Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (19)

5.

Марк влезе в „Пляс и смрък“ — имаше среща със своя приятел и колега Ним — и много се изненада, че Ним вече го чакаше. Ако се съдеше по разширените му зеници, висеше там почти цял следобед.

— Добре си се подредил — рече Марк. — Станало ли е нещо? Ним поклати глава.

— Все същият Марк — прям като юмрук. Първо, опитай „Вихросмръка“. С нищо не ти помага за жаждата — всъщност, пресушава ти цялата глава — но хич няма и да ти пука.

Вихросмръкът се оказа прахообразна смес с вкус на мускатово орехче, но с привкус, сякаш си погълнал разярено насекомо. Марк го смръкна бавно — последователно във всяка ноздра. Искаше умът му да е относително ясен, докато Ним го информира за политиката и финансите на офиса. После вече щеше да си позволи да излети в небесата.

— Това може и да не ти хареса — рече Ним. — Свързано е със Сибил.

— Сибил! — той се разсмя малко нервно. — Ти откъде знаеш, че…

— Ти ми каза. Последния път смъркахме заедно, не помниш ли?

— О… — Онова го бе накарало да се разприказва. Още по-зле, бе го накарало и да забрави, че се е разприказвал.

— Не че е държавна тайна — ухили се Ним.

— Толкова ли ми личи? — искаше да е сигурен, че Ним, който сменяше жените толкова често, колкото и бельото си, сам не си е наумил нещо по отношение на Сибил. — Ами тя?

— Онзи, който спечели големия дебат в Колизея, голямо чудо го чака.

— Няма проблем — рече Марк. — Аз.

Ним прокара ръка през сламенорусата си коса.

— Не мога да реша дали повече харесвам в тебе твоята скромност или способността ти да предвиждаш бъдещето. Скромността. Явно е тя.

Марк сви рамене.

— Бива си я, признавам.

— Но ти си по-добър.

— По-голям късметлия съм. Падна ми се Разумът. Сибил се заби с тая Вяра.

Ним го изгледа смаяно и вдъхна дълбоко.

— На твое място не бих подценявал Вярата. Тя е здраво свързана със страстта, а от нея досега никой не е успял да се отърве.

— Не се и налага. Най-накрая страстите прегарят.

— А светлината на разума гори вечно?

— Да, ако мозъчните ти клетки се регенерират.

Ним погледна през сламката си, за да провери дали вътре не е останало нещо, и намигна на Марк.

— Тогава не ти е нужен малък съвет.

— Какъв съвет? Никакъв съвет не чух.

Ним се изкикоти.

— Ако твоите нерегенерирани мозъчни клетки съдържат поне мъничко здрав разум, щеше да престанеш да помагаш на Сибил да си усъвършенства симулацията. Или още по-добре: ще продължиш да се преструваш, че й помагаш, за да можеш да се възползваш от всичко, което тя може да ти покаже. Но всъщност ще търсиш начин да съсипеш и нея, и симулацията й. Хората разправят, че била страхотна.

— Виждал съм я.

— Виждал си я донякъде. Да не мислиш, че ти показва всичко?

— Всеки ден сме работили по…

— Онова, което виждаш, е окастрен сим и толкова. Нощем тя надува цялата псевдодуша.

Марк се намръщи. Знаеше, че когато тя е наблизо, малко нещо се унася — феромоните си вършеха работата, — но гледаше да го навакса. Нали така?

— Тя не би…

— Би могла. Ония горе са си я набелязали.

Марк усети как неволно го прониза ревност и се постара да не се издаде.

— Хммм… Благодаря ти.

Ним наведе глава с характерния си ироничен жест и каза:

— Дори и да не ти е нужно, ще си глупак, ако откажеш.

— Кое — наградата, дето ще я спечеля?

— Не наградата, тъпчо. Мислиш си, че съм пропуснал да забележа, че разговарям с роб на амбицията? Съветът ми.

Марк вдъхна силно и с двете ноздри едновременно.

— Ще го запомня, не се съмнявай.

— Тая работа ще е дебела. Ти си мислиш, че е само за този сектор, но да ти кажа, хора от цял Трантор ще се включат на вълната на шоуто.

— Още по-добре — рече Марк, макар стомахът да го свиваше така, сякаш внезапно бе започнал свободно да пада. Да живееш в истински културен ренесанс беше рисковано. Но може би чувството му за кухост се дължеше на стима.

— Искам да кажа, Селдън и онзи тип, дето постоянно го следва като куче, Амарил — мислиш ли, че са те набутали в това, защото ще е гръм и трясък?

Марк си смръкна и тогава отговори:

— Не. Защото съм най-добрият.

— А по стълбицата на общественото положение си далеч под тях. Приятелю мой, ти си заменим.

Марк кимна сериозно.

— Ще го имам предвид, не се съмнявай.

Повтаряше ли се? От стима трябваше да е.

 

Марк всъщност се замисли върху съвета на Ним чак след два дена. Дочу случайно някой да хвали работата на Сибил пред Хастор, шефа на „Артифие асоушиейтс“. Пропусна обяда и се върна на етажа си. Обратният път минаваше покрай кабинета на Сибил и неговото намерение, повтори си той, бе да й препредаде комплимента. Но когато откри, че вратата й не е заключена, а офисът й е празен, го завладя импулс.

След половин час той леко подскочи, когато тя извиха от вратата:

— Марк! — Приглади с длан коса — несъзнателно кокетство, което издаваше желанието й да се хареса. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Той току-що бе приключил с прокарването на кръстосани връзки с офиса й, за да е способен да следи интервютата й с нейния клиент, Бокер. Доколкото знаеше, тя му споделяше най-същественото.

Той прецени, че предложенията му как да се справи с Бокер ще станат по-добри, ако го наблюдава пряко. Но щеше да поквари отношенията с клиента — обикновено това правило стриктно се спазваше. Ала този път случаят беше по-особен…

Той сви рамене.

— Просто те чаках.

— Подобрих много структурата й. Настроението й се вдига и над 0,2° С.

— Страхотно. Мога ли да я видя?

Дали усмивката й не му се стори по-топла от обикновено? Продължаваше да се чуди и когато се прибра в собствения си офис след един час настройване на Жана. Сибил безспорно си бе свършила добре работата. Съвършено изпипано, хитро вплетено в топографията на древната личност.

И всичко това — от вчера до днес? Според него не беше така.

Време беше да подуши из сим-пространството.