Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (34)

20.

Далече долу сред разбунената тълпа Ним се обърна към Марк:

— Какво?!

Марк бе пребледнял.

— Проклет да съм, ако знам.

— Ъхъ — рече Ним. — Може би буквално.

— Божествеността няма да бъде подиграна! — извика мосю Бокър. — Вярата ще пребъде!

Волтер преотстъпи подиума на съперничката си за смаяна радост на Пазителите. Виковете им се равняваха на ужасената невяра на Скептиците.

Марк измърмори:

— Волтер, лишен от своя гняв към властта, е и не е Волтер; — Той се обърна към мосю Бокър. — Боже мой! Вие може да излезете прав.

— Не, Бог си е мой! — тросна се мосю Бокър. — И никога не греши.

 

Девата огледа масите на това преддверие адово от високото си място. Странни мънички съдове за души бяха те, люлееха се там долу като житото в лятна буря.

— Мосю е абсолютно прав! — прокънтя гласът й над стадиона. — Нищо в природата не е по-очевидно от това, че и природата, и човекът наистина притежават душа!

Скептиците задюдюкаха. Пазителите завикаха. Другите — които приравняваха схващането, че природата притежава душа, с езичеството, проблесна в ума и — се мръщеха, заподозрели някакъв капан.

— Всеки, който е бил сред природата край родното ми село Домреми или в огромната мраморна църква в Руан, ще свидетелства, че природата, творение на една божествена сила, и човекът, създател на чудеса — като това място тук, на магически творения — и двамата притежават интензивно съзнание, душа!

Тя му махна с изящната си ръчица, докато тълпата — дали техният размер не издаваше колко дребнички са душите им? — се успокои.

— Но онова, което моят блестящ приятел не спомена, беше как фактическото съществуване на душата е свързано с обсъждания въпрос: дали механичните разуми, такива като неговия собствен, притежават душа.

Тълпата тропаше, дюдюкаше, викаше, свиркаше и ревеше. Предмети, които Девата не можеше да разпознае, плаваха из въздуха. Появиха се полицаи и издърпаха от тълпата разярени мъже и жени, които като че бяха получили пристъпи, или пък внезапно ги бе обзел божествен дух.

— Човешката душа е божествена! — извика тя.

Одобрителни писъци, крясъци на отричане.

— Тя е безсмъртна!

Врявата бе толкова силна, че хората затулваха ушите си с ръце, за да заглушат шума, който вдигаха самите те.

— И уникална. — прошепна Волтер. — Поне аз със сигурност съм. И ти също.

— Тя е уникална! — изкрещя Жана с пламнали очи.

Волтер скочи до нея на крака.

— Съгласен съм!

Паството кипеше като гърне, оставено да ври, забеляза тя.

Девата не обръщаше внимание на бушуващите в краката й тълпи. Тя гледаше Волтер със смаяно и нежно съмнение.

За нейно собствено смайване и за надигащата се сред тълпата истерия тя се усети, че обяснява философията на дигиталното Аз — и то с огнена страст, каквато не бе изпитвала, откакто пришпори коня си и се втурна в свещената битка. В умоляващото море от широко разтворени очи под нея тя усети нуждата на това време и място за плам и убедителност.

— Невероятно! — цъкна с език Волтер. — От всички хора — ти да имаш математически талант!

— Вложиха го в мен — отвърна тя, надвиквайки оглушителната врява.

Пренебрегвайки виковете, Девата отново забеляза сред тълпата фигура, която по някакъв начин много приличаше на Гарсон. Едва го различаваше от такова разстояние, въпреки огромния си ръст. И все пак усещаше, че той я гледа така, както тя бе гледала епископ Кошон, най-злобния и безмилостен от нейните потисници.

Вниманието й се върна рязко отново към виещите маси и далечния… човек. Тази фигура по своята същност не бе човешка, усети тя. Тя изглеждаше като човек, но чувствителните й програми й подсказваха друго.

Ала какво ли беше той — то — тогава?

Изведнъж пред очите й проблесна силна светлина. И трите гласа, които чуваше, заговориха, ясно и натъртено — надвикваха дори врявата. Тя слушаше и кимаше.

— Вярно е — обърна се тя към тълпата. Беше се доверила на гласовете да говорят чрез нея, — че само Всемогъщият може да създава души! Но тъкмо така Христос от безкрайната си любов и милост не би могъл да лиши от душа механичните същества. И всички други. — Наложи се да изкрещи последните си думи, за да надвика рева на тълпата. — Дори и перукерите!

— Еретичка! — изкрещя някой.

— Увърташ!

— Предателка!

— Първоначалната присъда е била справедлива! — кресна някой. — Трябва пак да я изгорят на стълба!

— Пак ли? — повтори Девата. После се обърна към Волтер. — Какво искат да кажат с това „пак“?

Волтер небрежно бръсна една прашинка от бродираната си сатенена жилетка.

— Нямам ни най-малка представа. Знаеш ги как си измислят човешките същества и колко са извратени. — После й намигна хитро и добави: — Да не споменавам и че са ирационални.

Думите му я успокоиха, но тя загуби странния човек от погледа си.