Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (15)

1.

Жана д'Арк се събуди сред кехлибарен сън. Златен ветрец я галеше, наоколо отекваха странни звуци. Чу, преди да види… и рязко се озова навън, седнала. Отбелязваше нещата едно по едно, сякаш някаква част от нея ги броеше.

Мек въздух. Пред нея — гладка кръгла маса.

Към нея бе притиснат бял стол, който я притесняваше. Седалката му не беше издялана от дърво на ръка като онези в родното й село Домреми. Гладката му повърхност разгулно обгръщаше очертанията й. Тя се изчерви.

Непознати. Един, двама, трима… появяваха се изведнъж току пред очите й.

Движеха се. Странни хора. Не различаваше мъжете от жените, освен когато клиновете и туниките им не очертаваха интимните им части. Зрелището беше още по-ярко дори от онова, което бе виждала в Шинон в развратния двор на великия истински крал.

Приказваха. Непознатите като че ли изобщо не я забелязваха, макар и да ги чуваше как си бъбрят също толкова ясно, както понякога чуваше и онези гласове. Заслуша се, само колкото да установи, че онова, за което си говореха, няма нищо общо със светостта на Франция и явно не заслужава да се чуе.

Шум. Отвън. Желязна река от самоходни карети се точеше покрай тях. Почувства изненада, но после някак си чувството се изпари.

Изглед в дълбочина, а в дъното…

Седефени мъгли закриваха далечни кули от слонова кост.

В мъглата изглеждаха като разтапящи се църкви.

Какво беше това място?

Видение, може би свързано с обичните й гласове. Възможно ли беше подобни привидения да са свети?

Мъжът на съседната маса без съмнение не беше ангел. Ядеше бъркани яйца — със сламка.

Ами жените? Развратни, скандални, крещящо изобилие от бедра, хълбоци, гърди. Едни пиеха червено вино от прозрачни чаши, каквито тя не беше виждала дори и в кралския двор.

Други сякаш сърбаха от плуващи облаци — изящни, кълбящи се мъгли от мус. Покрай нея мина облак, лъхащ на говеждо с пикантен лоарски сос. Тя вдъхна — и в миг се почувства така, сякаш беше яла.

Раят ли бе това? Там, където апетитът се утолява без усилия и тежък труд?

Но не. Без съмнение наградата след всички изпитания не беше толкова, толкова… плътска. И тревожеща. И смущаваща.

Огънят, който някои всмукваха в уста през малки стръкчета тръстика — това я тревожеше. Един приближаващ се към нея облак накара птиците на паниката в гърдите й да запърхат, макар че не усещаше мириса му, нито пък димът обгаряше очите й или дращеше по гърлото й.

„Огънят, огънят! — мина й през ума, а сърцето й запърха уплашено. — Какво…?“

Видя същество в броня да се приближава към нея с поднос с храна и напитки — „отрова от враговете, без съмнение — враговете на Франция!“, помисли си тя, изгаряща от страх и веднага посегна към меча си.

— След малко идвам при вас — обади се бронираното същество, подмина я и се отправи към друга маса. — Имам само четири ръце! Потърпете, моля ви!

Хан, реши тя. Беше нещо като хан, макар че не се виждаха стаи за преспиване. И да… сега се сети… тя трябваше да се срещне с някого… с някакъв господин?

С онзи там: високият кльощав старец, много по-стар от Жак Дарс, баща й — единственият освен нея, облечен нормално.

Нещо в облеклото му напомняше суетните контета от двора на великия истински крал. Косата му беше цялата на букли, а лилавата панделка на гърлото му подчертаваше колко е бяла. Беше облечен в чифт надиплени „миньонети“ с тесни маншети, дълга жилетка от кафяв сатен с пъстри цветя по нея, с червен кадифен брич, бели чорапи и обувки от „Шамоа“.

Глупав и суетен аристократ, помисли си тя. Конте, свикнало с каретите — такива като него и кон не можеха да яздят, да не говорим пък за свещена битка.

Но дългът беше свещен. Ако крал Шарл й бе наредил „да напредва“, тя точно това щеше да направи.

Тя стана. Ризницата й се стори учудващо лека. Почти не усещаше закачените отпред и отзад на колана предпазни каишки, нито пък двете метални части от ризницата за ръката й. Нито пък двата метални нараменника, които оставяха лактите свободни да размахват меча. Никой не обръщаше ни най-малко внимание на шумоленето на дрехата й, нито на лекото й подрънкване.

— Вие ли сте господинът, с когото трябва да се срещна? Мосю Аруе?

— Не ме наричайте така! — сряза я той. — Аруе е името на баща ми — име на авторитарен горделивец, но не и моето. От години никой не ме е наричал така.

Отблизо не изглеждаше чак толкова древен. Бялата коса я беше заблудила — сега забеляза, че е фалшива: напудрена перука, прикрепена от лилавата панделка, вързана под брадичката му.

— А как тогава да ви наричам? — потисна презрителните думи по адрес на това конте — груби думи, които бе научила от другарите си по оръжие, които сега демоните изтласкваха на върха на езика й, но не и по-нататък.

— Поет, трагик, историк — той се наведе напред, намигна лукаво и зашепна: — Самият аз наричам себе си Волтер. Свободомислещ. Крал на философите.

— Освен Господаря небесен и Сина му само един наричам аз крал — Шарл VII от рода Валоа. И ще ви наричам Аруе, докато моят крал и господар не ми нареди да ви наричам другояче.

— Скъпа ми дево, вашият Шарл е мъртъв.

— Не!

Той погледна безшумните карета, задвижвани от невидими сили, по улицата.

— Седнете, седнете. Много още вода е изтекла. Помогнете ми да привлека вниманието на онзи дърдорко, келнера.

— Вие ме познавате? — Поведена от гласовете, тя бе отхвърлила бащиното си име и се бе нарекла La Pucelle — Непорочната дева.

— Много добре ви познавам. Не само сте живяла векове преди мен, а и съм написал пиеса за вас. А имам и любопитни спомени, че съм разговарял с вас и преди — той поклати глава и се намръщи. — Освен собствените ми дрехи — прекрасни са, n'est pas? — вие сте единственото познато ми нещо на това място тук. Вие и улицата, макар че съм длъжен да отбележа, че сте по-млада, отколкото си мислех, докато улицата… хммм… ми се струва по-широка, ала и по-стара. Но най-накрая са сколасали да я павират.

— Аз, аз не мога да…

Той посочи табелата с името на хана — „Aux Deux Magots“.

— Мадмоазел Лекуврьор — прочута актриса, макар и също толкова известна като моя любовница — той примигна. — Вие се изчервихте — колко мило!

— Аз не разбирам нищичко от тези неща — заяви тя с осезаема гордост. — Аз съм девица.

Той набърчи нос.

— Как така някой би могъл да се гордее с подобно неестествено състояние, не мога дори да си представя.

— Аз пък не мога да си представя защо сте облечен така.

— Шивачите ми биха се обидили смъртно! Но позволете ми да предположа, че точно вие, скъпа ми pucelle с вашето настояване да се обличате като мъж лишавате цивилизованото общество от едно от най-безобидните му удоволствия.

— Настоятелност, за която съм платила скъпо и прескъпо. — Тя си спомни как епископите я тормозеха за мъжките й дрехи — също толкова безмилостно, както я разпитваха и за божествените гласове.

Сякаш облечена в абсурдните дрехи, които се изискваше от жените да носят, би победила онзи приятел на англичаните, Орлеанския херцог! Или би повела три хиляди рицари към победа в Жардо и Мьон-сюр-Лоар, Богенси и Пате през онова лято на славни победи, когато, водена от гласовете, тя не можеше да греши.

Примигна, за да задържи изведнъж бликналите сълзи. Нахлуха спомени…

Поражение… После се спусна кървавочервеният мрак на загубени битки, заглуши нейните гласове, а гласовете на нейните обичащи англичаните врагове се усилиха.

— Няма нужда да се дразните — обади се мосю Аруе и леко я потупа по бронята на коляното. — Макар че лично аз намирам облеклото ви за отблъскващо, бих защитавал до смърт правото ви да се обличате както си искате. Или да се събличате — той огледа почти прозрачната дреха на една клиентка наблизо.

— Господине…

— В края на краищата Париж е изгубил апетита си за изящество: бледи плодове на Бога. Не сте ли съгласна?

— Не, не съм. Няма по-голяма добродетел за жената от непорочността — нито пък за мъжа. Господът наш е бил непорочен, както и нашите светци и свещеници.

— Свещениците — непорочни! — той подбели очи. — Жалко, че не сте ходили в училището, което баща ми ме принуждаваше да посещавам като малък. Можехте да го кажете на йезуитите, които всекидневно посягаха на невинните си питомци.

— Не мога, не мога да повярвам…

— Ами той?! — прекъсна я Волтер и й посочи четириръкото създание на колела, което се приближаваше към тях. — Без съмнение подобно същество е непорочно. Значи ли това, че е и добродетелно?

— Християнството и самата Франция се основават на…

— Ако непорочността се практикуваше във Франция също толкова, колкото се и проповядваше, французите щяха да изчезнат от лицето на Земята.

Съществото с колелцата акостира на масата им. На гърдите му беше изписано, както се оказа, името му: Гарсон 213-ADM. С басов глас, съвсем като човешки, то рече:

— Карнавал, а? Надявам се, че заради това, че се забавих, няма да закъснеете и вие. Нашите машинарии тук си имат проблеми.

То погледна другата бракма, която носеше чиниите — меденоруса блондинка с мрежичка за коса с що-годе човешки вид. Демон?

Девата се намуси. Шавливият му поглед, макар и механичен, й напомни начина, по който я зяпаха стражите в затвора. Унизена, тя бе отхвърлила женските дрехи, които нейните инквизитори я бяха принудили да носи. След като отново се преоблече в мъжки дрехи, с презрение бе поставила стражите на мястото им. Беше прекрасен миг.

Готвачката си придаде високомерен вид, но се заигра с мрежичката, усмихна се на Гарсон 213-ADM и чак тогава извърна поглед. Смисълът на това убягна на Жана. Тя бе приела присъствието на механизмите на това странно място, без да си задава въпроси какво търсят тук. Вероятно това беше някакъв междинен етап в предвидения от Господ ред. Но наистина я озадачаваше.

Мосю Аруе се протегна и докосна най-близката ръка на автомата — Девата не можеше да се сдържи да не се възхищава от конструкцията му. Ако подобно същество можеше да бъде научено да язди, в битка то би било непобедимо. Възможностите…

— Къде сме? — попита мосю Аруе. — Или може би следва да попитам „кога“? Имам високопоставени приятели…

— А аз — нископоставени — добродушно рече автоматът.

— … и настоявам да ни се обясни съвсем подробно къде сме и какво става тук.

Автоматът сви чифт свободни рамене — с другия чифт ръце подреждаше масата.

— Как един механокелнер с интелект, програмиран така, че да съответства на положението му, ще наставлява мосю, едно човешко същество, в заблудените мистерии на симпространството? Решиха ли мосю и мадмоазел какво ще поръчат?

— Още не сте донесли менюто — забеляза мосю Аруе.

Автоматът натисна едно копче под масата. Два плоски свитъка, вградени в повърхността й, светнаха — буквите сияеха ярко.

Девата нададе лек, радостен вик, а после, щом забеляза строгия поглед на мосю Аруе, се плесна през устата. Пейзанските й маниери често я посрамваха.

— Изобретателно — отбеляза мосю Аруе и започна ту да включва, ту да изключва копчето, докато разглеждаше долната страна на масата. — Как работи?

— Не съм програмиран да знам. За това трябва да питате някой мехелектротехник.

— Какво да питаме?!

— С цялото уважение, което ви дължа, мосю, другите клиенти чакат. Аз съм програмиран да вземам поръчки.

— Какво избираш, мила? — попита мосю Аруе.

Тя смутено сведе поглед.

— Вие поръчайте и за мен.

— Ах, да. Съвсем забравих.

— Какво сте забравили? — попита автоматът.

— Дамата, която ме придружава, е неграмотна. Не може да чете. И аз съвсем спокойно бих минал за неграмотен, като го гледам това меню.

Значи този очевидно учен човек не можеше да проумее реда в този дом. Сред тази вихрушка от странности на Жана това вече й се стори удивително.

Автоматът заобяснява, но Волтер го прекъсна:

— Облачна храна? Електронна кухня? — той смръщи лице. — Просто ми донесете най-доброто, което утолява страшен глад и жажда. Какво бихте препоръчали на девственица въздържателка — вероятно чиния кал? И чаша оцет за пиене?

— Донесете ми резен хляб — обади се Девата с мразовито достойнство. — И малка купа вино да го топя.

— Вино! — възкликна мосю Аруе. — Твоите гласове ти разрешават вино? Mais quelle scandale! Ако се разчуе, че пиеш вино, какво ще кажат поповете за лошия пример, който даваш на бъдещите френски светии?

Той се обърна към автомата:

— Донесете й чаша вода. Малка. — Щом Гарсон 213-ADM се отдалечи, мосю Аруе викна подире му: — И се погрижете хлябът да е коричка! За предпочитане мухлясала!