Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (36)

22.

— Те… се любят! — възкликна Марк в ложата.

— Знам — отвърна Сибил. — Не е ли прекрасно?

— Това е… травестия! — обади се знаменитият Скептик.

— Ти не си романтик — мечтателно рече Сибил.

Мосю Бокър не каза нищо. Не можеше да откъсне очи. Пред огромно мнозинство от Пазители и Скептици Жана събличаше доспехите си, Волтер — перуката, жилетката и кадифения брич, и двамата обзети от трескава еротична лудост.

— Няма как да ги прекъснем — обади се Марк. — Те са свободни да… Ха! Да дебатират, докато отпуснатото време изтече.

— Кой го направи?! — зяпна Бокър.

— Всеки го прави — обади се жлъчно Марк. — Дори и вие.

— Не! Вие сте изградили този сим. Вие сте ги превърнали в… в…

— Аз се придържах към философията — обясни Марк. — Субстратът-личност е абсолютно оригинален.

— Не биваше изобщо да ви се доверяваме! — викна Бокър.

— И ние никога вече няма да ви покровителстваме — ухили се злобно Скептикът.

— Като че ли има значение — рече кисело президентът на „Артифис асоушиейтс“. — Имперските сили вече са тръгнали насам.

— И слава Богу — рече Сибил. — Погледнете тези хора! Те искаха да се реши един истински дълбок проблем чрез дебат, а после — чрез гласуване. А сега се…

— Млатят — довърши Марк. — Ренесанс, няма що.

— Ужас — рече тя. — Всичкият ни труд — за…

— Нищо — додаде президентът. В момента четеше нещо на ръчния си комуникатор.

— Никакви капитални печалби, никакво разширение…

Великанските фигури извършваха интимен акт на публично място, но по-голямата част от тълпата не им обръщаше никакво внимание. Вместо това из целия обширен колизей избухваха свади.

— Заповед! — извика президентът. — Има императорска заповед за арестуването ми!

— Колко е хубаво да си търсен — обади се Скептикът.

Коленичил пред нея, Волтер измърмори:

— Стани онова, което винаги съм знаел, че си — жена, а не светица.

Пламнала по начин, непознат й досега дори и от разгара на битката, тя притисна лицето му до оголената си гръд. Затвори очи. Залитна. И се предаде.

Някакво дращене в краката й я накара да погледне надолу. Някой беше метнал Гарсон ADM-213 — който, кой знае как, бе излязъл от холопространството — пред екрана. Дали той наистина, заедно със сим-готвачката, в която бе влюбен, се бяха появили в действителност? Но ако веднага не се върнеха в симпространството, разгневената тълпа щеше да ги разкъса.

Тя избута встрани Волтер, протегна се за меча си и нареди на Волтер да й доведе кон.

— Не, не — протестира Волтер. — Твърде буквално е!

— Ние сме длъжни… да… — Тя не знаеше как да се справя с равнищата на реалността. Дали това бе изпитание, решителният съд в Чистилището?

Волтер се замисли за част от секундата — и тя остана с впечатление, че той събира силите, дава нареждания на невидими актьори. После тълпата застина. И млъкна.

Последното, което си спомняше, беше Волтер, който крещеше окуражително на Гарсон и готвачката, шум, растери, мяркащи се като затворническа решетка пред очите й…

А после целият колизей — разгорещената, разбунена тълпа, Гарсон, готвачката, дори Волтер — всичко изчезна. Изведнъж.