Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (22)

8.

— Нямам желание да виждам кльощавия господин с перуката. Той се мисли за по-добър от всички — каза Девата на магьосницата на име Сибил.

— Вярно е, но…

— Предпочитам компанията на Гласовете.

— Той е доста увлечен по тебе — рече Магьосницата.

— Намирам го трудно за вярване — и все пак тя не успя да сдържи усмивката си.

— О, но е вярно! Помолил е Марк — неговия възстановител — за изцяло нов образ. Нали знаеш, че е доживял до осемдесет и четири години.

— Изглежда дори по-стар. — Тя намираше, че перуката, лилавата панделка и кадифеният брич стоят нелепо на този съсухрен дядка.

— Марк реши да го върне на четирийсет и две. Иди го виж. Девата се замисли. Мосю Аруе щеше да е далеч по-малко отблъскващ в…

— Мосю при друг шивач ли си е шиел дрехите като млад?

— Хммм… Това може да се уреди.

— Няма да ходя в странноприемницата с това.

Тя протегна напред окованите си ръце — спомни си кожената мантия, която самият крал бе метнал на раменете й на коронацията в Руан. Помисли си дали да не я поиска сега, но реши да не го прави. По време на процеса изприказваха сума ти неща за тази мантия — обвиняваха я, че изпитвала демонична любов към лукса; тя, която, преди да спечели краля през онзи ден, когато за пръв път се появи в съда, не бе усетила до кожата си допир на друго освен на грубо зебло! Обвинителите й — бе забелязала — бяха облечени в черен сатен и кадифе и воняха на парфюми.

— Ще направя каквото мога — обеща магьосницата, — но не трябва да казваме на мосю Бокер. Той не иска да се побратимяваш с врага, но според мен това ще ти се отрази добре. Ще изостри уменията ти за Големия дебат.

Последва пауза — падащи меки облаци, — по време на която Девата се почувства така, сякаш припадаше. Щом се съвзе — твърди хладни повърхности, внезапни остри изблици на кафяво и зелено, — тя се намери седнала в странноприемницата на двете Маго.

Същества в брони, разнасящи подноси и разтребващи маси, се стрелкаха между клиентите. Тя потърси Гарсон и го забеляза — зяпаше меднорусата готвачка, която се правеше, че не забелязва. Копнежът на Гарсон й напомни начина, по който самата тя бе съзерцавала статуите на света Катерина и света Маргарита — и двете отрекли се от мъжете, но приели облеклото им; разпнати между светата страст и земния плам. И тук беше същото.

Потисна усмивката си, щом мосю Аруе се появи. Беше с тъмна ненапудрена перука, макар че пак изглеждаше доста възрастен — горе-долу на годините на баща й, Жак Дарс — на трийсет и една-две. Раменете му бяха прегърбени от тежестта на многото книги. Беше виждала книги само два пъти в живота си — по съдилищата — и макар изобщо да не приличаха на тези тук, тя трепна при спомена за тяхната мощ.

— Alors — рече мосю Аруе и постави книгите пред нея. — Четирийсет и два тома. Моите „Избрани произведения“. Непълно издание, но — той се усмихна — засега трябва да свърши работа. Какво има?

— Подиграваш ли ми се? Знаеш, че не мога да чета.

— Знам. Гарсон 213-ADM ще те научи.

— Не искам да се уча. Всички книги освен Библията са рожби на дявола.

Мосю Аруе вдигна ръце и забълва ругатни, яростни и интригуващи клетви — същите като онези, изричани от войниците й, когато забравят, че тя е наблизо.

— Ти трябва да се научиш да четеш. Знанието е сила!

— Дяволът сигурно знае много — отвърна тя. Внимаваше книгите да не я докоснат.

Мосю Аруе се извърна отчаян към магьосницата — оказа се, че е седнала на една маса наблизо — и рече:

— На нищо ли не можете да я научите? — И после пак се обърна към Девата: — Как ще оцениш бляскавия ми ум, щом дори не можеш да четеш?

— Не ми трябва.

— Ха! Ако можеше да четеш, щеше да разсипеш онези идиоти, които те пратиха на кладата.

— Всичките бяха учени хора — рече тя. — Като тебе.

— Не, pucelette, не като мене. Нищо общо са нямали с мен. — Тя се разтрепери, когато й протегна една книга — сякаш й протягаше змия. Той се ухили, отърка книгата навсякъде по себе си, а после и по Гарсон, който бе застанал до масата. — Безобидна е, нали видя?

— Злото често е невидимо — измърмори Девата.

— Мосю е прав — обади се Гарсон. — Най-добрите хора могат да четат — всичките.

— Ако беше грамотна — рече мосю Аруе, — щеше да знаеш, че твоите инквизитори не са имали абсолютно никакво право да те измъчват. Ти си била военнопленница, пленена в битка. Англичанинът, който те е пленил, не е имал законно право да възлага на френски инквизитори и академици да изследват религиозните ти възгледи. Ти си се престорила, че вярваш, че гласовете, които чуваш, са божествени…

— Престорила! — извика тя.

— … а пък той се е преструвал, че вярва, че са демонични. Самите англичани са твърде толерантни, за да изгарят хора на клади. Те оставят подобни форми на развлечение на нашите сънародници французите.

— Но ме предадоха в ръцете на епископа на Буве по обвинение, че съм вещица — тя извърна глава, не искаше той да я гледа в очите. — Може би съм такава. Отрекох се от Гласовете.

— Гласове, родени от съзнанието, нищо повече. И езичникът Сократ ги е чувал. Всеки ги чува. Неразумно е да жертваме живота си заради тях, добре възпитаните хора го знаят.

— А ние тук? — прошепна Жана.

Той присви очи.

— Тези… другите? Учените?

— Те са привидения.

— Като демоните ли? И все пак говорят разумно. Създали са република на анализа.

— Така казват те. Ала ни помолиха да представляваме онова, което им липсва.

— Според тебе те са безкръвни — устните на Волтер се изкривиха в изненадан размисъл.

— Според мен ние слушаме едни и същи „учени“, следователно сме изправени пред един и същи съд.

— Аз имам нужда от гласове като техните — заяви отбранително Волтер. — Поне знам кога да обърна гръб на неразумен съвет.

— Може би гласовете на мосю са тихи — предположи Гарсон — и затова той по-лесно може да ги пренебрегне.

— Позволих им — на тях, свещениците! — да ме принудят да призная, че Гласовете са дяволски — рече Девата. — А аз знаех, че са божествени. Това не е ли демонична постъпка? Постъпка на вещица?

— Чуй ме! — мосю Аруе стисна китките й. — Вещици не съществуват. Единствените демони в живота ти са били онези, които са те изпратили на кладата. Невежи свини — всичките до един! Освен англичанинът, който те е пленил — той се е престорил, че вярва, че си вещица, заради хитър политически ход. Когато дрехите ти изгорели, неговите жертви свалили тялото ти от кладата, за да покажат на тълпата, че наистина си жена, и тъй като не си имала друг подтик освен да си присвоиш правата на мъжете, си заслужила своята участ.

— Моля те, престани! — възкликна тя. Стори й се, че усеща мазния мирис на пушек, макар мосю Аруе да бе накарал Гарсон да сложи из цялата странноприемница табели „Тук не се пуши“ — изведнъж те рязко се бяха озовали вътре в нея. Стаята се клатеше и въртеше.

— Огънят? — задъха се тя. — Езиците на пламъците…

— Стига — обади се магьосницата. — Не виждаш ли, че я разстройваш? Престани!

Но мосю Аруе беше настоятелен.

— След като дрехите ти изгорели, те огледали интимните ти части — това не го знаеше, нали? — също както и предишния път, за да се докаже, че ти си девствена, както си твърдяла. И задоволили своята развратност в името на светостта, те върнали на кладата и превърнали костите ти в пепел. Ето как ти се отплатили твоите сънародници за вярната ти служба на краля! И след като те изгорили, малко по-късно провели обсъждане, цитирали някаква селска мълва, че сърцето ти не изгоряло на кладата и съответно те обявили за национална героиня и спасителка на Франция. Изобщо няма да се изненадам, ако вече си канонизирана като светица!

— През 1924 година — обади се магьосницата. Макар и да не проумяваше откъде знаеше тази странна цифра. Ангелско знание?

Презрителният смях на мосю Аруе отекна в ушите й:

— Голямо добро са й сторили, няма що!

— Тази дата я имаше в една бележка — магьосницата говореше сериозно, както винаги, когато споменаваше факти. — Макар и да ни липсват координати за значението на тази цифра. Сега сме 12026-та година от Галактическата ера.

В пращящия въздух лъхнаха пламъци. Горещи ветрове замъглиха тълпата зяпачи около кладата.

— Огън! — задъха се Девата. Тя се вкопчи в мрежестата си яка и се скри в хладния мрак на припадъка.