Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (108)

16.

Двете фигури от миналото далеч преди древността летяха из своите хладни дигитални пространства и чакаха мъжа да се върне.

— Вярвам, че ще се върне — рече Жана.

— Аз повече разчитам на изчисленията — отвърна Волтер и пооправи дрехите си.

— Това време ми е все така противно.

Над неспокойните води виеха вихри. Летяха над разпенените вълни.

— Защо подобна чуждост трябва да се проявява като лошо време? — попита Жана.

— Хората спорят; природата действа.

— Но те не са природа! Те са чужди умове…

— Толкова чужди, че можем да ги смятаме за природни феномени.

— Трудно ми е да вярвам, че нашият Господ бог е създал такива неща.

— За много парижани съм си мислил същото.

— Те ни се появяват като бури, планини, океани. Ако можеха да се обяснят…

— Тайната на досадника е в това, че си казва всичко.

— Ето! Идва.

Хари Селдън увисна във въздуха. Личеше си, че още не е свикнал с приключенските симулации, защото краката му постоянно търсеха опора.

— Дойдох веднага, щом ми беше възможно.

— Разбрах, че вече си виконт, херцог или нещо подобно — каза Жана.

— Нещо такова — отвърна Хари. — Това пространство, в което се намирате — уредих то да стане постоянен, ъъ…

— Резерват? — попита Волтер и запляска с криле пред Хари. Един облак се приближи, сякаш да слуша.

— В компютърното пространство го наричаме „запазен периметър“.

— Каква поезия! — вдигна вежда Волтер.

— По-скоро ми прилича на зоопарк — отбеляза Жана.

— Работата е в това, че вие и чуждите умове можете да останете тук и да функционирате без чужда намеса.

— Не искам да ме затварят! — викна Жана.

Хари поклати глава.

— Ще можете да получавате данни отвсякъде. Но никакви взаимодействия с автоматите повече — бива ли?

— Питай бурята — рече Жана.

Мътнооранжева завеса от светлина блесна в небето.

Над хоризонта заприиждаха все по-бързо буреносни облаци.

— Вие убихте роботите! — кресна Хари към вихъра. — Не се бяхме уговорили така!

[Не сме казали, че ще се въздържим]

— Взехте повече от договореното! Животът на…

[Не може да се злоупотребява с неспоменати условия]

— Роботите са отделен вид. Притежаващ висш разум…

[Но вашите прости автомати ги убиха]

[Тези машини не бяха твоя собственост, селдън]

[И затова няма какво да спориш с нас]

Хари заскърца със зъби.

[Зоват ни по-важни неща]

— Вашата награда? — попита мрачно Хари. — За нея ли сте дошли?

[Няма да останем тук]

[Защото това място е обречено]

Хари залитна под напора на мразовития вихър.

— Трантор?

[И още много]

— Какво искате?

[Лелеяната ви съдба е да плавате сред спиралните ръкави]

[И дълго да трептите сред пламъците на галактическия център]

Хари си спомни тукашните структури, сложните светещи плетеници.

— Вие можете ли го?

[Ние можехме да се превръщаме в спори]

[Някои от нас са живели преди в това състояние]

[В такова състояние искаме да се върнем]

[Или инак ще унищожим всички ваши „роботи“]

— Това не влизаше в уговорката ни! — извика Хари. Проливен, студен дъжд го обля, но той извърна лице нагоре, към струпващите се гневни облаци и полите им от разпенени светкавици.

[Как ще ни спрете?]

[Макар че това изтощи капацитета ни]

[Ние можем да докараме трантор до глад]

Хари се намръщи. Напоследък научаваше много неща за властта и то доста бързо.

— Много добре. Ще се погрижа да започнат проучвания как ви бъде придадена материална форма. Знам кой може да го направи. Освен това Марк и Сибил знаят да си мълчат.

Волтер попита:

— Защо искате да напуснете сцената толкова прибързано?

[Иде нов пожар]

[За хората по цялата галактика]

[Ще наблюдаваме разрухата]

[Като спори от галактическия център]

[Там никой не може да ни причини зло, и ние — на никого]

Под обагрящото се в пурпур небе се материализира блещукащ кристал с остри игли. От блок данни Хари научи чуждата технология, която някога бе оформила това стабилно, яко убежище на дигиталния разум.

[Трантор някога бе идеалното място за нас]

[С богати ресурси]

[Вече не е така]

[В прииждащата нестабилност се таи опасност]

— Хммм — рече Волтер. — И ние с Жана може да искаме същото като вас.

— Чакайте, вие двамата — заговори бързо Хари. — Щом искате да тръгнете с тези… тези… неща, да живеете в семенце сред звездите — то трябва да го заслужите.

Жана се намръщи.

— Засега мога да направя така, че да се ширите в безопасност из цялата Мрежа. В замяна… — той погледна нервно Волтер — искам да ми помогнете.

— Ако каузата е свещена, с готовност — обади се Жана.

— Свещена е. Помогнете ми да ръководя! Винаги съм смятал, че във всеки има нещо добро. Работата на водача е да го накара да се прояви.

— Щом смяташ, че у всекиго има нещо добро, то не всекиго познаваш — заключи Волтер.

— Но аз не съм светски човек. Затова имам нужда от вас.

— За да властваш? — попита Жана.

— Точно така. Не съм подходящ за това.

— Какви възможности! — възкликна Волтер. — Ако разполагаме с достатъчно компютърно пространство и скорост, можем да дарим прото-Микеланджеловци с време за творчество!

— Трябва да се справям с много, хм, проблеми на властта. Можете да приемете тази форма на спори, когато приключа с политиката.

— Хммм. Политика — винаги съм я намирал за вълнуваща. Игра на изящни идеи, която се играе от грубияни.

— Опозицията срещу мен вече е доста силна — рече сериозно Хари.

— Приятелите идват и си отиват, но враговете се трупат — заяви Волтер. — На мен това би ми харесало.

Жана подбели очи.

— Да ни пазят светиите!

— Точно така, скъпа моя.