Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (11)

8.

Служителката от Министерството на преплитащите се култури погледна към него покрай носа си и заяви:

— Разбира се, трябва да имаме принос от вашата група.

Хари поклати невярващо глава.

— Сензо…?

Тя оправи официалния си костюм, като се изкипри в креслото за гости.

— Това е програма за напреднали. Всички матисти са задължени да предадат творбите си.

— Ние сме съвсем некомпетентни, за да композираме…

— Разбирам колебанията ви. И все пак според нас в министерството тези сензосимфонии ще са точно онова, което би вдъхнало енергия на… ъ-ъ… ами на една форма на изкуството, която не показва особен прогрес.

— Нещо не схващам.

Тя му пусна съвсем неубедителна, бомбастична усмивка.

— Според начина, по който ние си представяме този нов вид сензосимфония, артистите — исках да кажа, матистите — ще трансмогрифират основни структури на мисълта, като например Евклидовите концептуални построения, или да трансфинират установени теоретични постулати. Те ще бъдат преработени от арт-стрейнър…

— Което е…?

— Компютърен филтър, който разпределя концептуални модели в широка подборка от сензорни магистрали.

Хари въздъхна.

— Разбирам.

Тази жена имаше власт и беше длъжен да я слуша, финансирането на психотеорията му беше сигурно — идваше от личната щедрост на императора. Но факултетът в Стрилинг не можеше да пренебрегва нито императорския „художествен съвет“, нито лакеите му като тази тук, пред него. Това беше то художественици.

Университетите, развиващи научни изследвания, далеч не бяха спокойни и вглъбени пещери на тихо зададените въпроси — това си беше напрегнат, състезателен маратон под налягане. Заслугократите — и учени, и изследователи — работеха дълги часове, имаха здравни проблеми, свързани със стреса, висок процент на разводите и малцина потомци. Те накълцваха постигнатите резултати на хапки в преследване на най-малката годна за публикация единица, за да увеличат списъка на публикациите.

Но за да получиш дотации от императорските канцеларии, трябваше да свършиш черната работа: попълване на формуляри. Хари добре познаваше объркващия лабиринт от кръстосани въпроси: избройте и анализирайте типа и „текстурата“ на финансирането. Оценете страничните ползи. Опишете вида на нужната лаборатория и компютърно оборудване (могат ли съществуващите ресурси да бъдат съответно преустроени?). Осветлете във философски план предлаганата работа.

Пирамидата на властта означаваше, че най-опитните учени най-малко се занимават с наука. Вместо това ръководеха и играеха безкрайните игри в търсенето на спонсорство. Сивите мрачно се грижеха нито един сандък да не минава непроверен. Около десет процента от молбите за спомоществователство биваха удовлетворявани — и то с две години закъснение, като се предоставяше половината искана сума.

Още по-зле: тъй като времето за чакане беше толкова дълго, към всяка сума имаше и премия, ако удариш пирона безгрижно. За да са сигурни, че научното изследване върши работа, по-голямата част от работата се свършваше преди подаването на молбата. Така се подсигуряваше липсата на „дупки“ и неочаквани завои в работата.

Това означаваше и че науката и научните изследвания вече почти не криеха изненади. Сякаш никой не забелязваше, че изчезва основната радост: вълнението от неочакваното.

— Ще… говоря с катедрата. — „Ще им заповядам да го направят“ би бил по-честният отговор. Но човек се опитваше да запази любезен тон.

Щом онази си тръгна, Дорс веднага нахлу в кабинета, следвана по петите от Юго.

— Няма да работя с тия! — тросна се тя. Очите й мятаха мълнии.

Хари огледа двете големи плочи от приличен на камък материал. И все пак не можеше да са толкова тежки — Юго дундуркаше всяка една от тях на дланите си.

— Симовете? — предположи той.

— Във феритови сърцевини! — гордо заяви Юго. — Забутани в един развъдник за плъхове на планетата Сарк.

— Онзи свят с движението за нов Ренесанс?

— А-ха — това, да си имаш работа с тях, е малко смахнато. Ама симовете ги взех. Току-що пристигнаха по червеевия експрес. Жената, която отговаря за тая работа — някоя си Бута Файрникс, — иска да говори с теб.

— Казах, че не желая да се замесвам.

— Да си поговорите на четири очи е част от сделката.

Хари примигна разтревожен.

— Ще се домъкне чак дотук?

— Не, обаче плащат за плътен лъч. Но аз я изкопах. Само натискаш копчето за свръзка.

Хари имаше отчетливото чувство, че го набутват в нещо рисковано — далеч извън рамките на обичайната му предпазливост. Времето в плътен лъч беше скъпо, защото имперската система от „червееви дупки“ беше натоварена с течение на хилядолетия. Да я използваш за разговор на четири очи, помисли си той, е упадъчно. Ако тая Файрникс плащаше време за свръзка в галактически мащаби, само за да си побъбри с някакъв си матист…

„Опази ме от ентусиасти“ — помисли си Хари.

Е, добре.

Бута Файрникс беше висока жена с пламтящи очи, която се усмихна широко, щом образът й цъфна в офиса.

— Професор Селдън! Радвам се, че екипът ви се интересува от нашия Нов ренесанс.

— Ами всъщност, доколкото разбрах, става дума за онези симулации — един път и той да е благодарен на двесекундното забавяне при препредаването. Най-голямата червеева уста беше на една светлинна секунда от Трантор — а очевидно и на Сарк положението беше същото.

— Разбира се! Открихме истински древни архиви. Нашето прогресивно движение тук събаря старите бариери, ще видите.

— Надявам се научната работа да се окаже интересна — рече Хари с неутрален тон. Как така Юго го забърка в това?

— Ние изнамираме неща, които ще ви отворят очите, господин Селдън. — Тя се обърна и посочи сцената зад себе си: голям зайчарник, претъпкан с керамошкафове за съхранение. — Надяваме се да отхлупим капака на всички въпроси за корените на Империята и легендата за Земята.

— Аз… ъ-ъ… много ще се радвам да видя резултата.

— Ще трябва сам да дойдете и да го видите. Матист като вас ще се впечатли. Нашият Ренесанс е точно онова обърнато към бъдещето начинание, необходимо на младите и жизнени планети. Обещайте, че ще ни посетите — искам да кажа, надяваме се да е държавно посещение.

Очевидно жената желаеше да инвестира в бъдещ Първи министър. Да се отърве от нея му струва още няколко непоносими минути. Щом образът й се разтопи до капка във въздуха, той метна на Юго кръвнишки поглед.

— Хей, ама аз сключих добра сделка — тя ще продава вместо нас — разпери ръце.

— На значителна цена „под тезгяха“, надявам се? — и Хари стана. Той внимателно положи длан върху единия куб и го намери изненадващо хладен. В тъмната му вътрешност виждаше лабиринти от решетки и виещи се панделки от пречупена светлина като тънички магистрали през мрачен град.

— Много ясно — заяви с небрежна увереност Юго. — Хванал съм малко далити да… хммм… да поошлайфат работата.

Хари направи гримаса.

— Май не ми се слушат обяснения.

— Като Първи министър не си длъжен да ги изслушаш — обади се Дорс.

— Не съм Първи министър!

— Можеш да станеш — и то скоро. Тази работа със симулациите е твърде рискована. А ти дори говори с източника от Сарк! Няма да работя нито по тях, нито с тях.

— Никой не те моли — тихо се обади Юго.

Хари потърка хладната гладка повърхност на феритовия блок, претегли го на длан — доста лекичък беше — и взе двата от Юго. Постави ги на бюрото си.

— Колко са стари?

— От Сарк казват, че не знаят — отговори Юго, — но трябва да са поне на…

Дорс се раздвижи изведнъж. Тя награби блокчетата — по едно в ръка, — обърна се към най-близката стена и ги тресна едно в друго. Трясъкът беше оглушителен. Парчета ферит се пръснаха в стената. Отломки посипаха лицето на Хари.

Дорс беше абсорбирала експлозията. Щом решетката се пропука, съхраняваната в блокчетата енергия бе избухнала.

Сред внезапно надвисналата тишина тя се изправи, твърда и строга, с длани, покрити със зърнест прах. Дланите й кървяха, а на лявата буза имаше драскотина. Вторачи се в Хари.

— Аз отговарям за безопасността ти.

— Смешен начин да го покажеш — провлачи Юго.

— Бях длъжна да те предпазя от потенциална…

— Като унищожиш древен артефакт?! — натърти Хари.

— Потуших почти изцяло изригването и намалих до крайност риска за теб. Но да, мисля, че тая история със Сарк е…

— Знам, знам — Хари вдигна длани. Беше си спомнил.

Предната вечер се бе прибрал вкъщи след доста добре приетата реч и бе намерил вътре Дорс в мрачно настроение. Леглото им също се оказа доста хладно бойно поле, ала тя не искаше да изплюе камъчето и да си каже какво я е раздразнило толкова. Хари бе успял да пробие защитата й и да разбере за какво става дума. Но нямаше представа, че тя го приема толкова надълбоко.

„Бракът е изследователско пътешествие, което никога не свършва“ — жално си помисли той.

— Аз решавам за рисковете — каза й той и огледа отломките, пръснати из кабинета. — И ти ще се подчиняваш — освен ако няма непосредствена физическа опасност. Ясно?

— Трябва да използвам собствената си преценка…

— Не! При работата с тези симулации от Сарк можем да научим най-различни неща за смътните древни времена. Това би могло да засегне психоисторията. — Зачуди се дали тя не изпълнява заповед на Оливо. Защо ли роботите бяха толкова загрижени?

— Когато ти поставяш под заплаха…

Тя замига учестено, присви устни, отвори уста… и не каза нищо. Най-накрая кимна. Хари въздъхна.

После нахлу секретарката му, следвана от специалните войски, и сцената се разпадна в хаос от обяснения. Той погледна капитана на специалните право в очите и каза, че незнайно как феритовите сърцевини са се сблъскали и очевидно бяха засегнали някоя слаба фрактурна точка.

— Защото те представляват — заобяснява той, като си измисляше, докато говореше с тона на професионален авторитет, отработен отдавна — крехки структури, използващи напрежения, за да се стабилизират, и съдържащи огромни запаси от микроскопична информация.

За негово облекчение капитанът просто сбърчи лице, огледа бъркотията и рече:

— Не трябваше да допускам тук, вътре, тези вехтории.

— Не сте виновен вие — увери го Хари. — Виновен съм само аз.

Оставаха и още преструвки, но след миг холографът иззвъня за приемане. Той съзря личната охрана на Клеон, но преди жената да каже нещо, цялата сцена се разми. Той натисна команда „филтърфейс“, а сред ватената магия във въздуха изплува образът на Клеон.

— Имам лоши новини — обади се императорът, без да го поздрави.

— О, жалко — немощно отговори Хари.

Извън полезрението на Клеон той въведе комплект от стойки, изразяващи едно или друго с езика на тялото, с надеждата да прикрият полепналия по сакото му феритов прах. Червената рамка, прикрепена около холограмата, му подсказа, че на екран щеше да излезе подходящо достойно лице в синхрон с мърдането на устните му.

— Висшият съвет запецна на темата за представянето — Клеон раздразнено захапа устната си. — Докато не разрешат този въпрос, са оставили настрана въпроса за Първия министър.

— Разбирам. Проблемът с представянето…?

Клеон примигна изненадано.

— Не го ли следиш?

— Ние в Стрилинг имаме много работа.

Клеон махна безгрижно.

— Разбира се, подготвяме се за решителния ход. Е, нищо няма да стане веднага, така че спокойно. Далитите са ревнали пред Низшия галактически съвет. Искат повече гласове — в Трантор и по цялата проклета спирала! Онзи Ламурк е против тях във Висшия съвет. Никой не отстъпва.

— Разбирам.

— Така че се налага да изчакаме, преди Висшият съвет да се задейства. Процедурните въпроси за представянето надделяват дори над министерските постове.

— Разбира се.

— Проклети кодекси! — избухна Клеон. — Редно е да мога да назнача когото искам!

— Абсолютно съм съгласен. — „Но не и мен“ — помисли си Хари.

— Е, помислих, че ще ти е драго да ти се обадя.

— Наистина съм ви благодарен, сир.

— Имаме да обсъдим някои неща, особено онова — психоисторията. Сега съм зает, но… скоро.

— Много добре, сир.

Клеон се изключи, без да се сбогува.

Хари въздъхна с облекчение.

— Свободен! — изкрещя той радостно и махна ръце нагоре.

Войниците го изгледаха с недоумение. Хари отново забеляза бюрото си, папките, стените — всичко покрито с черен прах. Кабинетът все още му се струваше рай в сравнение с бляскавата примка на двореца.