Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (41)

1.

Бюросекът на Хари Селдън иззвъня и обяви:

— Маргета Муунроуз желае да разговаря с вас.

Хари погледна 3D-изображението на поразителна жена, увиснало над него.

— Хм? О! Коя е тя? — секретарят не би му прекъснал изчисленията, освен ако тя не беше важна личност.

— Проверката разкрива, че е водещ автор на интервюта и политически журналист в мултимедийния комплекс…

— Ясно, но защо е толкова важна?

— Смятана е от всички интеркултурни монитори за една от петдесетте най-влиятелни фигури на Трантор. Предлагам…

— Никога не съм чувал за нея — Хари се надигна и приглади косата си. — А защо би трябвало да съм чувал? Пусни обаче пълен филтър.

— Изпратих филтрите за рекалиброване. Ако…

— По дяволите, вече седмица ги няма!

— Боя се, че автоматът за новото калиброване е проявил дефекти.

Мехите — това бяха усъвършенствани бракми — напоследък често се повреждаха. От бунтовете в Джунин насам някои от тях дори ги нападаха. Хари преглътна и рече:

— Свържи ме все пак.

Бе използвал филтри по холофона толкова дълго време, че вече не можеше да крие чувствата си. Хората на Клеон бяха инсталирали софтуер, който да изработи подобаващо селекционирано тяло за него. С малко лъскане от страна на имперските съветници сега той модулираше акустичния му подпис в плътен, уверен, кънтящ глас. А при желание от негова страна редактираше речника му — той вечно се впускаше в техножаргон, вместо да обяснява просто.

— Господин академик! — поздрави ведро Муунроуз. — Толкова много искам да си поприказваме!

— За математика ли? — изтърси той.

Тя се засмя весело.

— Не, не! Това главата ми надали би могла да побере. Аз представлявам милиарди любопитни умове, които биха искали да знаят какво мислите за Империята, Куатананските въпроси…

— Какво?

— Куатанан — диспутът за зоналния ред.

— Никога не съм го чувал.

— Но… вие ще ставате Първи министър! — изглеждаше наистина изненадана, макар Хари да си напомни, че това вероятно беше съвършено опитно филтър-лице.

— Да, може би. Но дотогава защо да се тормозя?

— Когато Висшият съвет избира, хората трябва да познават възгледите на кандидатите — заяви тя доста превзето.

— Кажете на вашите зрители, че си пиша домашното в последния момент.

Тя изглеждаше очарована, което окончателно го увери, че минава през филтър. От многото сблъсъци с медиите той бе научил, че лесно се раздразват, когато ги натириш. За тях сякаш се подразбираше, че щом през техните очи гледа огромна публика, то те носят цялото морално влияние на тази публика.

— А какво ще кажете по една тема, която със сигурност ви е позната — злощастието в Джунин? И загубата — а някои казват, бягството — на симовете на Волтер и Жана д'Арк?

— Не е в моята компетенция. — Клеон го бе посъветвал да се държи настрана от цялата тази работа със симовете.

— Според слуховете те са излезли от вашия отдел.

— Разбира се — един от нашите матисти изследователи ги намери. Дадохме на лизинг правата на онези… как им беше името?

— „Артифис асоушиейтс“ — и съм сигурна, че го знаете.

— Ъъ, мда.

— Тази роля на разсеяния професор не е убедителна, сър.

— Смятате, че си прекарвам времето в драпане за службата — а после, вероятно, да се чудя къде да се скрия?

— Светът, цялата Империя има право да знае…

— И какво — да защитавам само онова, по което биха си падали хората?

Устата й се изкриви в гримаса, която пролича дори през филтрите — очевидно бе решила да разиграе това интервю като борба на две воли.

— Вие криете работата на хората от…

— Моите изследвания са си моя работа.

Тя махна с ръка.

— Какво бихте казали като математик на тези, според които дълбоките симове на истински хора са безсмъртни?

Хари пламенно желаеше собствените му лицеви филтри да бяха налице. Сигурен беше, че издава нещо, и се принуди да остане с безизразно лице. Най-добре бе да омаловажи аргумента.

— Доколко истински бяха онези симове? Някой знае ли?

— Те без съмнение изглеждаха на публиката истински и като хора — вдигна вежди Муунроуз.

— Боя се, че не съм гледал представлението — рече Хари. — Бях зает.

Муунроуз се наведе напред, набърчила чело.

— С вашата математика? Е, добре, тогава ни разкажете за психоисторията.

Лицето му продължаваше да не трепва — това бе неправилен сигнал. Накара се да се усмихне.

— Слухове.

— От авторитетен източник знам, че императорът е благоразположен към вас именно заради тази теория за историята.

— Какъв авторитетен източник?

— Вижте, сър, тук аз задавам въпросите…

— Кой го казва? Аз все още съм слуга на обществото, професор. А вие, мадам, ми отнемате време, което бих могъл да посветя на студентите си.

Хари махна и прекъсна връзката. Откакто се бе счепкал с Ламурк право пред муцуната на ЗО-камерата, за която не бе и подозирал, се беше научил да прекъсва разговора, ако тръгнеше накриво.

Щом се облегна назад в креслото, в стаята влезе Дорс.

— Обадиха ми се, че някаква важна птица ти досаждала.

— Махна се. Мъчеше се да измъкне нещо на тема психоистория.

— Е, нямаше как да не излезе наяве. Това е вълнуващ синтез от думи. Предизвиква въображението.

— Може би трябваше да го нарека „социоистория“ — хората щяха да си мислят, че е нещо много скучно и да ме оставят на мира.

— Надали щеше да понесеш такава грозна дума.

Електрощитът заискри и изпука. През него влезе Юго Амарил.

— Прекъснах ли нещо?

— Съвсем не — Хари скочи и му помогна да седне. Юго още куцаше. — Как ти е кракът?

Юго сви рамене.

— Прилично:

Преди седмица трима здравеняци бяха приближили Юго на улицата и много спокойно му бяха обяснили положението. Били наети да му навредят — да го предупредят така, че да не може да го забрави. Трябвало да му строшат някой и друг кокал; така им били наредили и той не можел да направи нищо по въпроса. Водачът им му обяснил, че могат да го направят по мъчния начин. Ако се съпротивлявал, щял съвсем да си изпати. Лекият начин бил да му строшат пищяла с един премерен удар.

По-късно, докато го описваше, Юго бе казал:

— Позамислих се, разбираш ли, па седнах на тротоара и си опънах левия крак. Вождът им ме изрита. Добре си свърши работата — счупи се веднага и то много чисто.

Хари беше ужасен. Разбира се, медиите естествено се вкопчиха в тази история. Единственото му жлъчно изявление беше:

— Насилието е дипломацията на некадърните.

— Медтехът ми разправя, че след седмица ще оздравее — каза Юго, докато Хари му помагаше да се протегне, а креслото неуловимо променяше формата си под него.

— Императорските хора все още нямат представа кой е бил — обади се Дорс. Тя се разхождаше нервно из офиса.

— Много хора биха свършили подобна работа — ухили се Юго. Ефектът беше донякъде уравновесен от голямата синина на челюстта му. — Освен това като че ли им хареса, че го правят на далит.

Дорс закрачи ядосано.

— Де да бях там…

— Не можеш да си навсякъде — мило й рече Хари. — Според императорските хора всъщност не е станало заради тебе самия, Юго.

Юго мрачно изкриви уста.

— Схванах. Заради тебе е било, нали?

Хари кимна.

— „Сигнал“ — тъй ми рече един от тях.

Дорс се извърна рязко.

— За какво?

— Предупреждение — поясни Юго. — Политика.

— Разбирам — побърза да каже тя. — Ламурк не може да те удари пряко, но оставя…

— Набиваща се на очи визитка — довърши вместо нея Юго. Дорс сплете пръсти.

— Трябва да съобщим на императора!

Хари не можа да не се изкиска.

— И го казваш ти, дето си историк. Насилието винаги е играло определена роля при наследствените постове. Няма как това да е далеч от ума на Клеон.

— За императорите е така, да — възрази му тя. — Но в една надпревара за поста на Първи министър…

— Властта нещо не я бива напоследък — заговори провлечено Юго със саркастичен тон. — Тия гадни далити само проблеми създават. Пък и Империята нещо го е закъсала. Или се впуска в някакви смахнати ренесанси. Сигурно ще да е далитски заговор, а?

— Когато храната стане оскъдна, правилата за поведение на масите се променят — обади се Хари.

— Бас ловя, че императорът е наредил всичко това да се анализира — рече Юго.

Дорс закрачи отново из стаята.

— Един от уроците на историята е, че императорите, които прекалят с анализите, се провалят, докато онези, които опростяват прекалено, успяват.

— Бива си го анализът ти — изкоментира Хари, но тя не долови иронията.

— Ъъ, аз пък случайно успях и да свърша малко работа — рече тихо Юго. — Приключих със съгласуването на транторските исторически данни с модифицираните Селдънови уравнения.

Хари се наведе напред, а Дорс продължаваше да крачи със сключени зад гърба ръце.

— Прекрасно! Под ръка ли са ти?

Юго се ухили и постави феритов куб в слота на бюрото на Хари.

— Гледайте.

Трантор бе преживял поне осемнайсет хилядолетия, макар и периодът отпреди Империята да бе много оскъдно документиран. Юго бе свил океана от данни в 3D. Икономиката вървеше по едната ос, социалните индекси — по другата, а политиката съставляваше третото измерение. Всяка от тях оформяше повърхност и тези повърхности образуваха форма, увиснала над бюрото на Хари. Хлъзгавата на вид буца беше колкото човешки бой и постоянно се движеше — деформираше се, отваряха се отверстия, надигаха се буци. Цветово кодираните вътрешни потоци се виждаха през прозрачната кожа.

— Прилича ми на болен от рак орган — обади се Дорс. Юго се намръщи и тя добави прибързано: — Но е хубаво.

Хари се изсмя; Дорс рядко правеше гафове в обществото, но когато пък направеше гаф, представа си нямаше как да го замаже. Буцестото нещо, висящо във въздуха, пулсираше от живот и привличаше като магнит вниманието му. Гърчещата се повърхност обемаше в себе си трилиони вектори, а суровите данни се извличаха от безбройни мънички животи.

— Данните от ранната история са доста позакърпени — обясни Юго. Повърхностите се тресяха и поклащаха. — Също и ниска разделителна способност и дори малобройно население — проблем, който няма да стои пред нас по отношение на предсказанията за Империята.

— Виждаш ли двустепенните социоструктури? — посочи Хари.

— И това представя всичко в Трантор? — възкликна Дорс.

— За модела не всички подробности имат еднакво значение — обясни Юго. — За да изчислиш как ще лети един космически кораб, не ти трябва да знаеш кой е собственикът му.

Хари се обади услужливо, сочейки един бърз трепет в социалните вектори:

— Сциентокрацията е възникнала тук през третото хилядолетие. После епоха, в която от монополните е възникнал стазис. Това е подхранило строгостта.

Формите станаха по-устойчиви, след като данните се подобриха. Юго бързо превъртя времето така, че петнайсет хилядолетия се извъртяха за три минути. Беше поразително — пулсиращите, твърдо нарастващи милиарди издънки, безкрайно пъпкуваща се структура. Пъпкуващите се като пощурели диаграми говореха за сложността на Империята далеч повече от всяка високомерна реч на императора.

— Ето тук е покриването — посочи Юго — и в жълто е показано как следсказват уравненията на Селдън.

— Те не са мои уравнения — автоматично го поправи Хари. Много отдавна двамата с Юго бяха забелязали, че за да предсказват, първо е нужно да следсказват миналото за проверка — Те бяха…

— Само гледай.

Покрай тъмносинята фигура от данни се събираше жълта бучка. На Хари тя изглеждаше като близнак, идентичен на оригинала. Всяка минаваше през изкривявания и кипеше с енергията на историята. Всяка вълна и издатина представляваше много милиарди човешки триумфи и трагедии. Всяко малко трепване някога е било бедствие.

— Те са… еднакви — прошепна Хари.

— Много си прав, дявол те взел — измърмори Юго.

— Теорията съвпада.

— Ъ-хъ. Психоисторията върши работа.

Хари се втренчи в извиващите се цветове.

— Не съм си и помислял, че…

— Може да работи толкова добре? — Дорс бе застанала зад стола му и сега разтриваше скалпа му.

— Ами да.

— Години наред прекара във включване на необходимите променливи. Трябва да върши работа.

Юго се усмихна съчувствено.

— Де повече хора да вярваха като тебе в матистите. Забрави ефекта на врабчето.

Дорс бе омагьосана от блещукащите масиви от данни, които в момента превъртаха цялата история на Трантор, туптяха в различни цветови схеми, за да покажат разликите между истинската история и следсказанията на уравненията. Бяха много малко. Нещо повече — с времето не нарастваха.

Без да отделя поглед от дисплея, Дорс попита бавно:

— Врабче ли? Ние гледаме птички като домашни животни, но без съмнение…

— Да предположим, че едно врабче запляска с криле на екватора — навън, на открито. Това съвсем мъничко променя циркулацията на въздуха. Ако нещата тръгнат по подходящия начин, едно врабче може да отключи торнадо горе на полюсите.

Дорс бе смаяна.

— Това е невъзможно!

— Не го бъркай с баснословния гвоздей в подковата на коня, онова легендарно животно, пренасяло товари — вметна Хари. — Спомняш ли си? Ездачът му загубил битка, а после и кралство. Провал на малък, но критичен компонент, фундаменталните случайни явления са демократични. Мъничките разлики във всяка двойка променливи могат да предизвикат такива промени, че свят да ти се завие.

За да проумеят идеята му, беше необходимо известно време. Както във всеки друг свят, и транторската метеорология притежаваше плашеща чувствителност към първоначалните условия. Плясъкът на врабчови криле от едната страна на Трантор, усилен през флуидни уравнения седмици наред, можеше да предизвика свиреп ураган през един континент във втори. Никакъв компютър не би могъл да моделира всичките дребни подробности на истинското време, за да направи възможни точните предсказания.

Дорс посочи масивите от данни.

— Значи… всичко това е съвсем погрешно?

— Надявам се, че не — отвърна Хари. — Времето се променя, но климатът се държи постоянен.

— И все пак… нищо чудно, че транторианците предпочитат да живеят на закрито. Откритото пространство крие опасности.

— Фактът, че уравненията описват случилото се… ами това означава, че дребните резултати се изглаждат с историята — обади се Хари.

— Важните от човешка гледна точка неща всъщност може и да нямат особено значение — додаде Юго.

Дорс престана да разтрива скалпа на Хари.

— Значи… хората нямат значение?

— Повечето биографии ни убеждават — внимателно заговори Хари, — че хората… че ние имаме значение. Психоисторията учи, че нямаме.

— Като историк не мога да приема…

— Погледни данните — вметна Юго.

Гледаха как Юго изтъква подробности, посочва характеристики. За обикновените хора историята оставаше чрез изкуството, мита и литургията. Чувстваха го чрез конкретни примери в близък план: сграда, обичай, историческо име. Двамата с Юго — самите те като врабчета се носеха над пейзаж, за който обитателите му долу нямаха ни най-малка представа. Виждаха бавното надигане на терена — неудържимо като ледник.

— Но хората трябва да имат значение — в гласа на Дорс се долавяше нотка на самотна надежда. Хари знаеше, че някъде дълбоко в нея се спотайват строгите директиви на Закона на Зерот, но над тях лежеше дебел пласт истински човешки чувства. Тя беше хуманист, който вярваше в мощта на индивида, а тук се сблъскваше с тъп и безчувствен механизъм, най-общо казано.

— Всъщност те имат значение, но може би не по начина, който искаш — каза внимателно Хари. — Ние издирвахме легендарни групи, оси, около които понякога се въртят събитията.

— Например хомосексуалистите — додаде Юго.

— Около един процент от населението, съществен второстепенен вариант в репродуктивните стратегии — обясни Хари.

В социален аспект обаче те често бяха майстори на импровизацията, онези, които даваха тон в стила, напълно у дома си, що се отнася до условностите. Те като че бяха оборудвани с вътрешен компас, който сочеше всяка обществена новост съвсем отрано, така че упражняваха влияние, напълно несъразмерно с броя им. Често бяха чувствителни индикатори на бъдещи обрати.

Юго продължи:

— Така че се замислихме — биха ли могли те да бъдат решителен индикатор? Излиза, че са. Помага да излязат уравненията.

— Защо историята изглажда всичко? — сопна се Дорс.

Хари остави Юго да продължи:

— Нали разбираш, същият онзи ефект на врабчето си е имал и положителна страна. Хаотичните системи са можели да бъдат уловени точно в необходимия миг и съвсем лекичко наклонени в предпочитаната посока. Добре премерен във времето тласък би могъл да насочи една система и от това да се получат облаги, съвсем несъразмерни с вложеното усилие.

— Искаш да кажеш, контрол? — погледна го тя със съмнение.

— Съвсем лекичък — отвърна Юго. — Минимален контрол — необходимият тласък в необходимия момент — изисква в динамиката да се вниква из основи. Може би по този начин можеш да насочваш изхода към най-малко вредния от няколко чудесно балансирани резултата. В най-добрия случай те биха могли да докарат една система до смайващо добър изход.

— Кой упражнява контрола? — попита Дорс.

На Юго като че ли му стана неудобно.

— Ъъ, ние, такова… не знаем.

— Не знаете?! Но тази теория е теория на цялата история!

— В уравненията има елементи и взаимовръзки, които не можем да схванем — рече тихо Хари. — Потискащи сили.

— Как така не разбирате?

И двамата сякаш много се притесниха.

— Не знаем как си взаимодействат условията. Нови характеристики — заобяснява Хари, — които водят до… непредвиден ред.

— Значи всъщност вие не разполагате с теория, така ли? — рече сухо тя.

Хари кимна жално.

— Не и в смисъл на дълбоко разбиране, не.

„Моделите следваха суровия и опитен свят, заразмишлява той. Те отразяваха времето си. Планетната механика, работеща като по часовник, идваше след часовниците. Идеята за цялата вселена като компютърен модел идваше след компютрите. Възгледът за света на стабилната промяна идваше след нелинеарната динамика…“

За миг му се привидя метамодел, който би погледнал него и би описал как той би избрал сред моделите на психоисторията. Вглеждащ се надолу там, горе, той би могъл да види какво е вероятно да предпочете Хари Селдън…

— Кой планира този контрол? — настояваше Дорс.

Хари се опита да задържи идеята, но тя му се изплъзна. Той знаеше как да я подмами обратно: само да се отпусне.

— Помниш ли го онзи виц? — попита той. — Как можеш да разсмееш Господ?

Тя се усмихна.

— Разказваш му за плановете си.

— Точно така. Ще проучим този резултат и ще изровим някакъв отговор.

Тя се усмихна.

— Да не те питам за предсказания относно напредъка на собствените ти предсказания?

— Срамно е, но да.

Бюросекът му звънна.

— Императорът ви вика — съобщи той.

— По дяволите! — Хари плесна по стола. — Веселата част свърши.