Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (4)

1.

Беше си спечелил достатъчно врагове, че да му лепнат прякор, размишляваше Хари Селдън, и недостатъчно приятели, за да разбере какъв.

По мърморещата енергия на тълпите усещаше, че това е истина. Той нервно премина от апартамента си до канцеларията през широките площади на университета в Стрилинг.

— Не ме обичат — рече той.

Дорс Венабили лесно успя да му влезе в крачката. Тя се вгледа в насъбралите се лица.

— Не усещам опасност.

— Не си пълни хубавата главица с опити за убийство — или поне не веднага.

— Ти си в страхотно настроение днес.

— Мразя тоя защитен екран. Кой ли не го мрази?

Имперските специални части се бяха подредили ветрилообразно в, както се изразяваше капитанът им, „ангажиращ периметър“ около Хари и Дорс. Някои носеха екранни проектори, способни да отблъснат тежковъоръжена атака. Други изглеждаха също толкова опасни с голи ръце.

Алено-сините им униформи правеха лесно — забележимо къде тълпата настъпва срещу подвижната граница на охраната, докато Хари бавно вървеше през централния университетски площад. Там, където тълпата беше най-гъста, яркоцветните униформи просто я разблъскваха и си пробиваха път. Целият спектакъл го притесняваше твърде много. Специалните части не действаха с дипломация, а тук в края на краищата беше тихо и мирно учебно заведение. Или поне такова беше преди.

Дорс стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.

— Един Първи министър не може просто да се разхожда без…

— Не съм Първи министър!

— Императорът те е посочил и за тази тълпа това е достатъчно.

— Висшият съвет не се е произнесъл. Дотогава…

— Приятелите ти ще приемат най-доброто решение — рече тя тихичко.

— Приятели? Тук? — Хари огледа подозрително тълпата.

— Усмихват се.

Така си беше. Един извика: „Да живее профминистърът!“ и другите се засмяха.

— Това ли ми е сега прякорът?

— Да — и не е лош.

— Защо са се стълпили?

— Властта привлича хората.

— Ала аз все още съм само един професор!

За да поразсее раздразнението му, Дорс се изкикоти — съпружески рефлекс.

— Има една древна поговорка: „Такива времена пържат човешките души.“

— Ти за всичко имаш някоя историческа мъдрост.

— Това е част от високомерието, което придобиваш, когато станеш историк.

Някой се провикна:

— Хей, матминистре!

— И тоя прякор ми харесва, колкото и предишният — изкоментира Хари.

— Свиквай. И по-лоши ще ти лепят.

Те преминаха покрай Големия фонтан на Стрилинг и Хари за миг намери убежище в съзерцанието на високите му, извиващи се в дъга струи. Плискането заглушаваше тълпата и той почти си въобрази, че простият му, щастлив живот се е върнал. Тогава единствената му грижа беше психоисторията и вътрешните борби в университета Стрилинг. Тази уютна думичка беше изчезнала — може би завинаги — в мига, в който Клеон бе решил да го направи фигура в имперската политика.

Фонтанът беше величествен, ала въпреки това му напомни оковите, които се криеха под подобна простота. Тук ромолящите води се изтръгваха на свобода, но полетът им бе временен. Водите на Трантор течаха по окаяни тъмни тръби, по мрачни галерии, прокопани от древни инженери. Мрежа от артерии за прясна вода и отходни канали се виеше из вечния търбух. Тези телесни секрети на планетата преминаваха през несметни трилиони бъбреци и гърла, измиваха грехове, с тях вдигаха наздравици за сватби и раждания, отмиваха кръвта от убийства и повръщаното от смъртна агония. Те течаха там, в своята дълбока нощ, така и непознали чистата, изпаряваща се радост на неокованото време, никога свободни от човешката ръка.

Бяха в капан. Както и той.

Групата им стигна до Математическата катедра и се качи.

Дорс се издигаше в тръбата до него, ветрец приятелски рошеше косата й и ефектът бе ласкателен. Специалните части навън бяха заели бдителни, сковани пози.

Точно както през цялата последна седмица, Хари пак се опита да заговори капитана.

— Виж, всъщност няма нужда от цяла дузина войници там, навън…

— Аз по-добре мога да преценя, господин академик, ако обичате.

Хари се потисна от безсмислието на всичко това. Забеляза как един войник от специалните оглеждаше Дорс — нейният уникомбинезон разкриваше всичко, въпреки че не показваше нищо. Нещо го накара да каже:

— Е, тогава бих ви бил благодарен, ако накарате хората си да гледат накъдето трябва!

Капитанът сякаш се стресна. Погледна кръвнишки виновника й тръгна тежко към него. Хари усети искрица доволство. Щом влязоха във входа към канцеларията му, Дорс се обади:

— Ще се опитам да се обличам по-строго.

— Не, не, просто се държах глупаво. Излишно е такива дреболии да ме безпокоят.

Тя се усмихна сладко.

— Всъщност на мен доста ми хареса.

— Така ли? Харесва ти, че се държа глупаво?

— Че се опитваш да ме закриляш.

Дорс бе прикрепена към него от Ето Демерзел преди години, за да го пази. Хари бе свикнал с тази й роля, и почти не забелязваше, че тя влиза в сблъсък по неизказан начин с това, че е и жена. Дорс изцяло разчиташе на себе си, но притежаваше и качества, които понякога не се съчетаваха особено лесно с дълга й. Като например фактът, че му беше съпруга.

— Ще трябва да го правя по-често — рече той весело.

И все пак го сряза чувство за вина задето бе докарал неприятности на войничето. Присъствието им тук със сигурност не беше тяхна идея; Клеон им бе заповядал. Без съмнение биха предпочели друго място, където можеха да спасяват Империята с пот и доблест.

Минаха през фоайето на Математическия факултет с висок, сводест таван. Хари кимаше за поздрав на колегите. Дорс влезе в канцеларията си, а той се втурна към своята също като животно, криещо се в бърлогата си. Стовари се в креслото, без да обръща внимание на холограмата „спешно съобщение“, която висеше на метър от лицето му.

Тя изчезна, щом Юго Амарил влезе през свързващия е-стат портал. Натрапчивият и обемен портал също беше рожба на заповедта на Клеон за усилена охрана. Специалните части бяха инсталирали навсякъде блещукащи, нулиращи оръжията полета. Те изпълваха въздуха с тегнещ, тръпчив мирис. Още едно нахлуване на Реалността под маската на Политиката.

Усмивката на Юго проряза широкото му лице.

— Имам нови резултати.

— Разведри ме, покажи ми нещо прекрасно.

Юго седна върху широкото, празно бюро на Хари. Единият му крак увисна във въздуха.

— Добрата математика винаги е истинска и красива.

— Разбира се. Но не е задължително да е истинска в смисъла, който влагат в думата обикновените хора. Тя не може да каже нищичко за света.

— Караш ме да се чувствам като мръсен инженер.

Хари се усмихна.

— Навремето беше, не си ли спомняш?

— Аз ли да не помня?!

— Или предпочиташ да се потиш навън като жегопопивателна?

Хари бе открил Юго случайно преди осем години, точно след пристигането на Трантор, докато двамата с Дорс се укриваха от агентите на Империята. Един час разговори бе достатъчен да разбере, че Юго е самороден гений в трансрепрезентативния анализ. Юго имаше дарба, несъзнателна лекота на докосването. Оттогава си сътрудничеха. Хари често си мислеше, че е научил повече от Юго, отколкото обратното.

— Ха! — Юго плесна три пъти с едрите си длани по далитския маниер за изразяване на съгласие. — Можеш да мърмориш — за мръсната работа в истинския свят, но щом ще е в приятна и уютна канцелария, то аз съм в рая.

— Боя се, че ще трябва да ти прехвърля по-голямата част от тежкия товар — Хари нарочно качи краката си на бюрото. Поне изглеждаше небрежно, макар да не отговаряше на чувството му. Завиждаше на тежкотоварната лекота на Юго.

— За онова с Първия министър ли ми намекваш?

— Става все по-лошо. Трябва пак да се виждам с императора.

— Този човек те иска. Сигурно е заради изсечения ти профил.

— И Дорс мисли същото. Според мен обаче е обезоръжаващата ми усмивка. Както и да е, но не може да ме има.

— Ала ще те има.

— Ако насила ме принуди да поема този министерски пост, така ще оплескам работата, че Клеон ще ме уволни.

Юго поклати глава:

— Не е много мъдро от твоя страна. Провалилите се министри обикновено ги изправят пред съд и ги екзекутират.

— Пак сте си говорили с Дорс.

— Тя е историк.

— Да, а пък ние сме психоисторици. Търсачи на предвидимостта — Хари отчаяно вдигна ръце нагоре. — Защо никой не брои това?

— Защото никой в цитаделата на властта не го е виждал да върши работа.

— Няма и да го видят. Решат ли, че можем да предсказваме, никога няма да се отървем от политиката.

— И сега не можеш да се отървеш — напомни му Юго.

— Добри ми приятелю, най-лошата ти черта е, че ми казваш истината със спокоен тон.

— Пестя набиването на разум в главата ти. Би ми отнело доста повече време.

Хари въздъхна.

— Ако мускулите помагаха в математиката, щеше да си още по-добър в нея.

Юго отпъди с ръка мисълта.

— Ти си ключът. Ти си човекът с идеите.

— Е, този резервоар от идеи не се сеща за нищо.

— Идеите ще дойдат по реда си.

— И никакъв шанс повече за психоисторията!

— А като Пръв министър…

— Ще е още по-зле. Психоисторията ще отиде по…

— Никъде няма да иде без тебе.

— Ще има известен напредък, Юго. Не съм достатъчно суетен да мисля, че всичко зависи от мен.

— Зависи.

— Глупости! Нали те има и теб, и преподавателският състав!

— Имаме нужда от мислещ ръководител.

— Е, бих могъл да продължа тук на непълен работен ден…

Хари огледа просторния си кабинет и го заболя при мисълта, че повече няма да е заобиколен от уредите си, томовете си и приятелите си. Като Пръв министър щеше да разполага с малък дворец, просто една празна и безсмислена ексцентричност.

Юго му се усмихна подигравателно.

— За работещите Първи министри обикновено се смята, че са на пълен работен ден.

— Знам, знам. Но може би има начин…

Холограмата на кабинета се разгърна в пълен размер на метър от главата му. Терминалът беше кодиран да пропуска само съобщения от първостепенна важност. Хари натисна един клавиш на бюрото си и във въздуха се появи червена квадратна рамка — сигнал, че филтърфейсът му е включен.

— Да?

Личната помощничка на Клеон се появи в червена туника на син фон.

— Призован сте — каза тя просто.

— Хм… за мен е чест. Кога?

Жената навлезе в подробности и Хари веднага се почувства благодарен на филтърфейса. Личната помощничка изглеждаше доста импозантно, а той не искаше да изглежда такъв, какъвто всъщност си беше — разсеян професор. Неговият филтърфейс си имаше съблюдаващо етикета меню. Той го бе облякъл автоматично в костюм от стойки и жестове с подходящ език на тялото, скроени така, че да замаскират истинските му чувства.

— Много добре, след два часа. Ще дойда — заключи той и се поклони леко. Филтърът щеше да отрази същото движение, оформено според протокола на императорския двор.

— По дяволите! — той плесна по бюрото си и холограмата се разпадна. — Денят ми отиде по дяволите.

— Какво означава това?

— Неприятности. Колчем видя Клеон, това означава неприятности.

— Може пък да е шансът да изясниш…

— Просто искам да ме оставят на мира!

— Постът на Пръв министър…

— Ти стани Пръв министър! Аз ще стана компютационен специалист, ще си сменя името… — Хари млъкна и се разсмя горчиво. — Но и там ще се проваля.

— Виж, трябва да си оправиш настроението. Не се изтрисай на императора с тая озъбена физиономия.

— Хм… предполагам. Ами добре тогава, развесели ме. Каква беше тая добра новина, дето я спомена?

— Напипах някакви древни личностни констелации.

— Наистина ли? Мислех, че са незаконни.

— Така е — Юго се ухили. — Но законите невинаги са в сила.

— Истински древни ли са? Нужни са ми за калиброване на психоисторическите стойности. Трябва да са от началото на Империята.

Лицето на Юго светна.

— Тези са отпреди Империята.

— Отпреди Им… това е невъзможно.

— У мен са. При това недокоснати.

— Кои са?

— Някакви известни, но не знам с какво са се занимавали.

— Какъв статус са имали, че са ги записали?

— Не разполагаме и с паралелни исторически записи.

— Автентични записи?

— Биха могли да са. Написани са на древни машинни езици, наистина доста примитивни. Трудно е да се каже.

— Значи може да са и… симове.

— Бих казал. Както и да са изградени върху записана подоснова и после симирани, за да се получи завършеност.

— Можеш ли да ги приведеш в съзнание?

— Да, като се понапъна. Трябва да закърпя езиците на данните. Знаеш ли, та това е хм…

— Незаконно. Нарушение на Закона за съзнанието.

— Точно така. Тия типове, от които ги получих, в момента се намират на оная планета от Новия ренесанс, Сарк. Казват, че никой вече не следял старите закони.

— Време е да изритаме някой и друг от тия древни блокове.

— Тъй вярно, сър — ухили се Юго. — Тия констелации — те са най-старите, намирани някога.

— Ти как…? — Хари остави въпроса си да заглъхне. Юго разполагаше с много тъмни връзки, дължащи се на далитския му произход.

— Беше ми нужна малко хм… смазка.

— Така си и мислех. Е, може би по-добре да не влизам в подробности.

— Точно така. Като Първи министър не ти трябват мръсни ръце.

— Не ме наричай така!

— Ясно, ясно, ти си просто пътуващ професор. Който ще закъснее за срещата си с императора, ако не побърза.