Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (12)

9.

— Пътуването си заслужава дори само за да се измъкнем извън Стрилинг — рече Юго.

Влязоха в гравистанцията заедно с неизменните войници от специалните войски, които се опитаха небрежно да се вмъкнат покрай тях. За окото на Хари те бяха толкова незабелязващи се, колкото и паяци върху тепсия.

— Потеглихме — отбеляза Хари. В Стрилинг членовете на Висшия съвет можеха постоянно да го ангажират с нещо, групи за натиск — да проникнат в самоделното уединение на Математическия факултет, а разбира се, и императорът можеше всеки миг да цъфне във въздуха. В движение той беше в безопасност.

— Добра връзка има в 2.06 минути — консултира се Юго с вградения в ретината му четец, като се загледа вляво. Хари не обичаше тези приспособления, но това бе удобен начин да четеш — в този случай разписанието на грава — плюс и двете ти ръце да са свободни. Юго влачеше две чанти. Хари предложи да му помогне, но Юго отказа — били „семейните бижута“ и имали нужда от грижи.

С равномерна крачка минаха през оптичния четец, който провери местата, изтегли цената от сметките им и уведоми автопрограмата за увеличената маса на товара. Някакви хвърчащи математически идеи бяха разсеяли Хари и той се стресна, щом потеглиха надолу.

— О-па! — възкликна и се вкопчи в облегалката.

Падането беше сигналът, който можеше да прекъсне и най-дълбокия размисъл. Зачуди се от кои ли времена идва тази тревога, а после отново насочи вниманието си към Юго, който въодушевено му описваше далитската общност, където щяха да обядват.

— Все още ли се чудиш за онези политически работи?

— Въпросът за представянето ли? Пет пари не давам за вътрешните борби, деления и т.н. Но погледнато математически, това е загадка.

— На мен ми изглежда доста ясно — обади се Юго с леко наежен тон. — Далитите твърде дълго бяха ощетявани.

— Защото имат гласове само в един сектор?

— Точно така — а само в Дал сме четирийсет милиона.

— И още повече — другаде.

— Прав си и още как. Средната стойност за Трантор на представянето на далитите е само 0,68, колкото на другите.

— И из цялата галактика.

— Проклета работа! Да, ясно, имаме си Зона, но освен в Низшия галактически съвет сме съвсем блокирани.

От бъбрив приятел шегаджия Юго стана намръщен и сериозен. На Хари не му се искаше разходката да се превърне в кавга.

— Статистиката изисква грижи, Юго. Спомняш ли си класическия виц за тримата статистици, които отишли на лов за патици…

— А какво е патица?

— Пернат дивеч, известен на някои планети. Първият стрелял метър по-нагоре, вторият — метър по-надолу. И накрая третият извикал: „Уцелихме!“

Юго се разсмя пресилено. Хари се опитваше да следва съвета на Дорс как да се оправя с хората — с повечко хумор и по-малко логика. Инцидентът с Ламурк бе рикоширал в полза на Хари в медиите и дори във Висшия съвет, беше казал императорът.

Самата Дорс обаче изглеждаше еднакво имунизирана и срещу смеха, и срещу логиката; инцидентът с феритовите сърцевини бе внесъл напрежение в отношенията им. Сега Хари осъзна, че и това е една от причините, поради които бе прегърнал предложението на Юго да прекарат деня далеч от Стрилинг. Дорс имаше две лекции и не можеше да дойде. Беше се оплакала, но стигна до извода, че войниците от специалните войски вероятно ще го охраняват достатъчно добре. Стига да не направеше някоя глупост.

Юго настоя:

— Добре, но и съдилищата са срещу нас.

— Дал сега е най-големият сектор. Ще получавате справедливост навреме.

— Точно време нямаме. Орязват ни — цели блокове.

Хари дълбоко ненавиждаше обичайната кръгова логика на политическите ежби и затова се опита да призове у Юго матиста:

— Всички съдебни корпуси са уязвими за блоковия контрол, приятелю. Да предположим, че в съда има единайсет съдии. Сплотена група от шестима съдии може да решава всичко. Те могат да се срещат тайно и да се договарят за онова, което мисли болшинството от тях, а след това, когато гласуват всичките единайсет, да гласуват като блок.

Юго изкриви уста.

— Висшият трибунал наброява единайсет съдии — това ли искаше да ми кажеш?

— Това е общ принцип. Дори и по-дребномащабни схеми сработват. Да предположим, че четирима от Висшия трибунал са се срещнали тайно и са се договорили да гласуват за тяхното си. Тогава ще гласуват ан блок в първоначалния заговор на шестимата. И така четиримата ще предрешат изхода от гласуването на всичките единайсет.

— По дяволите, по-зле е, отколкото мислех! — възкликна Юго.

— Мисълта ми е, че всеки определен брой представители може да бъде корумпиран. Това е общата теорема за метода.

Юго кимна, а после за учудване на Хари се впусна да изрежда тегобите и униженията, изсипали се върху далитите от ръцете на властващото мнозинство в Трибунала, Съветите — висш и низш, Директорията на диктата…

Безкрайният занаят — властта. Ама че досада!

Хари осъзна, че начинът му на мислене е далеч-предалеч от трескавите изчисления на Юго и още по-далеч от този на лукави типове като Ламурк. Как би могъл да се надява да оцелее като Първи министър? Не го ли виждаше императорът?

Той кимна, сложи си маската на замислен слушател и се остави изображенията по стените да го успокоят. Продължаваха да се спускат по дългата циклоидна извивка на гравиасансьора.

Този път думата подхождаше. По-голямата част от пътуванията на дълги разстояния в Трантор всъщност се осъществяваха под Трантор по крива, която оставяше возилото им да се спуска единствено под гравитацията, поддържано от магнитни полета на някакъв си пръст разстояние от стените на тръбите. Падане в черен вакуум без прозорци. Но пък стените притъпяваха всякакъв страх от падане.

Зрялата технология беше дискретна, проста, лесна, тиха, греховно класическа, дори дружелюбно настроена — докато използването й си оставаше очевидно като чук, а ефектът й — лек като триизмерка. И тя, и онзи, който я използваше, се бяха научили взаимно на разни неща.

Около двамата с Юго се носеше гора. Мнозина на Трантор живееха сред дървета, скали и облаци както някога. Ефектът не беше реален, но и нямаше нужда да бъде. „Сега ние сме дивите“ — помисли си Хари. Човеците бяха създали лабиринтите на Трантор, за да утолят дълбоко скритите си нужди, така че третото око се чувстваше, сякаш надзърта в парк. Технологията излизаше на преден план, само когато я призоваваха като вълшебен дух.

— Ей, имаш ли нещо против да го угася? — въпросът на Юго прекъсна унеса му.

— Дърветата ли?

— Да бе, откритото, нали знаеш.

Хари кимна и Юго превключи на изглед от алея без видими далечни разстояния. Мнозина транторианци се изнервяха от големите пространства или дори от близките им изображения.

Бяха се изравнили и скоро започнаха да се издигат. Хари се почувства притиснат в креслото, което го обви удобно. Движеха се с висока скорост — той го знаеше, но не си личеше. Леките пулсации на магнитното гърло добавяха скорост, докато се издигаха, а гравитацията поддаваше и ги отнасяше.

Щом стигнаха в Кармондианския сектор, стражата ги приближи по-плътно. Тук не беше елитна университетска територия. Екстериорът се ограничаваше с малко сгради, така че дизайнът се съсредоточаваше върху вътрешната гледка: стърчащи склонове, въздушни трансекти, издигащи се туловища от кован метал и мускулесто влакно. Но сред тази ведра архитектура се блъскаше и пенеше тълпа на сърдити вълни.

По една велосипедна алея горе непрекъснат поток от велосипедисти теглеше ремаркета. По тесните тротоари се тълпяха обемни машини, лъскащи меса, кутии и натрупани стоки — всичките предназначени за най-близкия купувач. Ресторантите не бяха нищо повече от горещи плочи, наобиколени от мънички масички и столчета — всичките наблъскани по тротоарите. Бръснарите си вършеха работата на пътя и обработваха клиента, докато някой просяк му разтриваше стъпалата срещу дребна монета.

— Като че ли е доста… оживено — дипломатично изкоментира Хари, докато хващаше цаката на далитската кухня.

— Да, не е ли върхът?

— Просяците и уличните търговци са обявени извън закона от последния император. Поне така си мислех.

— Точно така — ухили се Юго. — Да си нямаш работа с далити. Преместихме сума ти народ в този сектор. Хайде, че съм гладен.

Беше рано, но ядоха на крак — ароматът ги беше примамил да влязат точно в това ресторантче. Хари опита „трепач“, който се затърчи в устата му, после избухна в опушен, тъмен вкус, доста пикантен, стопявайки се накрая в горчиво-сладък привкус. Охраната доста нервничеше — стърчаха наоколо сред претъпканата, оживена врява. Бяха свикнали на по-пищна обстановка.

— Тук наистина всичко кипи — отбеляза Юго. Обноските му се бяха върнали в хамалските му дни и говореше с пълна уста.

— Далитите имат дарба да се ширят — отбеляза Хари.

Високата им раждаемост ги тласкаше към други сектори, където връзките им с Дал носеха нови инвестиции. Той харесваше неугасващата им енергия; напомняше му за малобройните градове на Хеликон.

Беше моделирал всичко на Трантор в опит да го използва като сбита версия на Империята. Напредъкът му се дължеше на факта, че се отучваше от конвенционалните мъдрости. Повечето икономисти гледаха на парите като на просто притежание — първично, линейно властово отношение. Но Хари откри, че те са течност — хлъзгава и бърза, винаги преливаща от една ръка в друга и смазваща инерцията на промяната. Имперските аналитици бяха объркали кипящото течение със статичен жетон.

Приключиха и Юго го натика в някакъв подземен вход. Поеха по криволичеща пътека, оживявана от шум, миризми и жизненост. Тук подреденото улично движение се разпадаше. Вместо целият пласт да е еднопосочен, местните улици се пресичаха под остри и тъпи ъгли, рядко и под прав ъгъл. Юго смяташе кръстовищата за груби прекъсвания.

Преминаваха съвсем близо покрай сградите, спряха и излязоха да се поразходят към плъзгащата се пътека. Охраната ги следваше по петите. Без всякакъв преход Хари се намери сред пълен хаос. Обви ги дим и остра воня едва не го накара да повърне.

Капитанът от специалните войски му извика:

— Стойте долу! — и нареди на хората си да се въоръжат с анаморфин. Навсякъде по тях щръкнаха дула.

Димът размътваше фосфорните светлини горе. През влажната мараня Хари видя плътна стена от хора, която прииждаше към тях. Излизаха от странични улички и входове и сякаш всички се бяха юрнали към него. Охраната изстреля заряд към масата. Неколцина рухнаха. Капитанът хвърли една туба и газта избухна по-нататък. Беше преценил идеално всичко: въздушните течения отнесоха дима към тълпата, а не към Хари.

Но анаморфинът нямаше да ги спре. Две жени се втурнаха покрай Хари, понесли изкъртени от улицата павета. Трета замахна към Хари с нож и капитанът я простреля със стрела. После към охраната се втурнаха още далити и Хари успя да схване смисъла на крясъците им: несвързан с нищо гняв срещу „бракмите“.

Идеята в първия момент му се стори толкова невероятна, затова реши, че сигурно му се е счуло. Това притъпи вниманието му и когато отново погледна към прииждащата тълпа, капитанът беше рухнал на земята, а към него напираше мъж с нож в ръка.

Каква беше връзката между всичко това и бракмите, беше пълна загадка, но Хари нямаше време за нищо освен да отстъпи встрани и да изрита мъжа право в коляното.

По рамото болезнено го удари бутилка, отскочи и се разби на тротоара. Един мъж завъртя верига и замахна към главата му. Наведе се. Веригата изсвистя над него, Хари се хвърли към мъжа и го блъсна силно. Двамата — заедно с още двама — се строполиха на земята — псуваща, бъхтеща се маса. Едра сачма се заби в корема на Хари.

Той се претърколи, пое си задъхано въздух и съвсем ясно, само на метър-два от себе си видя как един мъж уби друг с дълъг, крив нож.

Муш — раз — муш. Всичко ставаше в пълно мълчание, като в сън. Хари ахна и се разтрепери — виждаше всичко като на забавен кадър. Трябваше да откликне храбро, знаеше го. Но това просто го вцепеняваше…

… а после усети, че се е изправил на крака — изобщо не помнеше как е попаднал там — и се сблъска с мъжа, който от доста време не бе се къпал.

После мъжът изчезна, отнесен от кипящата тълпа.

Още един внезапен скок — и той се оказа обкръжен от охраната си. По тротоара бяха проснати безжизнени тела. Други стискаха окървавените си глави. Крясъци, тътен…

Нямаше време да се досети какво ли оръжие им бе причинило всичко това — войниците вече изтикваха двамата с Юго и цялата случка потъна в неизвестността като някое тривизионно предаване, което си мярнал и нетърпеливо отминал.

Капитанът искаше да се върнат в Стрилинг.

Или още по-добре — в двореца.

— Не беше заради нас — обади се Хари, щом се качиха на плъзгащата се пътека.

— Не можем да сме сигурни, сър.