Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (20)

6.

Волтер се надигна — смръщил вежди, нацупен, с ръце на кльощавите си хълбоци. Стана от богато бродираното кресло в кабинета си в Сири, замъка на дългогодишната му любовница маркиза дьо Шатле.

Мястото, което от петнайсет години той наричаше свой дом, го потискаше, когато нея вече я нямаше. А маркизът, който дори от приличие поне не изчака тялото на съпругата му да изстине, го бе предупредил, че трябва да напусне.

— Махнете ме оттук! — настоя Волтер пред учения, отговорил най-сетне на повикването му. Учен — свежа дума, без съмнение свързана с латинския корен „зная“. Но този тук май не знаеше много.

— Пратете ме в кафенето. Имам нужда да видя Девата.

Ученият се наведе над контролното табло, което Волтер вече бе започнал да мрази, и се усмихна — усмивка, зад която ясно прозираше удоволствието от властта.

— Не предполагах, че е твой тип. През целия си живот си изявявал силни предпочитания — сканирах спомените ти и нямаш тайни от мен — към умните жени. Като племенницата ти и мадам дьо Шатле.

— Е, и? Кой би изтърпял компанията на глупави жени? Единственото им качество е, че може да им се има доверие, защото са твърде глупави, за да мамят.

— За разлика от мадам дьо Шатле?

Волтер забарабани нервно с пръсти по красивото орехово бюро — подарък от мадам дьо Шатле, спомни си той. Как така бе попаднало на това грубо място?

— Вярно, тя ме предаде. И си плати прескъпо за това.

Ученият вдигна вежди.

— Имаш предвид, с онзи млад офицер? От когото забременя?

— На четирийсет и три една омъжена жена с три пораснали деца да забременее!

— Когато ти каза, направо щеше да отнесеш покрива — разбираема, но не особено просветена реакция. И все пак не скъса с нея — бе през цялото време, докато раждаше.

Волтер настръхна. Мрачен спомен — струящ като черна вода в подземна река. Направо се бе поболял от притеснение, а раждането се оказа невероятно леко. И все пак девет дни по-късно най-необикновената жена, която бе познавал някога, издъхна от родилна треска. Никоя — дори неговата племенница, икономка и бивша възлюблена мадам Дени, която оттам нататък се грижеше за него — не успя да заеме мястото й. Бе жалил за нея чак до… до… — той се приближи до мисълта, отдръпна се — до смъртта си…

Изду бузи и изплю в скоропоговорка:

— Тя ме убеди, че би било неразумно да скъсаме. Още повече, че не бях я любил от месеци. Правата на мъжа, ми каза тя, важели и за жената, стига да е аристократка. Оставих се на нежния й разум.

— Ах — рече ученият загадъчно.

Волтер разтри чело, натегнало от мрачни спомени.

— Тя беше изключение от всяко правило. Разбираше Нютон и Лок. Разбираше всяка дума, която съм написал. Разбираше мен.

— Защо не си се любил с нея? Бил си зает с оргии?

— Драги ми сър, участието ми в подобни пиршества е до голяма степен преувеличено. Вярно е, че приех поканата за подобно еротично празненство на младини. Така добре се проявих, че ме поканиха отново.

— И отзовахте ли се повторно?

— Разбира се, че не. Веднъж — философ. Два пъти — извратен.

— Онова, което не разбирам, е защо един такъв светски човек като теб толкова настоява за нова среща с Девата.

— Нейната страст. — Образът на зачервената Дева се открои ясно в съзнанието на Волтер. — Нейната смелост и преданост към онова, в което вярва.

— И ти си притежавал тази черта.

Волтер тропна с крак, но не се чу никакъв звук.

— Защо говорите за мен в минало време?

— Извинявай. Ще въведа и аудиофон. — Единствен жест с ръка и Волтер вече чуваше скърцането на дъските, докато крачеше насам-натам. Навън изтрополи карета.

— Аз притежавам темперамент. Не бъркайте страстта с темперамента — той е въпрос на нерви. Страстта се ражда от сърцето и душата, не от простите механизми на телесните сокове.

— Ти вярваш в душата?

— В същността — без съмнение. Девата се е осмелила да се вкопчи във виденията си с цяло сърце въпреки тормоза на църквата и държавата. Нейната преданост към възгледите й, за разлика от моята, не е имала извратена отсянка. Тя е била първата истинска протестантка. Уви, стотина истински вярващи не могат да изкупят милиони лицемери.

Ученият изкриви скептично устни.

— Жана се е отрекла, пречупила се е пред заплахите им.

— Те са я отвели на гробището! — наежи се Волтер. — Да тероризираш едно доверчиво момиче със заплахи за смърт и ад! Епископи, академици — най-учените хора на времето си! Магарешки задници! Да тероризират най-храбрата жена на Франция — жена, която са унищожили само за да я боготворят после! Лицемери!

— Имаме само твоята версия и нейната. Нашата история не стига толкова назад. И все пак знаем повече за хората, които…

— Така си мислите вие. — Волтер смръкна щипка емфие, за да се успокои. — Негодниците ги унищожава най-лошото в тях, героите — най-хубавото. Играели са си с нейните чест и храброст — все едно свиня да свири на цигулка.

— Ти я защитаваш — усмивката на учения беше крива, подигравателна. — И все пак в онази поема, която си написал за нея, я описваш като кръчмарска курва, много по-стара, отколкото всъщност е била, суеверна, но хитра простачка. Най-големият враг на непорочността, която тя се преструва, че защитава, е едно магаре — крилато магаре!

Волтер се усмихна.

— Брилянтна метафора за римокатолическата църква, n'est ce pas? Тя беше просто оръдието, чрез което го казах. Тогава не я познавах. Нямах понятие, че крие такива тайнствени дълбини.

— Но не интелектуални дълбини. Селячка!

— Не, не. Душевни дълбини. Аз съм като малко поточе. Бистро, защото е плитко. А тя е река, океан! Върнете ме в „При двете Маго“. Тя и онази механична кукла garçon са единствената компания, с която разполагам.

— Тя е твой противник — напомни му ученият. — Любимка на онези, които поддържат ценности, които цял живот си отхвърлял. За да сме сигурни, че ще я биеш, аз ще те допълня.

— Аз съм цялостен и недокоснат — заяви с леден тон Волтер.

— Ще те оборудвам с философска и научна информация, рационален прогрес. Твоят разум трябва да съкруши нейната вяра. Трябва да я смяташ за враг.

Красноречието и наглостта му не можеха да променят чувството към Жана, завладяло Волтер.

— Отказвам да чета каквото и да било, докато не ме съберете отново с Девата — в кафенето!

Ученият има наглостта да се изсмее.

— Нещо не схващаш. Нямаш избор. Аз ще въведа информацията в теб. Ти ще разполагаш с информацията, нужна ти, за да победиш — независимо дали ти харесва или не.

— Нарушавате целостта ми!

— Не забравяй, че след дебата възниква въпросът дали да те запазим, или…

— Да ме унищожите?

— Знаеш картите на масата.

Волтер настръхна. Познаваше железния тон на властността, защото от най-ранно детство бе подложен на бащиния тормоз — строг мартинет, който го задължаваше да ходи на църква, и чиято строгост бе отнела живота на майка му, когато бе едва на седем годинки. Единственият начин да се спаси от суровостта, налагана от съпруга й, бе да умре. Волтер нямаше подобно намерение.

— Отказвам да използвам допълнителните знания, които ще ми дадете, освен ако веднага не ме върнете в кафенето.

Волтер се бе вбесил — ученият го гледаше така, както той бе гледал перукера: с високомерно превъзходство. Издутата му устна съвсем ясно показваше, че знае, че Волтер не може да съществува без него.

Унизителен обрат. Макар и по произход от средната класа, Волтер не вярваше, че обикновените хора са достойни сами да си бъдат господари. Мисълта неговият перукер да се прави на законодател бе достатъчна да го накара никога повече в живота си да не сложи перука. И това, че този изнервящ го самодоволен учен гледаше на него по същия начин, беше непоносимо.

— Виж какво — рече ученият. — Ти написваш едно от бляскавите си lettres philosophiques и попиляваш идеята за човешката душа — и те събирам с Девата. Но ако не го направиш, ще я видиш чак на дебата. Ясен ли съм?

Волтер обмисли предложението.

— Бистър като малък поток — каза той най-накрая.

И тогава плътни, черни като катран облаци се спуснаха над ума му. Спомени — намръщени и мрачни. Почувства се погълнат от миналото, което ревеше през него и го пречистваше…

— Зацикли! Нещо изплува на повърхността… — дочу се кухият вик на Марк.

Образи от далечното минало избухнаха в ума му.

— Открийте Селдън! Този сим има още един пласт! Викнете Селдън!