Метаданни
Данни
- Серия
- Втора трилогия за Фондацията (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Foundation's Fear, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлана Комогорова, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2010 г.)
Издание:
Грегъри Бенфорд. Страхът на Фондацията
Редактор: Иван Здравков
Издателска къща „Пан“, 2000
ISBN 954-657-287-Х
История
- —Добавяне
4.
Девата се опитваше да не обръща внимание на магьосницата на име Сибил, която твърдеше, че е нейна възкресителка — сякаш някой друг освен Господаря небесен можеше да претендира за подобен подвиг. Не й се разговаряше с никого. Събитията се трупаха — едно върху друго, плътни, задушаващи. Задавящата, простреляна от болки смърт продължаваше да витае около нея. На шутовската шапка, която поставиха върху обръснатата й глава през онзи огнен ден — най-мрачният и все пак най-славен ден в краткия й живот — бяха изписани на свещения език нейните „престъпления“: Heretica, Relapsa, Apostata, Idolater. Черни думи, които скоро щяха да пламнат.
Учените кардинали и епископи на мерзкия парижки университет, обичащ англичаните, и на църквата — Христовата невеста на земята! — бяха подпалили живото й тяло. И само защото бе изпълнила волята Божия — великият, истински Крал да бъде негов наместник във Франция. Затова бяха отхвърлили кралския откуп и я бяха изпратили на димящата клада. Какво ли тогава биха могли да сторят с тази магьосница на име Сибил, която също като нея живееше сред мъже, носеше мъжки дрехи и твърдеше, че притежава сили, превъзхождащи дори тези на самия Създател?
— Моля ви, вървете си — измърмори тя. — Нужна ми е тишина, за да чуя Гласовете.
Но нито магьосницата, нито брадатият, облечен в черно мъж на име Бокер — който обезпокоително приличаше на намръщените патриарси, изписани върху купола на огромната църква в Руан — не искаха да я оставят на мира.
Тя настоя:
— Ако е нужно да говорите с някого, побъбрете си с мосю Аруе. Той не обича нищо друго повече от това.
— Света Дево, розо на Франция — рече брадатият, — Франция твоят свят ли беше?
— Моята страна в света — отвърна тя.
— Исках да кажа, твоята планета.
— Планетите са в небето. Аз бях земна.
— Имах предвид… о, няма значение. — Той заговори беззвучно на жената Сибил. — Земна? Фермери ли са били, що ли? Как може дори и праисторическите люде да са толкова невежи? — Очевидно си мислеше, че Жана не може да чете по устните — номер, който тя бе усъвършенствала, за да разчита обвиненията, отправяни й от църковния съд.
— Знам колкото е достатъчно за задачата ми — рече тя.
Бокер се намръщи, после се впусна нататък:
— Моля ви, изслушайте ме. Нашата кауза е справедлива. Съдбата на светците зависи от това да спечелим на наша страна много неверници. Ако трябва да крепим съсъда на човечеството и осветените от времето традиции на собствената си идентичност, необходимо е да съкрушим мирския скептицизъм.
Тя се опита да се извърне, но дрънчащата тежест на веригите й попречи.
— Оставете ме. Макар и да не съм убила никого, предвождах много битки за победата на великия, истински крал на Франция. Аз бях начело на коронацията му в Реймс. Раниха ме в битка за него.
Тя вдигна китките си — сега се намираше в мерзка килия в Руан с оковани нозе и ръце. Сибил бе казала, че това щяло да я закотви, по някакъв начин да се отрази добре на характера й. Като ангел Сибил без съмнение беше права. Бокер започна да й додява, но Жана събра сили да му каже:
— Светът знае как бяха възнаградени моите усилия. Вече няма да водя войни.
Мосю Бокер се обърна към магьосницата:
— Светотатство е да държим велика личност в окови. Не можеш ли да я пренесеш на някое теологично място за отмора? Катедрала например?
— Контекстът. Симовете имат нужда от контекст — отвърна беззвучно магьосницата. Жана откри, че може да чете по устните й така ясно, както никога досега. Може би това чистилище подобряваше способностите на обитателите му.
Мосю Бокер закудкудяка:
— Впечатлен съм от постигнатото от вас, но ако не я накарате да ни съдейства, за какво ни е тогава?
— Не сте я видели в зенита й. Малкото исторически асоциации, които успяхме да дешифрираме, твърдят, че имала „магическо присъствие“. Ще трябва да го изведем.
— Не можете ли да я направите по-дребна? Невъзможно е да се разговаря с великанка.
Ръстът на Девата — за нейно собствено смайване — се съкрати с две трети.
Мосю Бокер като че ли остана доволен.
— Велика Жана, вие разбирате погрешно природата на предстоящата нам война. Безбройни хилядолетия са изминали, откакто сте се възкачили в рая. Вие…
Девата се надигна.
— Кажете ми едно. Кралят на Франция потомък на рода на англичанина Хенри Ланкастър ли е? Или е Валоа, потомък на великия, истински крал Шарл?
Мосю Бокер примигна и се замисли.
— Аз… аз мисля, че наистина може да се твърди, че ние, Пазителите на бащината вяра, партията, която аз представям, сме, така да се каже, потомци на твоя Шарл.
Девата се усмихна. Тя знаеше, че Гласовете са й пратени от небето — без значение какво казваха епископите. Беше ги предала едва когато я отведоха в гробището „Свети Оуен“, а после само от страх пред огъня. Беше права да изпее същата песен два дни по-късно — провалът на Ланкастър в опита да анексира Франция го доказваше. Щом господин Бокер говореше от името на потомците на дома Валоа въпреки явната липса на благородническа титла, щеше да го изслуша.
— Продължавайте — рече тя.
Мосю Бокер й обясни, че на това място скоро щял да се провежда референдум. (След известни дебати с магьосницата той реши, че Жана би трябвало да мисли това място, най-общо, за Франция.) Надпреварата щяла да бъде между двете основни партии, Пазителите срещу Скептиците. И двете партии се били договорили да проведат Голям дебат между двама словесни дуелисти, за да се очертае наболелият въпрос.
— На каква тема? — попита рязко Девата.
— Дали трябва да се конструират механичните същества, надарени с изкуствен разум? И ако е така, налага ли се да им се дава пълно гражданство с всички произтичащи от това права?
Девата сви рамене.
— Това шега ли е? Само аристократите и благородниците имат права.
— Вече не е така, макар, разбира се, да имаме класова система. Сега и обикновените хора се радват на права.
— Селяни като мен? — попита Девата. — Ние?
Мосю Бокер — лицето му бе подвижна вихрушка от отчаяни гримаси — се обърна към магьосницата:
— Аз ли трябва да върша всичко?
— Ти я искаше точно такава, каквато е — напомни му тя. — Или по-точно каквато е била.
Мосю Бокер прекара цели две минути в дрънкане за нещо си, което наричаше Концептуалната промяна. Това очевидно означаваше теологичен диспут за природата на механичната изобретателност. На Жана отговорът й се виждаше съвсем ясен, но пък тя бе жена, израсла на полето, а не изкусен оратор.
— Защо не питате вашия крал? Или някой от съветниците му? Или пък някой от вашите учени мъже?
Мосю Бокер нацупи устни и размаха ръце.
— Нашите лидери са безлични! Слаби! Рационални изтривалки!
— Без съмнение…
— Не можеш да си го представиш, но ти притежаваш древна страст. На хъса и страстта се гледа като на лош тон като нещо старомодно. Иска ни се да намерим умове, в които да гори старият огън…
— Не! О! Пламъците, които ближат…
Доста време беше нужно, за да се успокои дишането й и тя да е способна да продължи да слуша. Трепереше.
Големият дебат между Вярата и Разума щял да се проведе в Колизея пред публика от четиристотин хиляди души. Девата и нейният опонент ще присъстват като холограми, уголемени с фактор трийсет. После всички граждани ще гласуват по въпроса.
— Да гласуват? — попита Девата.
— Ти я искаше непокварена! — възкликна магьосницата. — Дръж си я сега!
Девата слушаше мълчаливо, принудена да поглъща хилядолетия за минути. Когато мосю Бокер свърши, тя рече:
— Биваше си ме в битките, макар и за кратко, но не и в споровете. Без съмнение знаете каква е била съдбата ми.
Мосю Бокер като че ли го заболя.
— Тези приумици на древните! Ние разполагаме с халтава историческа рамка около твоето… хммм… изображение. Нищо повече. Не те знаем къде си живяла, но наистина познаваме подробно събитията след твоята…
— Смърт. Можеш да го кажеш. Свикнала съм, както би трябвало да е свикнала всяка християнска девица, щом пристигне в чистилището. Знам и кои сте вие двамата.
— Ти… знаеш, така ли? — попита предпазливо магьосницата.
— Ангели! Вие се явявате в образите на обикновени хора, за да успокоите страховете ми. После ми поставяте задача. Дори и тя да включва мошеничество, това е Божествена мисия.
Мосю Бокер кимна бавно и погледна магьосницата.
— От откъслечните данни, които пърхат около твоето „аз“, схващаме, че доброто ти име е било възстановено на дебати, проведени двадесет и шест години след смъртта ти. Тези, които са те заклеймили, са се покаяли за грешката си. Нарекли са те в знак на най-голяма почит La Rose de la Loire.
Тя примигна, за да спре напиращите сълзи.
— Справедливост… Де да бях изкусна в спора, щях да убедя моите инквизитори — тези влюбени в англичаните проповедници от Парижкия университет, — че не съм вещица.
Мосю Бокер като че ли се бе развълнувал.
— Дори и в древността са усещали кога ги подкрепя свята сила Девата се разсмя безгрижно.
— Господ е на страната на своя Син, както и светците и мъчениците. Но това не значи, че провалът и смъртта ги отминават.
— Права е — обади се магьосницата. — Дори и планетите и галактиките споделят човешката съдба.
— Ние, хората на духа, имаме нужда от теб — примоли й се мосю Бокер. — Твърде много сме заприличали на своите машини. За нас няма нищо свято освен гладкото функциониране на частите ни. Знаем, че ще подходиш към този въпрос със страст, ала просто й истински. Само за това те молим.
Девата се чувстваше уморена. Имаше нужда от самота, от време за размисъл.
— Трябва да се посъветвам с Гласовете. Един ли ще е само въпросът, който трябва да обмисля, или ще има и още?
— Само един.
Инквизиторите изискваха далеч повече. Задаваха й много въпроси — десетки, понякога едни и същи, пак и пак, и пак. Отговорите, които бяха правилни в Поатие, навсякъде другаде се оказваха погрешни. Лишена от храна, питие, почивка, укротена от принудителното пътуване до гробищата, изтощена от скучната проповед, те я принуждаваха да слуша и потресена от ужас пред огъня, тя не успя да издържи на разпита.
— Има ли архангел Михаил дълга коса?
— Света Маргарита пълничка ли е, или слаба?
— Очите на света Катерина кафяви ли са, или сини!
Хванаха я в капана, като приписваха на духовните гласове качества, присъщи на плътта. После извратено я осъдиха, задето свързвала свещения дух с плътската поквара.
Всичко беше миазми. А в чистилището я чакаха още по-тежки изпитания. Затова не можеше да е сигурна дали този Бокер ще излезе неин приятел или враг.
— Какъв е той? — поиска да узнае тя. — Този единствен въпрос, на който искате да отговоря?
— Съществува универсален консенсус, че изкуствените интелигентни създания имат нещо като разум. Въпросът, на който искаме да отговориш ти, е: имат ли душа.
— Само Всемогъщият притежава силата да създава души.
Мосю Бокер се усмихна.
— Ние, Пазителите, не бихме могли да сме по-съгласни с тебе. Изкуствените разуми, за разлика от нас, техните създатели, нямат душа. Те са само машини. Механични съоръжения с електронно програмирани мозъци. Само човекът има душа.
— Щом вече имате отговор на въпроса, за какво съм ви аз?
— За да ги убедиш! Първо нерешителните от сектора Джунин, после Трантор, после цялата Империя!
Девата се замисли. Инквизиторите й също знаеха отговорите на въпросите, с които я измъчваха. Мосю Бокер изглеждаше искрен, но такива бяха и онези, които я обявиха за вещица. Мосю Бокер й бе казал отговора предварително — с него би се съгласил всеки разумен човек. И все пак не можеше да бъде сигурна какви са намеренията му. Дори и разпятието, което бе помолила свещеникът да издигне над нея, не издържа на мазния дим, на ръфащите пламъци…
— Е? — попита мосю Бокер. — Ще се съгласи ли Светата роза да бъде наш поборник?
— Тези хора, които трябва да убедя — и те ли са потомци на Шарл, великия и истински крал от рода Валоа?