Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (16)

2.

Марк Хофти крачеше бързо към офиса си в Уолдънската шахта, а неговата колежка и приятелка Сибил ситнеше подире му и дърдореше. Тя вечно бе пълна с енергия и бликаща от идеи. Само от време на време енергията й като че ли уморяваше хората.

Офисите на „Артифис асоушиейтс“ стърчаха масивни и внушителни в огромната висока шахта. Един флатър-глайдер обикаляше около издадените равнища високо горе сред красивите зелени облаци. Марк изпружи врат нагоре и видя как глайдерът улови един въздушен поток от мощните градски вертикални циркулатори. Атмосферният контрол пускаше дори и топкообразни изпарения — за разнообразие. Копнееше да е там, горе, и да пикира сред лепкавите им миризми.

А вместо това беше тук, долу, и си правеше обичайния крос за тонус от типа „всеки ден е едно предизвикателство“. А днешният ден щеше да е необикновен. Рискован. И макар че хъсът му пееше в крачката, в усмивката му, страхът от провал очертаваше с оловен бордюр най-жизнерадостните му планове.

Ако се провалеше днес, поне нямаше да падне от небето като пилот, погрешно преценил термалните потоци от шахтата. Той мрачно влезе в офиса си.

— Изнервят ме — вряза се гласът на Сибил в мислите му.

— Хммм… Какво? — той пусна чантата си и седна зад живописното си контролно табло.

Тя седна до него. Таблото изпълваше половината офис и на бюрото му цареше ужасна неразбория.

— Симовете от Сарк. Толкова време прекарахме в четене на протоколите по възкресяването, разрезите, въплъщенията и изобщо…

— Трябваше да попълвам цели пластове, които липсваха в записите. Синаптични мрежи от асоциативната кора. Сума ти работа.

— И аз също. На моята Жана й липсваха парчета от хипокампуса.

— Трудно, а? — Мозъкът си спомняше разни неща, като използваше констелации на агенти от хипокампуса. Те подреждаха дългосрочната памет другаде и пръскаха парчетата от нея по мозъчната кора. Далеч не беше така чисто и подредено като компютърната памет — което беше един от основните проблеми. Еволюцията беше доникъде, механиците се бутаха тук и там, без да се обръща внимание на цялостния дизайн. В изграждането на дизайн Господ Бог си падаше по-скоро любител.

— Убийствена работа. Седмици наред съм висяла до среднощ.

— И аз.

— Ти… използва ли библиотеката?

Той се замисли. „Артифис асоушиейтс“ пазеха файлове, претъпкани с мозъчни карти — всичките взети от доброволци. Имаше менюта за избиране на ментални агенти — субрутини, способни да изпълнят задачите, които в мозъка изпълняваха милиарди синапси. Всички те бяха прилежно приведени в дигитални еквиваленти и по този начин се спестяваше страшно много работа. Но използването им означаваше навъртане на голяма сметка — всичките бяха с авторски права.

— Не. Имам частен източник.

Тя кимна.

— И аз.

Да не би тя да се опитваше да изтръгне от него признание? И на двамата се бе наложило да минат през скенера — това влизаше в процедурата за получаване на диплома за Майсторска класа в заслугокрацията. Марк старателно пазеше скена си. По-добър беше от мозъчната карта на някой уличен скитник, дума да няма. Не беше гений, но в края на краищата основата на подкорието на Волтер не беше най-главното. Как точно симът управляваше „подсъзнателните“ си функции — основна поддръжка, „кухнята“ на електрическите вериги, — със сигурност нямаше значение, нали?

— Хайде да погледнем нашите творения — рече ведро Марк, за да се отърве от предишната тема.

Сибил поклати глава.

— Моята е стабилна. Но виж какво, всъщност ние не знаем какво да очакваме. Тези съвсем интегрирани личности продължават да са изолирани.

— Природата на звяра — Марк сви рамене: правеше се на нервиран спец. Ала сега, докато ръцете му галеха клавиатурата, го полазиха тръпки на възбуда.

— Хайде да го направим днес — изтърси тя.

— Какво? Аз… аз бих искал да позакърпя още малко дупките, може би ще инсталирам търкалящ се буфер за застраховка срещу промени в характера, да надникна в…

— Подробности! Виж какво, тези симове я карат седмици наред в сим-време и се самоинтегрират. Хайде да се намесим и ние.

Марк се сети за пилота на глайдера там, сред коварните ветрове. Никога не бе правил нещо толкова рисковано — не беше такъв човек. Онези заплахи, на които се поддаваше, съществуваха на дигиталното игрово поле. Тук той беше господар.

Но не беше стигнал дотук с глупост. Да се оставят тези симулации да влязат в контакт с настоящето — това можеше да предизвика у тях халюцинации, страх, дори и паника.

— Само си помисли! Да говориш с архидревността!

Марк осъзна, че той беше онзи, който се страхува. „Мисли като пилот!“ — заповяда си той.

— Да не искаш някой друг да го направи? — попита Сибил.

Той остро усети мимолетната топлина на бедрото й, когато то случайно докосна неговото.

— Никой друг не би могъл — призна той.

— А с това изпреварваме всякаква конкуренция.

— Оня Селдън — той би могъл, след като ги получи от ония от Сарк — шутовете на Новия ренесанс. Щом ни използва нас… ами според мен той има нужда от известна дистанция от подобни хазартни предложения.

— Политическа дистанция — съгласи се тя. — Възможност да отричаш.

— Може би той иска да си го мислим. Как така е очаровал Клеон?

— Знам ли. Не че не бих искал някой от нашите да дърпа конците. Министър матист — кой би предположил?!

Значи „Артифис асоушиейтс“ трябваше да се оправят сами. С договорите със Сарк компанията вече бе изместила „Диджитрал“ и „Аксиом алайънс“ в продажбата и дизайна на холограмен интелект. Но конкуренцията беше сериозна по няколко линии. С достъп до истински древни личности те можеха да пометат всички. „На острието на промяната — помисли си радостно Марк. — Опасност и пари: двата най-велики афродизиака.“

Беше прекарал предния ден в подслушване на Волтер и беше сигурен, че Сибил бе правила същото с Девата. Всичко бе минало добре.

— Но ни трябват фейс-филтри.

— Не се доверяваш на себе си, че няма да издадеш чувствата си? — Сибил се изкиска с женствен, гърлен смях. — Мислиш, че всичко ти личи?

— Така ли е всъщност? — той върна топката в нейното поле.

— Да кажем поне, че намеренията ти си личат.

Тя намигна лукаво и ноздрите му затрептяха — което напомни на Марк защо му бяха необходими филтрите. Въведе дружелюбния израз, който бе моделирал внимателно за разговори по телефона с клиентите. Откакто се захвана с този бизнес, бързо бе научил, че светът е претъпкан с раздразнителни хора. Особено пък Трантор.

— По-добре ще е да сложим и рефайнер на езика на тялото — обади се тя с равен глас: самата деловитост. Ето това никога не преставаше да го интригува: хитрата двусмислица.

Тя въведе собствените си филтри — прехвърлени мигом от нейното табло на половин сграда оттук.

— Речник искаш ли?

Той сви рамене.

— Каквото не разберат, ще го пишем езиков проблем.

— Ама те що за език говорят?!

— Мъртъв език, планета на произхода — неизвестна. — Ръцете му се бяха превърнали в размазани петна, докато настройваше прехвърлянето.

— Звучи ми някак си… ами течно.

— Това е едно на ръка.

Гърдите на Сибил се повдигнаха — тя пое дълбоко въздух, задържа го и после бавно го изпусна.

— Надявам се само клиентът ни да не разбере за Селдън. Компанията поема ужасен риск, като не казва на никого от тях за другия.

— Е, и какво? — харесваше му да свива безгрижно рамене. Полетите с флатър-глайдер направо го вкаменяваха, но игрите на властта бяха друго нещо. От цялата тази история „Артифис асоушиейтс“ бе извлякла максимална изгода и от двамата съперници на живот и смърт.

— Ако и двете страни на спора разберат, че ние използваме и двете сметки, ще се махнат. Ще откажат да плащат друго освен минимума, а ти знаеш колко над тази сума сме похарчили.

— Да се махнат ли? — беше негов ред да се киска. — Не и ако искат да спечелят. Ние сме най-добрите — той й пусна самоуверената си усмивка. — Ние с теб. В случай че се чудиш, само почакай да видиш това.

Той угаси лампите, включи програмата и се облегна назад в подвижното кресло с крака на масата. Искаше да й направи впечатление. И не само това. Но тъй като съпругът й беше смазан при катастрофа и дори и най-добрите доктори не можаха да го закърпят, беше решил да изчака един приличен период от време, преди да предприеме нещо. Какъв екип щяха да бъдат само! Щяха да си направят фирма — да речем, „МаркСибил ООД“, — да оберат най-добрите клиенти на „А2“, да си създадат име.

„Не, имена. Да бъдем справедливи.“

Гласът на Сибил затрепери в мрака:

— Да се срещнеш с хора от древността…

Надолу, надолу, надолу — във възпроизведения свят; гладката му синя сложност се издуваше и заемаше цялата отсрещна стена. Вибротактилният фийдбек от индуктивни дермотабове правеше илюзията още по-съвършена.

Те пикираха над примитивен град — само един-единствен слой от сгради покриваше голата земя. Нещо като грубо село отпреди Империята. Улиците се виеха, сградите се въртяха в изкусни проекции. Дори и тълпата и задръстеното улично движение там, долу, изглеждаха автентични — голямо човешко джамборе. Те бързо се втурнаха към сима на преден план: кафене, разположено на нещо си, наречено „Булевард «Сен Жермен»“. Наслагващи се миризми, приглушен шум на улично движение, тракане на чинии, наситен аромат на суфле.

Марк ги вкара в същата времева рамка, където се намираха и възсъздадените личности. До отсрещната стена стърчеше слаб мъж. Очите му излъчваха интелигентност, устата му бе изкривена от злъчно веселие.

Сибил подсвирна през зъби. Присви очи и се втренчи в устата на възсъздадения, сякаш смяташе да чете по устните му. Волтер разпитваше механокелнера. С раздразнителен тон, естествено.

— Разделителна способност пет, високочувствителна — каза тя с подходящото за случая благоговение. — Моята не мога да я докарам толкова ясна. Още не знам как го правиш.

„Връзките ми със Сарк — помисли си Марк. — Знам, че и ти имаш.“

— Хей — възкликна тя, — какво…? — Той се ухили радостно, щом ченето й увисна и тя се втренчи в образа на Жана до неговия Волтер — в стопкадър; потокът от данни беше потекъл, но още не течеше интерактивно.

В израза й се смесваха възхищение и страх.

— Не трябва да ги събираме! Не и докато не се срещнат в Колизея.

— Кой го казва? В договора не го пише.

— Хастор ще ни направи на нищо.

— Може би — ако разбере. Искаш ли да я разкарам?

— Разбира се, че не. По дяволите, свърши вече. Активирай я.

— Знаех си, че ще рискуваш. Ние сме творците — ние вземаме решенията.

— Имаме ли наличния капацитет да ги вкараме в реално време?

Той кимна.

— Доста ще струва, но го имаме. Освен това… имам едно предложенийце.

— О-хо… — челото й се набърчи. — Забранено, иска ли питане.

Той изчака само за да я раздразни. И да прецени по реакцията й доколко ще откликне, ако се опита да промени характера на дълготрайната им платонична връзка. Беше се опитвал веднъж и преди. Отказът й — беше омъжена с договор за десетилетие, напомни му внимателно тя — само го накара да я зажелае още повече. Че и вярна в брака на всичкото отгоре. Направо да заскърцаш със зъби — което той и правеше доста често. Естествено, можеше да си ги смени по-евтино от цената на едночасов сеанс при добър психотерапевт.

Сега езикът на тялото й — леко отдръпване — му подсказа, че тя все още жали мъртвия си съпруг. Беше подготвен да изчака обичайната една година, но само ако му се наложи.

— Какво ще кажеш да дадем и на двамата масивни файлове далеч над базисното състояние? — бързо рече той. — Да им дадем наистина задълбочени знания за това какво представляват Трантор, Империята, всичко.

— Невъзможно е.

— Не, само е скъпо.

— Тъй де!

— Е, и какво? Само си помисли. Знаем какво са представлявали тези двамата примитиви, макар и да не ни е известно от кой свят идват.

— В пластовата им памет е посочена Земята, спомняш ли си?

Марк сви рамене.

— Е, и? Десетки първобитни светове са се кръщавали така.

— О, също както първобитните хора наричат племената си „хората“?

— Точно така. Пък и от астрофизическа гледна точка цялата тази народна приказка е съвсем погрешна. В тази легенда за първичната планета едно нещо е казано съвсем ясно: по-голямата част от повърхността й се състои от океани. Защо тогава се нарича „Земя“?

Тя кимна.

— Приемам, заблудени са. И нямат солидни бази данни по астрономия — проверих го. Но погледни им социалния контекст. Тези двамата са отстоявали схващания, вечни идеи: Вярата и Разума.

Марк стисна юмруци от въодушевление — момчешки жест.

— Пазителите на бащината ни вяра не искат точно съвременна информация. Те искат историческата Дева — чиста и незаредена със съвременни идеи. Ще трябва да я програмирам да може да чете…

Дзън.

— … да пише, да се оправя с математика от по-висок порядък. Чакай малко!

— По етични причини ли имаш възражения? Или просто за да си спестиш няколко века мръсна работа?

— Лесно ти е на теб да го кажеш. Твоят Волтер има в основата си съвременно съзнание. Който го е създал, сам доста е поработил въз основа на десетки биографии. Моята Дева е колкото факт, толкова и мит. Някой я е създал от въздуха.

— Значи възраженията ти са поради мързел, а не принципни.

— И двете.

— Поне ще си помислиш ли по въпроса?

— Току-що си помислих. Отговорът е „не“.

Марк въздъхна.

— Няма смисъл да спорим. Ще видиш, като ги оставим да си общуват.

Настроението й като че ли превключи от съпротива на вълнение; във въодушевлението си дори докосна крака му и задържа пръстите си там. Той усети другарското й потупване, точно когато сим-пространството се отвори и те навлязоха в него.