Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (33)

19.

Волтер обожаваше публиката. А досега никога не се бе явявал пред публика като този океан от лица, плискащ се в краката му.

Макар и в предишния си живот да бе висок на ръст, той усещаше, че чак сега, докато гледа надолу към мнозинството от стометровата си височина, бе постигнал положението, което заслужаваше. Той потупа напудрената си перука и се заигра с лъскавата сатенена панделка на врата си. С грациозен замах той им се поклони дълбоко, сякаш вече бе изнесъл спектакъла на живота си. Тълпата мърмореше като разбуждащ се звяр.

Той погледна Девата, скрита от публиката зад блещукащ параван в далечния ъгъл на екрана. Тя бе скръстила ръце и се преструваше, че не се впечатлява.

Забавянето само възбуждаше звяра още повече. Той остави тълпата да вика и да тропа с крака, като не обръщаше внимание на дюдюканията и съскането на приблизително половината от присъствуващите.

Поне половината човечество открай време се е състояло от глупаци, помисли си той. Сега за първи път се явяваше публично пред напредналите обитатели на тази колосална Империя. Хилядолетията не бяха променили нищо.

Той не бе от онези, които биха пресекли преждевременно ласкателствата, които знаеше, че му се полагат. Тук той представляваше резюме на френската интелектуална традиция, днес победена — но не и той.

Волтер отново погледна Жана — която, в края на краищата, бе единственият друг оцелял представител на тяхното време, съвсем очевидно — върхът на човешката цивилизация. Прошепна:

— Наша орис е да блестим. Тяхна — да ръкопляскат.

Когато посредникът най-накрая помоли за тишина — малко преждевременно, по-късно Волтер щеше да му го каже — философът издържа представянето на Жана, както се надяваше, със стоическа усмивка. Той хитро настоя първа Жана да изложи аргументите си, само за да може посредникът да му каже — доста грубо — че ще хвърлят монета.

Волтер спечели. Той сви рамене, после постави ръка на сърцето си. Започна в декламаторския стил, толкова скъп на парижките сърца от осемнадесети век: без значение как е определена душата, също както божеството, тя не може да бъде показана като съществуваща. Нейното съществуване се подразбира.

Истинността на това подразбиране се простира отвъд рационалните доказателства. Нито пък в Природата съществува нещо, което да го изисква.

И все пак, извиси глас Волтер, в Природата не съществува нищо по-очевидно от работата на един разум, по-велик от човешкия — който човекът е способен, в известни граници, да разчете. Това, че човек може да разгадае тайните на Природата доказва онова, което отците на Църквата и всички основатели на най-великите световни религии винаги са твърдели: че човешкият разум е отражение на същия онзи Божествен разум, сътворил Природата.

Ние сме създания на Всемогъща сила, чиято Сила се отразява в нас. И Това отражение в нас може да бъде оправдано наречено наша универсална, безсмъртна и все пак индивидуална душа.

— Ти възхваляваш свещениците! — възкликна Девата, заглушена от избухналия сред тълпата пандемониум.

— Действието на случайността — продължи Волтер — по никой начин не доказва, че Природата и Човекът — който е част от Природата, и като такъв — отражение на нейния Създател — по някакъв начин са възникнали случайно. Случайността е един от принципите, чрез които действа природният закон.

Тълпата замърмори объркано. Волтер забеляза, че имат нужда от афоризъм, за да се убедят окончателно. Много добре.

— Несигурността е сигурна, приятели. Сигурността е несигурна.

Ала те не утихнаха, напротив. Пак много добре.

Той сви юмруци и изкрещя с изненадващо мощен бас:

— Човекът, също като самата Природа, е свободен и ограничен едновременно.

Бил съм много погрешно разбран. Аз живях в епоха, когато грешките на вярата изобилстваха, докато гласът на разума трябваше да се бори, за да бъде чут. Сега като че вярно се оказва обратното. Разумът се подиграва на вярата. Разумът крещи, а вярата шепне. Както доказа екзекуцията на най-великата и най-вярна героиня на Франция — широк, щедър замах към Жана — вярата без разум е сляпа. Но, както доказва суетата на голяма част от живота ми, разумът без вяра е немощен.

Някои от онези, които бяха дюдюкали и свиркали, сега примигаха със зяпнали уста — а после завикаха одобрително… докато, забеляза той, онези, които преди ръкопляскаха, сега свиркаха и дюдюкаха. Волтер погледна крадешком Девата.