Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (23)

9.

— Като че ли е време — Волтер погледна мадам Учен. Тя висеше пред него като оживяла маслена картина.

— Не съм те пренебрегвала нарочно — отвърна тя хладно, делово.

— Как смееш да ме забавяш без мое съгласие?

— Ние с Марк сме обсадени от медиите. Не съм и сънувала, че Големият дебат ще е медийното събитие на десетилетието. Всичките искат да получат възможност да интервюират тебе и Жана.

Волтер се заигра с кремавата панделка на врата си.

— Отказвам да ме гледат без напудрената перука.

— Изобщо няма да позволим да гледат нито тебе, нито Девата. Ако искат, да говорят с Марк. Той обича да му се обръща внимание и се справя добре.

— Бих казал, че трябва да се посъветвате и с мен, преди да вземате такива важни решения…

— Виж, аз пристигнах веднага щом ми звънна мехсекретарят. Оставих те на забавено време, за да проследя интеграцията на твоя модел. Трябва да си ми благодарен, че ти давам време за…

— Размисъл? — изсумтя той.

— Това е една от възможните гледни точки.

— Не знаех, че и това трябвало да ми се… дава. — Волтер се намираше в богато обзаведените си покои в двора на Фридрих Велики и играеше на шах с отеца, когото наемаше, за да го остави да победи.

— Струва доста пари. А анализът на разходите и ползите показва…

— И никаква самота? С тази жена е невъзможно да се поддържа рационален разговор!

Той й обърна гръб за максимален драматичен ефект. Беше отличен актьор — всеки, който го беше видял да играе в своите пиеси в двора на Фридрих, го казваше. Познаваше добрата сцена, като я види, а тази имаше драматичен потенциал.

Гласът на мадам Учен се смекчи:

— Разкарай го и ще те информирам.

Той се обърна и вдигна кльощав пръст към добродушния монах, единствения от всички познати му хора на расото, когото можеше да понася. Мъжът се затътри към резбованата дъбова врата и внимателно я затвори след себе си.

Волтер отпи от прекрасното шери на Фридрих, за да си прочисти гърлото:

— Искам да изтриете от паметта на Девата мъките й на кладата. Пречи на диалога ни също както поповете и държавните чиновници пречат на публикуването на умни произведения. Освен това… — той млъкна. Притесняваше се да изразява чувства, по-меки от раздразнението. — Тя страда. Не мога да го понеса.

— Не мисля, че…

— И докато се занимаваш с това, изтрий и моя спомен за единайсетте месеца в Бастилията. И всичките ми чести бягства от Париж — но не самите бягства; да ти кажа, животът ми се състои предимно от периоди на изгнание! Изтрийте само причините им, не последствията.

— Ами не знам…

Той тресна с юмрук по живописно резбованата дъбова маса.

— Ако не ме освободите от страховете на миналото, аз не мога да се държа като свободен човек!

— Простата логика…

— Откога логиката е проста? Не мога „просто“ да съчиня моето Lettre philosophique за абсурдността на това да се лишават такива като Гарсон 213-ADM от човешки права въз основа на факта, че нямали душа. Той е много забавен, не смяташ ли? И е умен поне колкото дузина попове от тия, дето съм познавал. Ако той няма душа, то тогава и ти нямаш душа. Ако ти имаш душа, значи и той има.

— Склонна съм да се съглася — рече мадам Учен. — Макар, разбира се, реакциите на 213-ADM да са симулации. Машините със самосъзнание са обявени за незаконни преди хилядолетия.

— Тъкмо това оспорвам аз! — извика Волтер.

— А каква част от това се дължи на програми, заложени на Сарк?

— Никаква! Правата на човека…

— … надали трябва да важат и за машините.

Волтер се намръщи.

— Не мога да се изкажа напълно свободно по тази чувствителна тема — освен ако не освободите паметта ми от онова, което съм изстрадал заради моите идеи.

— Но твоето минало е част от теб.

— Глупости! Истината е, че никога не съм се осмелявал да изразя свободно мислите си по много въпроси. Винаги ми се е налагало да пресмятам какво ще ми струва всяка нападка срещу конвенциите и традиционната глупост.

Мадам Учен прехапа устнички.

— Доста добре си се справял, предполагам. Бил си прочут.

— Ами Девата?! Тя се е мъчила повече от мен! За своите убеждения е платила най-високата цена. И разпъването на кръст сигурно не е толкова мъчително, колкото онова, което е преживяла на кладата.

— Но пък е много важно за това, коя е тя самата!

— Рационални разговори не могат да се провеждат в атмосфера на страх и потискане. Ако спорът ни ще е честен, умолявам ви, освободете ни от тези ужаси.

Мадам Учен не отговори веднага.

— Аз… бих искала да помогна, но не съм убедена, че мога.

Волтер щеше да се пръсне от презрение.

— Познавам добре процедурите, за да знам, че можете.

— Наистина, не е проблем. Но морално нямам свободата да си играя с програмите на Девата както ми скимне.

Волтер се стегна.

— Мадам има ниско мнение за моята философия?

— Изобщо не е така! За мен ти си върхът! Имаш съвременно съзнание, а идваш от дълбините на тъмното минало — да се смае човек! Иска ми се Империята да разполагаше с хора като тебе!

— Моята философия обгръща всичко, универсален възглед за…

— А аз работя за „Артифис асоушиейтс“ и за Пазителите, за господин Бокър. Моята етика ме задължава да им осигуря Девата такава, каквато я искат. Ако не ги убедя да изтрием от паметта на Девата спомените за мъченичеството, не мога да го направя. А Марк трябва да вземе разрешение от компанията и Скептиците, за да изтрие твоите. Ще имаш предимство.

— Съгласен съм — призна си той веднага. — Да ме освободят от моето бреме, без да освободят Девата от нейното, няма да е нито рационално, нито етично. Нито Лок, нито Нютон биха го одобрили.

Мадам Учен не отговори веднага.

— Ще поговоря с шефа и с мосю Бокер — рече тя най-накрая. — Но на твое място не бих си сдържала дъха.

— Мадам забравя, че нямам дъх, който да сдържам — усмихна се кисело Волтер.