Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (107)

15.

Хари седеше сам и се вглеждаше в холограмата на бушуващ древен прериен пожар.

На негово място сега се издигаше Империята. Той вече знаеше, че обича Империята поради причини, които не можеше да посочи. Мрачното разкритие, че роботите бяха изсипали смърт и унищожение върху древните останки от дигитални умове… дори и това не го разколеба. Той никога нямаше да узнае подробности около това древно престъпление — или поне се надяваше.

За да запази разума си, за първи път в своя живот той не искаше да знае.

Империята наоколо му бе пълна с повече чудеса, отколкото подозираше. И му действаше още по-отрезвяващо.

Кой би допуснал, че човечеството не контролираше собственото си бъдеще — че историята е резултат от сили, които действат извън хоризонтите на простосмъртните? Империята бе устояла поради своята метаприрода, не заради храбрите дела на отделни личности и дори на светове.

Мнозина биха влезли в спор за самоопределението на човечеството. Техните аргументи не бяха погрешни, нито дори без смисъл — но просто въпросът не беше там. Те бяха много силни като убеждение. На всеки му се искаше да вярва, че е господар на собствената си съдба. Логиката нямаше нищо общо с това.

Дори и императорите бяха нищо — слама, носена от ветрове, невидими за тях.

Сякаш за да го опровергае, пред него рязко се очерта холограмата на Клеон.

— Хари! Къде беше?

— Работех.

— Над твоите уравнения, надявам се — защото май ще ми потрябват.

— Сир?

— Висшият съвет току-що се срещна на специално заседание. Явих им се — една нотка на изящество и тежест им бе много нужна. Следвайки дирята на, хм, трагичната загуба на Ламурк и неговите, хм, сътрудници, аз ги пришпорих да изберат Първи министър. В името на стабилността, нали разбираш.

— О, не — изстена Хари.

— О, да, мой Първи министре.

— Но нямаше ли…? Някой не заподозря ли…?

— Кого, тебе? Безобиден академик, който предизвиква убийства на десетки места по цял Трантор? Като използва автомати?

— Е, нали знаеш как говорят хората…

Клеон го изгледа хитро.

— Хайде де, Хари… как го направи?

— Сред съюзниците ми е и банда роботи отстъпници.

Клеон се засмя високо и плесна по бюрото.

— Не съм подозирал, че си такъв шегаджия! Много добре, напълно те разбирам. Не искам да разкриваш източниците си.

Хари се бе заклел пред себе си никога да не лъже Императора. Да не му вярва — това не влизаше в уговорката.

— Уверявам ви, сир…

— Естествено, ти имаш право да се шегуваш. Не съм наивник.

— А мен хич не ме бива да лъжа, сир — вярно беше, пък и, така де, това беше най-добрият начин да приключи темата.

— Ще дойдеш на официалния прием на Висшия съвет. Като Първи министър ще имаш такива обществени задължения. Преди това помисли над положението на Сарк и дай…

— Мога да ви дам съвет още сега.

Лицето на Клеон светна.

— О, така ли?

— В историята, сир, съществуват отдушници, които могат да стабилизират Империята. Новият ренесанс е изблик на една фундаментална страна и недъг на човечеството. Той трябва да бъде потушен.

— Сигурен ли си?

— Ако не предприемем нищо… — Хари си спомни решенията, които просто бе изпробвал в пейзажа на годността. — Върхът на Новия ренесанс ще помете Империята само за десетилетия и тя ще се разпадне в хаос. Това може да унищожи самото човечество.

Клеон се намръщи.

— Наистина ли? С какви други възможности разполагам?

— Потушете този вулкан. Саркианците са блестящи, вярно е, но тях не ги е грижа за народа им. Те са пример за Чумата на солипсизма — прекомерна вяра в себе си. Това е заразно.

— Човешката участ…

— Спасете оцелелите. Изпратете имперски помощни кораби през тунелите — храна, съветници, психиатри, ако могат да помогнат с нещо. Но след като безредиците утихнат.

— Разбирам. — Клеон го погледна предпазливо, леко извърнал лице. — Ти наистина имаш корав характер, Хари.

— Когато става въпрос за запазването на реда и на Империята — да, така е, сир.

Клеон продължи да говори за по-маловажни неща, сякаш избягваше бруталната тема. Хари се радваше, че не продължи да го разпитва.

Дългосрочните предвиждания показваха ужасни отклонения — класическите отдушници, които Империята използваше, не сработваха. Новият ренесанс беше просто най-очевидният пример.

Но навсякъде, където погледна, докато телесните му сетива бяха свързани с N-измерния спектър, се надигаше вонята на прииждащия хаос. Империята се разпадаше по начини, които според човешките стандарти бяха неописуеми. Системата бе твърде огромна, за да се побере в един-единствен ум.

Така че скоро, само след десетилетия, Империята щеше да започне да се разпада. Военната мощ почти не помагаше, когато се проваляха и осветените от времето „отдушници“. Центърът нямаше да удържи.

Хари можеше да забави малко рухването може би — но само това. Скоро цели Зони щяха да се отдалечат по спирала към старите атрактори: Първичен феодализъм, Религиозно лицемерие, фемопримитивизъм…

Разбира се, изводите му бяха предварителни. Дано новите данни да го оборят. Но се съмняваше.

Треската щеше да се уталожи едва след триста години страдания. И щеше да се появи нов, силен атрактор.

Случайна мутация на Доброкачествения империализъм? Не можеше да каже.

Би могло да го разбере с ново прозрение. Да изследва фондациите, да…

Идеята просветна. Фондации?

Но Клеон продължаваше да бърбори, а в ума му се блъскаха какви ли не събития. Идеята се загуби.

— Ще направим заедно велики неща, Хари. Какво ще кажеш за…?

Клеон можеше да го вика, когато му скимне — така никога нямаше да успее да свърши никаква работа.

Да се справи с Ламурк бе значително по-лесно, отколкото с капана на властта. Как можеше да се измъкне от него?