтичаха през копия. Информацията беше нещо, което можеше да се разпределя до безкрайност. Тя цъфтеше като цветя във вечна пролет, защото щом дадена информация се приложеше към някакъв проблем, полученото в резултат решение беше нова информация. И евтина, което означаваше, че за да се получи, са необходими малко материални ресурси. Предпочитаната й среда беше съвсем буквално светлината — лазерният лъч.

— Това е осигурило достатъчно комуникация за създаването на империя. Но вероятността някой туземец от зона Пюисан някога да замине за зона Закулот или поне до съседната звезда, тъй като през червеевите дупки това са равностойни пътувания, е била съвсем малка — обясни Хари.

— Така че всеки от твоите „замъци“ е бил изолиран — без да броим информационния поток — обади се Клеон, дълбоко въвлечен в идеята.

— Но сега макромрежата ще увеличи темпото на информационната размяна с хиляди — чрез използването на тези „скуизери“, които компресират информацията.

Клеон прехапа озадачено устни.

— Защо това е толкова лошо?

— Не е — намеси се Ламурк. — По-добри данни — по-добри решения. Всеки го знае.

— Не е задължително. Човешкият живот е пътешествие по морето на значенията, не мрежа от информация. Какво биха получили повечето хора от близък, личен поток от данни? Отстранена и чужда логика. Изкоренени подробности.

— Можем да управляваме нещата по-добре! — настоя Ламурк. Клеон вдигна пръст и следващите думи на Ламурк заседнаха в гърлото му.

Хари се поколеба. В думите на Ламурк наистина имаше смисъл.

Съществуваха математически релации между технологията, натрупването на капитал и труда, но най-важният драйвер се оказваше знанието. Около половината от ръста на икономиката на Империята идваше от нарастването на качеството на информацията, въплътена в по-добри машини и усъвършенствани умения, които водеха до ефикасност.

Тъкмо там се бе препънала Империята. Стремежът към новаторство на науките бавно се бе разсеял. Имперските университети произвеждаха прекрасни инженери, но не и изобретатели. Велики преподаватели, но малцина истински учени. Това оказваше влияние върху други приливи на времето. Но то бе предизвикано от нещо по-различно от глад за данни и Хари все още не знаеше причината.

Ала той забеляза, че императорът се колебае и продължи настоятелно:

— Мнозина от Висшия съвет виждат в макромрежата инструмент за контрол. Нека ви изтъкна някои добре познати факти, сир.

Хари беше в любимата си ситуация — лекция тет-а-тет. Клеон се бе навел напред и бе присвил очи, а Хари разказваше ли, разказваше.

За да стигне от свят А до свят Б, обясняваше той, човек трябва да прескочи през дузина червееви дупки — Червеевото гнездо беше астрофизично метро с много трансфери.

Всеки вход към червеева дупка натоварваше всеки товар с допълнителни такси. Контролът над целия маршрут на търговията даваше максимална печалба. Борбата за контрол беше безкрайна, често яростна. От гледна точка на икономиката, политиката и „историческата инерция“ — което означаваше един вид инерция, наложена върху събитията — една местна империя, която контролираше цяло съзвездие точки, трябваше да е солидна и трайна.

Да, ама не. От време на време регионалните сатрапства вирваха нозе. Изглеждаше естествено от всеки коридор да бъдат изстисквани максимални пари чрез координиране на всеки вход за оптимизиране на трафика. Но тази степен на контрол безпокоеше хората. Чрез изпипания контрол на системата информацията течеше само от управителите към робите на заплати с почти никаква обратна връзка.

Пространното регулиране не осигуряваше най-добра печалба. Вместо това то пораждаше „икономиите на късото одеяло“ — когато на колективните рамене им станеше студено, дръпваха одеялото да ги завият и краката измръзваха. Прекаленият контрол се проваляше.

— Така че макромрежата, ако позволи на Висшия съвет наистина да „ръководи нещата“, може да намали виталността на икономиката.

Ламурк се усмихна покровителствено.

— Това са абстрактни теории, сир. Вижте сега, изслушайте старото куче, което вече от толкова време е в Съвета…

Хари се заслуша в прочутата мазна реч на Ламурк и се зачуди защо изобщо се занимава с всичко това. Трябваше да признае, че размяната на идеи с императора притежаваше определена небрежна, почти чувствена сила. Да наблюдаваш човек, който можеше с едно махване на ръката да унищожи цял свят, определено стимулираше прилива на адреналин.

Но всъщност мястото му изобщо не беше тук — нито според таланта му, нито според наклонностите му. Беше му забавно да бърбори за собствените си идеи; всеки професор тайничко си мисли, че онова, от което светът има нужда, е една добра, солидна лекция — прочетена от него, разбира се.

Но в тази игра пешките бяха истински. Декретът за идиотите го бе нервирал, макар и да не виждаше в него нищо погрешно от морална гледна точка.

Животът тук, сред разкоша, висеше в равновесие. И не само животът на другите. Трябваше да си напомни, че този усмихнат, уверен Ламурк там, срещу него, беше очевидният източник на лепенката оръжие, която едва не го уби само преди часове.