Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (24)

10.

Иконката спря да мига на таблото на Марк точно щом той влезе в офиса си. Това означаваше, че Сибил се е обадила.

Марк настръхна от подозрение. Бяха се договорили да не си говорят със своите симове поотделно, макар всеки вече да бе дал на другия нужните за това програми. Девата никога не се опитваше да комуникира, което означаваше, че е Волтер.

Как смее Сибил да прави това без него! Той изскочи от офиса с намерението да даде и на нея, и на Волтер да разберат какво точно мисли за тяхното заговорничене зад гърба му. Но в коридора го чакаха в засада камери, журналисти и репортери. Чак след петнайсет минути нахлу в офиса на Сибил и — много ясно — я хвана да интимничи с Волтер. Беше смалила размерите му от великански до човешки.

— Ти наруши уговорката! — кресна Марк. — Какво правиш? Използваш увлечението му по онази шизофреничка, за да го накараш да зареже дебата?

Сибил, закрила лице с длани, вдигна поглед. В очите й блестяха сълзи. Марк усети как нещо в него се преобръща, но реши да не му обръща внимание. Ами че тя беше пратила на Волтер въздушна целувка преди да го застопори!

— Трябва да ти кажа, че не съм си и помислял, че ще се унижиш дотам.

— Докъде? — Сибил успя да се стегне и вирна брадичка. — Какво е станало с обичайната ти веселост?

— Какво беше това?

Марк се втурна в офиса си и извика Волтер. Още преди образът да се е оформил напълно, докато цветовете идваха на фаза, той кресна:

— Отговорът е „не“!

— Убеден съм, че сега ще ми излезеш с някой сложен силогизъм — каза сардонично Волтер, щом се размърда.

Марк трябваше да признае, че симът се справя с внезапните килвания и изчезвалия в рамковото му пространство с апломб.

— Виж какво — рече той с равен глас. — Искам Розата на Франция в деня на дебата да свехне в доспехите си. Това всъщност ще й напомни за инквизициите.

Волтер тропна с крак.

— Merde allors! Не сме съгласни! Зарежете ме мен, но настоявам да изтриете от паметта на Девата последните й часове, за да може страхът от наказание да не пречи на разсъжденията й, както често се е случвало с мен.

— Не е възможно. Бокър искаше вяра — ето му я, цялата.

— Глупости! Освен това настоявам да ми позволите да я посещавам, както и онова странно, mais charmant любопитно създание Гарсон в кафенето, когато пожелая. Те са единствената ми компания.

„Ами аз?“ — помисли си Марк. Беше нужно този сим да бъде строяван, но тайно той се възхищаваше от кльощавия тип. Това беше мощен и впечатляващ ум, нещо повече, зад него прозираше личност, настръхнала от мощ. Волтер бе живял в епоха на възход. Марк му завиждаше, искаше да бъде приятел с Волтер. — „Ами аз?“

Обаче каза:

— Предполагам, че знаеш — онзи, който изгуби дебата, е обречен на вечен сън.

Волтер примигна — лицето му не издаваше нищо.

— Не можеш ме излъга — рече Марк. — Знам, че искаш нещо повече от безсмъртие на интелекта.

— Така ли?

— Това вече го имаш. Беше възсъздаден.

— Определението ми за живот включва повече от това да се превърнеш в набор от цифри.

Притеснен, Марк пропусна иронията покрай ушите си.

— Мога да чета мем-пространството ти. Когато си бил на години, независимо от баща си, по своя собствена свободна воля си получил причастие на Великден.

— Да, но накрая се отказах! Исках просто да ме оставят да умра в покой!

— Единственият шанс „неизбежният край“ да ти се размине е да спечелиш дебата. Срещу собствения ти най-силен интерес — а ние знаем, че винаги си гледал своя интерес! — е да изтрием спомена на Девата за това как е била изгорена жива.

Волтер се намръщи. Марк виждаше на страничния екран текущите му индекси: флуктуации на основното състояние — добре свързани, но обвивката се разрастваше, в 3D-пространството дебелееше оранжев цилиндър и стърчеше под налягане сред бързите, разбягващи се възли вътре. Агентите на емоциите си разменяха пакети на висока скорост — белег, че се задава връх.

Марк пипна един клавиш. Изкушение си беше да накараш сима да повярва в онова, което иска Марк… но щяха да са му нужни години, докато разбере, че и хората, и симовете са способни да прикриват доста добре чувствата си.

Да опита с малко хумор може би? Той отново се включи в пространството и подметна:

— Ако ще ми се опъваш, приятелче, ще й дам оная мръсна поема, дето си я написал за нея.

— „La Pucelle“? Не смей!

— Няма да посмея ли?! Късмет ще извадиш, ако тя изобщо някога ти проговори.

Хитра усмивчица.

— Мосю забравя, че Девата не знае да чете.

— Ще се погрижа да се научи. Или още по-добре — сам ще й прочета поемата. Неграмотна е, спор няма, но, да му се не види, глуха не е!

Волтер го изгледа кръвнишки и измърмори:

— Между Сцила и Харибда…

Какво ли замисляше този остър като скалпел ум? Той — или то — интегрираше в дигиталния свят по-бързо от всеки сим, който Марк беше виждал някога. След като минеше дебатът, Марк се закле да оголи този ум и отново да изследва остриетата му, да сложи пластовете му от процесори под скопа. А там имаше и един странен спомен отпреди осем хиляди години. Селдън се държеше малко странно по този повод…

— Обещавам да напиша la lettre, само ако ми позволите да я видя още веднъж. В замяна ти ще ми се закълнеш дори да не споменаваш „La Pucelle“ пред Девата.

— Не се майтапя — предупреди го Марк. — Ще следя всеки твой ход.

— Както кажеш.

Марк върна Волтер в кафенето, където го чакаха Жана и Гарсон 213-ADM и прекарваха през ума си собствените си интроспекции. Едва ги поздрави и вниманието му за миг бе отвлечено от почукване по вратата — Ним.

— Каф?

— Да — Марк отново погледна кафенето сим. Нека да се виждат. Колкото повече знаеше Волтер, толкова по-остър щеше да е по-нататък.

— Имаш ли от онази сензопудра? Днес какъв зор видях…