Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (35)

21.

— Аз съм измамник, така ли? — кресна Марк на Сибил. Тълпата в Колизея вреше и кипеше. — Жана д'Арк обяснява компютативна метафизика? И измамникът съм аз?

— Ти го започна! — отвърна Сибил. — Мислиш си, че не знам кога офисът ми се подслушва? Мислиш си, че си имаш работа с аматьорка?

— Ами, аз…

— И че не мога да позная матрица за ограничаване на характера, когато видя такава, лепната за моя сим на Жана?

— Не, аз…

— Мислиш си, че не съм чак толкоз умна, така ли?

— Това е скандално! — възкликна мосю Бокър. — Какво сте направили? Насмалко да повярвам в магиите!

— Искаш да кажеш, че не вярваш в тях ли? — обади се клиентът на Марк, вечният Скептик. Двамата с Бокър подхванаха спор и се включиха в негодуващите викове на тълпата, вече истеризирала докрай.

Президентът на „Артифис асоушиейтс“ разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Край. Свършено е с нас. Никога няма да можем да обясним.“

Нещо привлече вниманието на Сибил. Механичният човек, който бе забелязала по-рано, хванал за ръка меденорусата си спътница-жена, бързаше по пътеката към екрана. Докато минаваше покрай нея, една от трите му свободни ръце случайно забърса полата й.

— Пардон — рече онова и се спря, колкото Сибил да прочете табелата на гърдите му.

— Това нещо посмя да те докосне?! — възкликна мосю Бокър с подуто от гняв лице.

— Не, не, нищо подобно — отвърна Сибил. Механичният човек, повлякъл жената подире си, се втурна към екрана.

— Познаваш ли го? — попита Марк.

— Така да се каже — отвърна Сибил. В кафе-сима тя бе моделирала интерактивния герой Гарсон 213-ADM по него. Вероятно мързелът я бе накарал просто да холокопира физическия облик на стандартно тяло на бракма. Както и всички хора на изкуството, и симпрограмистите вземаха от живота — те не го създаваха.

Тя гледаше как бракмата — мислено вече го наричаше Гарсон — разбутва с лакти навалицата по претъканата пътека, покрай пищящите, викащи „ура“ и дюдюкащи хора и си пробива път към екрана.

Напредването им не мина незабелязано. Обзети от отвращение — механичен човек да държи за ръка привлекателно, меденорусо младо момиче! — Пазителите крещяха по тях обиди и разни епитети.

— Захвърли го това нещо! — кресна някой.

Сибил забеляза как бракмата се стегна, сякаш настръхна при думата „нещо“. Бракмите нямаха лични имена, но тази тук като че се бе обидила от това да я нарекат „нещо“. Или пък тя проектираше върху него? — зачуди се.

— Какво прави това нещо тук? — кресна един червендалест мъж.

— Има си закон, който го забранява!

— Гадна гайка!

— Хванете го!

— Изритайте го!

— Не го пускайте да се измъкне!

Момичето реагира, като се вкопчи още по-здраво в горната лява ръка на Гарсон и преметна свободната си ръка около шията му.

Щом стигнаха трибуната, ходовата част на бракмата заскърца — беше му трудно да върви по неравна повърхност. Всичките му четири ръце разбутаха купчината пакетчета от зузуканки и кутии от наркобира, като ги улавяше с грацията на спец, сякаш бе създаден тъкмо за тази специфична задача.

Момичето извика нещо на бракмата — Сибил не чу какво. Бракмата се просна в нозете на извисилите се холограми.

Волтер се загледа надолу.

— Стани! Освен ако не е с цел любовно признание, не мога да търпя гледката на човек на колене!

После самият Волтер коленичи в нозете на извисяващата се Дева. Зад Гарсон и жената тълпата заряза последните жалки остатъци от сдържаност и настана същинска лудница.

Жана погледна надолу и се усмихна — бавна, чувствена извивка на устните, която Сибил не бе виждала досега. Тя затаи дъх в развълнувано предчувствие.