Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (37)

23.

Сибил гледаше Марк. Дишането й бе учестено.

— Ти, ти нали не предполагаш…

— Как можаха?! Ние… ние… — Марк усети как го гледаше тя и зяпна.

— Ние сме попълнили липсващите характерови пластове. Аз, такова…

Марк кимна.

— Използвала си собствените си масиви от данни.

— За да използвам нечии чужди, трябваше да уредя въпроса с правата. Имах моите собствени сканове…

— В библиотеката имаме служебни.

— Но те не ми изглеждаха точни.

Той се усмихна.

— Защото не са били.

Устата й се превърна в буквата „О“ от изненада.

— И ти… и ти ли?

— Липсващите сектори на Волтер до един бяха в подсъзнанието. Много липсващи дендритови свръзки в лимбичната система. Запълних ги с моите.

— Емоционалните му центрове? Ами кръстосаните връзки с таламуса и мозъчната кора?

— И там също.

— И аз имах подобни проблеми. Някои загуби в ретикуларната формация…

— Сиреч, тези там сме ние двамата!

Сибил и Марк се обърнаха и се загледаха там, където огромните симулации се прегръщаха със съвсем явни намерения. Президентът им говореше нещо забързано — нещо за заповедта и за законовото убежище. И двамата не му обръщаха никакво внимание. Гледаха се с копнеж в очите. Без да кажат и дума, те се обърнаха и нагазиха в навалицата, без да забелязват крясъците.

* * *

— А, ето те и тебе — усмихна се самодоволно Волтер.

— Къде съм? — Жана стрелна поглед наляво, после надясно.

— Мадмоазел готова ли е да поръча? — попита Гарсон. Очевидно това бе шега, защото Гарсон бе седнал на масата като равен с тях, а не витаеше наоколо като крепостен.

Жана се облегна назад и огледа другите масички. Хората пушеха, ядяха и пиеха, без да забелязват присъствието им, както винаги. Но странноприемницата не беше съвсем онази, с която беше свикнала. Меднорусата готвачка, вече без униформа, седеше срещу тях двамата с Волтер, до Гарсон. На табелата „Aux Deux Magots“ Deux бе заменено с Quatres.

Самата тя не бе облечена с мъжки дрехи и броня, а… щом всичко в пространството на възприятията й се намести, тя облещи очи: бе облечена в… къса… рокля… с гол гръб. Подгъвът й свършваше до бедрата и предизвикателно разгалваше краката й. На емблема между гърдите й бе избродирана тъмночервена роза. И другите клиенти бяха облечени по подобен начин.

Волтер се бе издокарал в розов сатенен костюм. И — благословени да са нейните светии — беше без перука. Тя си го спомни, обзет от най-голям гняв, посред спора им за душата, да казва: „Не само че безсмъртна душа не съществува, но я се опитай да намериш перукер в неделя!“ — и то съвсем насериозно!

— Харесва ли ти? — попита той и се заигра с лъскавия й подгъв.

— Много е… къса.

Без всякакво усилие от нейна страна роклята заблещука и се превърна в стегнат копринен клин.

— Всичко ми се вижда! — смущението по тревожен начин се смесваше в нея с някаква любопитна момичешка възбуда.

— Казвам се Амана — протегна ръка готвачката.

Жана не бе сигурна дали трябва да целуне ръката или не — тук общественото положение и роли бяха толкова объркани. Очевидно обаче не трябваше — готвачката хвана ръката на Жана и я стисна.

— Не мога да ти кажа колко сме ви благодарни с Гарсон за всичко, което направихте. Сега ние имаме много по-големи възможности.

— Иска да каже — рече дяволито Волтер, — че те вече не са просто анимирани тапети в симулирания ни свят.

Един механичен човек се приближи, за да вземе поръчката им — точно копие на Гарсон. Седналият Гарсон тъжно се обърна към Волтер:

— Трябва ли да седя, когато моят confrère стои прав?

— Бъди разумен! — скастри го Волтер. — Не мога да еманципирам всички симуланти наведнъж. Кой ще ни прислужва? Кой ще ни носи чиниите? Кой ще разчиства масата? Кой ще мете пода?

— При достатъчно изчислителна сила — намеси се с разумен тон Жана — тежкият труд се изпарява, нали? — Тя се сепна от новите пълчища от знания, които прииждаха. Само трябваше да фиксира мисълта си върху някаква категория, и термините и отношенията, управляващи тази област, изскачаха в ума й.

Какви способности! Такава благодат! Божествена, без съмнение.

Волтер разтърси хубавата си коса.

— Трябва ми време да си помисля. Междувременно, искам три пакетчета от онзи прах, разтворени в минерална вода „Перне“ с две тънки резенчета лимон отстрани. И моля ви, не забравяйте — тънки. Ако забравите, ще ви накарам да го върнете.

— Да, господине — рече новият механокелнер.

Жана и Гарсон се спогледаха.

— Трябва да си много търпелив — рече Жана на Гарсон, — когато си имаш работа с крале и с рационални хора.