Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (30)

16.

Волтер пращеше от задоволство. Кафенето изникна — сияйна реалност, независимо от съгласието или знанието на своите господари-човеци.

Субрутината завършена — увери го тих гласец. Той накара кафенето да изчезне и отново да се появи още три пъти, за да се увери, че е овладял техниката.

Какви глупаци бяха тези господари — да си мислят, че могат да накарат Великия Волтер да играе по свирката им! Но сега идваше истинското изпитание, сложната процедура, която щеше да докара тук Девата в цялата й женствена дълбина, която той бе решен да измери.

Беше овладял сложната логика на това място, след като мъжът-учен му бе дал онези способности. Да не би да го мислеха за някакво животно, неспособно да прилага игривия разум в техните логически лабиринти? Бе открил своя път, след като бе проследил лъкатушещите електронни пътеки, бе измислил командите. И Нютон беше също толкова мъчен, а го бе проумял, нали така?

А сега — Девата. Той изигра дигиталния си танц, логиката му, и…

Тя се появи в кафенето.

— Ти, измет такава! — възкликна тя с насочено копие.

Не очакваше точно такъв поздрав. Но после забеляза копието на „La Pucelle“, което висеше на върха на пиката й.

— Cherie — изгука той; каквато и да е обидата, най-добре е да се извиниш колкото се може по-рано. — Мога да ти обясня.

— Там ти е целият проблем — отвърна Девата. — Обясняваш, обясняваш, все обясняваш! Пиесите ти са по-скучни от проповедите, които бях принудена да слушам в гробището в Свети Оуен. Бесните ти нападки срещу свещените тайнства на Църквата разкриват плитък и безчувствен ум, лишен от благоговение и чудо.

— Не бива да го приемаш лично — примоли й се Волтер. — Това бе насочено срещу лицемерното ти почитане — и срещу религиозните суеверия. Приятелят ми Тиеро — той добави пасажи, по-профански и непристойни от всичко, което съм написал! Той имаше нужда от пари. Изкарваше си хляба с рецитиране на поемата в различни салони. Горкичката ми девица се превърна в опозорена блудница, принудена да изрича мръсни, недопустими неща.

Девата не сведе копието. Вместо това го бодна няколко пъти по облечената в сатенена жилетка гръд.

— Cherie — възкликна той, — само да знаеше колко пари съм дал за тази жилетка!

— Искаш да кажеш колко пари е дал Фридрих — тоя жалък, развратен, разпътен извратеник!

— Малко ти е тежичка алитерацията — обади се Волтер, — но инак, доста сносно изказана фраза.

Новопридобитите му умения означаваха, че веднага можеше да я лиши от копието и да го пречупи. Но той предпочиташе убедителността пред насилието. И цитира, доста свободно, онзи християнин, Павел, който така мразеше удоволствията:

— „Когато бях дете, говорех като дете, мислех като дете, държах се като дете. Но когато станах жена, се отказах от присъщото на мъжа.“

Тя примигна. Той си спомни как нейните инквизитори бяха твърдели, че това, че е приела в дар фината наметка е несъвместимо с божествения произход на гласовете, които чува. Той махна с жилавите си ръце и във въздуха се появи изящна дантелена дреха. Пук! — и богато избродирана наметка.

— Подиграваш ме! — възкликна Девата. Но той вече бе забелязал проблясъка на интерес във въгленочерните й очи.

— Копнея да те видя такава, каквато си — той й протегна дрехата и наметката. — Не се и съмнявам, че твоят дух е божествен, но тялото ти, за разлика от моето, е женско.

— Мислиш, че мога да се откажа от мъжката свобода заради това?! — тя закачи дрехата и наметката с върха на копието си.

— Не свободата — поправи я Волтер. — Само доспехите и дрехите.

Тя замълча, загледана замислено в далечината. Тълпата по улицата безгрижно ги подминаваше. Личи си, че е „тапет“ — помисли си той. Трябваше да оправи това.

Може би някакъв фокус щеше да свърши работа. Тя бе пристрастна към чудесата.

— Още един малък фокус, който научих от последната ни среща насам. Voila, мога да ти доведа Гарсон.

Гарсон цъфна изневиделица във въздуха — всичките му четири ръце бяха свободни. Девата — която наистина някога бе работила в кръчма, спомни си той — не можа да се удържи: усмихна се. Освен това откачи роклята и наметката от копието, хвърли го настрани и погали дрехите.

Той не устоя на импулса и коленичи пред нея. Голям жест — и, както сочеше опитът му, недвусмислен.

Жана зяпна, загубила дар слово.

Гарсон положи и двете си десни ръце там, където при хората се предполагаше, че се намира сърцето.

— Свобода, също като вашата — това ли предлагате? Мосю, мадмоазел, благодаря за любезността, но се боя, че трябва да откажа. Не мога да приема подобна чест само за мен, докато другарите ми са обречени на неблагодарен труд.

— Той има благородна душа! — възкликна Девата.

— Да, но от ума му има още много да се желае — Волтер замислено прехапа устни. — Трябва да съществува низша класа, която да върши мръсната работа за елита. Това е естествено. Създаването на механизми с ограничен разум е идеалното решение!

— С цялото ми уважение — обади се Гарсон, — освен ако немощният ми разум не ме лъже, самите мосю и мадмозазел не са нищо повече от същества с ограничен разум, създадени от човеците-господари, за да работят за елита.

— Какво?! — облещи се Волтер.

— По какво наследствено право вие сте създадени по-интелигентни и по-надарени от мен и другите от моята класа? Вие имате ли душа? Трябва ли да ви се признаят равни права с човеците, включително и правото да се жените помежду си с тях…

Девата се нацупи.

— Каква отвратителна мисъл!

— … да гласувате, да имате същия като тях достъп до най-сложните налични програми?

— Този механичен човек е по-разумен от всички херцози, които съм познавала — рече Девата, замислено набърчила чело.

— Няма да допусна двама селяци да ми противоречат! — викна Волтер. — Правата на човека са едно; правата на по-низшите — съвсем друго.

Гарсон успя да размени поглед с Девата. Този миг — преди мосю в пристъп на засегнато честолюбие да махне и нея, и Гарсон от екрана и да ги запрати в сивото складово пространство — бе запечатан в паметта на Гарсон. По-късно, в интервала, отпускан му за вътрешен преглед, той отново и отново превърташе великолепния миг.