Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (17)

3.

— Какво става тук? — Волтер се изправи с ръце на кръста. Столът зад него се прекатури и се удари о пода. Той се вторачи в тях от екрана. — Кой си ти? Пратеник на чий ли ад си?

Марк спря сима и се обърна към Сибил:

— Ъ-ъ… Искаш ли ти да му обясниш?

— Той си е твоя възстановка, не моя.

— Тъкмо от това се боях. — Волтер беше внушителен. Излъчваше властност и електрическа самоувереност. Някак си, въпреки че бе изследвал сима му под микроскоп, общата сума от всичко, неговата същност винаги му бе убягвала.

— Толкова труд хвърлихме! Ако сега се запънеш…

Марк се стегна.

— Добре де, добре.

— Как му изглеждаш?

— Материализирах се, приближих се и седнах.

— Видял те е как се появяваш от нищото?

— Май че да — отвърна той угрижен. — Направо се потресе.

Марк бе използвал всички фалшификации на сдържаност, с които разполагаше, бе поокастрил и оформил констелациите за настроение, но бе оставил същностната сърцевина на Волтер недокосната. Ех, че твърдоглавец беше! От педантичност някой програмист бе свършил работата си невероятно добре и старателно. Той предпазливо потопи сима на Волтер в безцветната бездна на сензорната статика. Първо го успокой, после се плъзни…

Пръстите му затанцуваха. Включи времевия ускорител.

Сим-личностите се нуждаеха от компютърно време, за да асимилират новите преживявания. Той набута Волтер в шумна и привидно реална мрежа. Личността реагира на симулацията и се втурна в индуцираните емоции. Волтер бе рационален; личността му беше способна да приема нови идеи — на сима на Жана му бе необходимо далеч повече време.

И какво причиняваше всичко това на реконструкцията на една действителна личност, когато й просветнеше, че съществува и друга реалност? Тук вече идваше сложната част на реанимацията. Приемането на това кои/какво/кога са.

Концептуалните шокови вълни отекваха в дигиталните личности и принудително предизвикваха нагаждане на емоциите.

Можеха ли да го понесат? В края на краищата това не бяха истински хора — не повече, отколкото една абстрактна импресионистична картина би претендирала, че точно ви показва какво е крава. Сега двамата със Сибил можеха да се намесят само след като автоматичните програми са постигнали най-доброто, на което са способни.

Тук математическото им изкуство бе подложено на изпитание. Изкуствените личности трябваше да оцелеят след този решителен етап или да потънат в лудост и неадекватност. Докато стремглаво се носеха по магистралите на разширяващите се възприятия, онтологичните отклонения можеха да разтресат един конструкт така, че той да рухне.

Той ги остави да се срещнат един с друг под внимателното му наблюдение. В „При двете Маго“, проста градска народна кръчма. За да се съкрати компютърното време, климатичното се повтаряше през сим-време от две минути. Безоблачно небе — да се пести флуидно моделиране. Сибил се занимаваше със своята Жана, той — със своя Волтер, изглаждаха и заобляха дребните пукнатини и пропуски в матриците на възприятието на двата образа.

Те се срещнаха и си поговориха. През невронните симулации на Волтер преминаха някакви повърхностни синьо-бели вихри. Марк въведе няколко концептуални корекционни алгоритъма. Завихрянията изчезнаха.

— Схванах! — прошепна той. Сибил до него кимна, съсредоточена върху собствената си задача.

— Вече е редовен — отбеляза Марк. Сега се чувстваше по-добре. — Аз ще задържа образа си там в седнало положение, става ли? Нито ще изчезва, нито нищо.

— Изчистих Жана — Сибил посочи кафявите бразди в триизмерната картина на матрицата, която плуваше пред нея. — Има някакви емоционални трусове, но постепенно ще отшумят.

— Бих казал: старт!

Тя се усмихна.

— Хайде.

Мигът дойде. Марк всмука Волтер и Жана обратно в реалното време.

След минута знаеше, че Волтер все още е недокоснат, адекватен, цялостен. Както и Жана, макар тя да бе изпаднала в умисленото си вглъбение, добре документирана страна от нейната личност, нейния вътрешен климат.

Волтер обаче се раздразни. Той се изправи пред него в цял ръст. Холограмата се мръщеше, ругаеше и настояваше на висок глас да може да провокира комуникация, когато му се иска.

— Мислиш си, че трябва да завися от твоята милост винаги, когато имам да казвам нещо? Говориш с човек, който е бил изпращан в изгнание, цензуриран, хвърлян в затвора, репресиран… Живял в постоянен страх от църковните и държавните власти…

— Огън — прошепна Девата с призрачна чувственост.

— Успокой се — нареди Марк на Волтер, — или ще те изключа. — Той застопори кадъра и се обърна към Сибил: — Какво ще кажеш? Да го послушаме ли?

— Защо не? — отвърна тя. — Не е честно вечно да зависят от благоволението ни.

— Честно ли? Ама това е сим!

— Но те си имат идея за честност. Ако ние нарушим тези…

— Добре, добре — той отново задейства екрана. — Следващият въпрос е как.

— Не ме интересува как ще го направите — скастри ги холограмата. — Само го направете — и то веднага!

— Задръж — обади се Марк. — Ще ви дадем текущо време, за да се интегрирате в перцепционното ви пространство.

— Това пък какво означава? — попита Волтер. — Изкуството да се изразяваш е едно, а жаргонът — съвсем друго.

— Да вденете — подметна сухо Марк.

— Да — обади се Сибил. — По ваша инициатива, не само по наша. Но не излизайте по едно и също време на разходка — прекалено голяма е играчката с данните.

— Ние тук се опитваме да икономисваме средства — и Марк се наведе назад, за да има по-добър изглед към краката на Сибил.

— Побързайте тогава — рече Волтер. — Търпението е за мъчениците и светците, не за хората на изящната словесност.

Преводаческата програма препредаваше всичко това на съвременен език, като звуково вклиняваше древни и изгубени думи. Знаниетърсачите намираха превода и го препредаваха на Марк и Сибил. Ала въпреки това Марк бе оставил хлъзгавия естествен звук — тенора на едно невъобразимо далечно минало, — за да придаде атмосфера.

— Само кажи моето име или това на Сибил и ще се появим пред теб в правоъгълник, ограден с червено.

— Трябва ли да е червено? — обади се Девата с немощен глас. — Не може ли синьо? Синьото е толкова прохладно — цветът на морето. Водата е по-силна от огъня — гаси го.

— Стига си дърдорила! — скастри я другата холограма. После кимна на един механокелнер и поръча:

— Онова фламбе — махнете го веднага. Разстройва Девата. Ало, вие там, двамата гении! Щом можете да възкресявате мъртъвци, без съмнение можете и да смените червения цвят със син.

— Не мога да повярвам! — възкликна Сибил. — Един сим?! Този за какъв се мисли?!

— За гласа на разума — отвърна Марк. — Франсоа-Мари Аруе дьо Волтер.

— Според тебе готови ли са за среща с Бокер? — Сибил прехапа кокетно устничка. — Договорихме се да го пуснем в сима веднага щом те се стабилизират.

Марк се замисли.

— Нека с него я караме откровено и праволинейно. Ще му се обадя.

— Имаме да се учим толкова много от тях!

— Туй то. Кой да ти предположи, че праисторическите хора са такива чешити?!