Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (106)

14.

— Моите агенти, моите братя… мъртви до един — рече мрачно Данийл.

Роботът седеше прегърбен в офиса на Хари. Дорс го утешаваше. Хари разтърка очи — все още се възстановяваше от дигиталното потапяне. Нещата се развиваха твърде бързо, твърде-твърде бързо…

— Автоматите! Те нападнаха моите… моите… — Данийл не беше в състояние да продължи.

— Къде? — попита Дорс.

— По цял Трантор! Ние с тебе и няколко десетки други — само ние сме оцелели… — Данийл захлупи лице в длани.

Дорс се намръщи.

— Това сигурно има нещо общо с Ламурк и смъртта му.

— Косвено — да.

И двата робота погледнаха Хари. Той се облегна на бюрото си — все още се чувстваше слаб. Дълго се взира в тях.

— Това е било част от по-голяма… сделка.

— За какво? — попита Дорс.

— За прекратяване бунта на автоматите. Изчисленията ми показаха, че той ще се разпространи много бързо из цялата Империя. Това би било фатално за нея.

— Сделка? — устните на Данийл се бяха превърнали в тънки бледи ръбове.

Хари примигна бързо — бореше се с оловната тежест на вината.

— Да, сделка, която не контролирах напълно.

— И мен използва в нея, нали? — попита ледено Дорс. — Аз управлявах изпратените от Данийл данни, местоположението на съюзниците на Ламурк…

— И аз предадох това на автоматите, да — рече сериозно Хари. — Лесно е, ако владееш Мрежовото пространство.

Очите на Данийл се присвиха при тези думи. После лицето му се отпусна и той рече:

— Значи автоматите са убили хората на Ламурк. Ти си знаел, че аз не бих позволил подобно масово клане — дори и за да ти помогна.

Хари кимна.

— Разбирам ограниченията, при които действаш. Законът на Зерот изисква много по-високи стандарти, а съдбата ми като Първи министър не би оправдала подобно престъпване на Първия закон.

Данийл впери каменен взор в Хари.

— Значи си успял да заобиколиш това. Използвал си мен и моите роботи като… като агенти.

— Точно така. Автоматите са следели съвсем отблизо твоите роботи. Те са доста тъпи същества, нюансите им убягват. Но не са ограничавани от Първия закон. След като веднъж са разбрали по кого да удрят, трябваше само да им дам сигнал кога да ударят.

— Сигналът… началото на речта ти — обади се Дорс. — Съюзниците на Ламурк са били пред екраните и са гледали. Нищо по-лесно да ги достигнеш, още повече като си отвлякъл вниманието им.

— Точно така.

— Изумена съм — погледна го Дорс.

— Крайно време беше — каза остро Хари. — Те се опитваха на няколко пъти да ме убият. И щяха да успеят, ако не стана Първи министър.

— Никога не бих те заподозряна… в такава хладна мотивация — рече Дорс със следи от съчувствие в гласа.

Хари я погледна мрачно.

— И аз не бих се заподозрял. Единствената причина да го направя беше, че виждах бъдещето — моето бъдеще — като на длан.

Лицето на Данийл беше вихър от чувства — нещо, което Хари никога досега не бе виждал.

— Но моите братя… защо точно те? Не разбирам. Защо умряха?

— Моята сделка — рече със свито гърло Хари. — И мен ме измамиха.

— Не си ли знаел, че роботите ще загинат?

Хари поклати тъжно глава.

— Не. Но трябваше да го предвидя. Толкова е очевидно! — той ги погледна. — След като автоматите са свършили моята работа, са свършили и работата на мемите.

— На мемите ли? — попита Данийл.

— Що за сделка? — попита рязко Дорс.

— За края на бунта на автоматите. — Хари се вгледа в Дорс, като избягваше погледа на Данийл. — Изчисленията ми показваха, че той ще обхване бързо цялата Империя. С фатални последици.

Данийл се изправи.

— Разбирам правото ти да вземаш човешки решения, когато се отнася до живота на хора. Ние, роботите, не можем да проумеем начина ви на мислене, но и не сме създадени да можем. И все пак, Хари! Ти си сключил сделка със сили, които не разбираш.

— Не предвидих следващия им ход. — Хари се чувстваше нещастен, но вече забелязваше, че Данийл схваща кои са тия меми.

Ала Дорс не схващаше.

— Чий ход? — попита настоятелно тя.

— На мемите — отвърна Хари. И започна да обяснява за последните си проучвания в Мрежата. За умовете лабиринти, които обитаваха онези дигитални пространства, студени и аналитични в своята мъст.

— Ние, роботите, сме ги оставили? — прошепна Данийл. — Подозирах…

— Те са ви убягнали в ранните, сурови етапи на нашата експанзия в Галактиката. Или поне така твърдят. — Хари извърна поглед от Дорс, която продължаваше да го гледа втренчено, онемяла от шока.

— Къде бяха те? — попита предпазливо Данийл.

— Огромните структури в Галактическия център — виждал ли си ги?

— Значи там са се спотайвали тези електромагнитни присъствия?

— Известно време. Дошли са на Трантор много-много отдавна, когато Мрежата се е разраснала дотолкова, че да може да ги поддържа. Те живеят в кътчетата и пукнатините на нашите дигитални мрежи. И растат заедно с Мрежата. Сега вече са достатъчно силни да нападнат. Можеше и да чакат по-дълго и да станат още по-силни, но онези два сима, които открих, са ги провокирали.

— Симовете от Сарк — Жана и Волтер — рече бавно Данийл.

— Ти знаеш за тях? — попита Хари.

— Аз… аз се опитах да спра влиянието им. Саркианските маниери не биха донесли нищо добро на Империята. Наех онзи, Ним, но той се оказа некадърен.

Хари се усмихна.

— Той ги харесваше… тези симове.

— Трябваше да го усетя — рече Данийл.

— Ти притежаваш някаква способност да усещаш душевните ни състояния, нали? — попита Хари.

— Ограничена. Моделите се долавят по-лесно, ако субектът е страдал от определена детска болест. При Ним това липсваше. И все пак знам, че човеците обичат да виждат себеподобните си претворени в нещо друго.

„Като например роботи? — помисли си Хари. — Тогава защо от древни времена съществува табу спрямо тях?“ — Дорс ги наблюдаваше и знаеше, че двамата се мъчат да се оправят опипом в една сумрачна територия.

Хари внимателно рече:

— Меми-умовете са блокирали Ним, докато е търсил симовете в Мрежата. Но той се е справил доста добре, докато е комуникирал с Мрежата. Ще опростя човека, щом всичко това приключи.

— Тези симове и такива като тях — рече студено Данийл — все още представляват опасност, Хари. Умолявам те…

— Не се тревожи, знам. Ще се оправя с тях. Сега онова, което ме безпокои, са меми-умовете.

— И те мразят всички нас, така ли? — попита бавно Дорс. Опитваше се да схване.

— Хората ли? Да, но далеч не ни мразят толкова, колкото вас, любов моя.

— Нас ли? — тя примигна.

— Много-много отдавна роботите са им навредили.

— Да! — рече строго Данийл. — За да защитят човечеството.

— Тези същества с древен разум ви мразят заради вашата бруталност. Когато флотилиите от робоизследователи бяха вече минало, ние открихме една Галактика, подходяща за мирно земеделие. — Хари включи холоапарата. — Ето ви образ, който донесох от меми-умовете.

Сред тъмна равнина — жълта линия. Свирепи ветрове я тласкат все по-напред и тя поглъща високите стебла на буйната трева. Огнените езици се протягаха, поглъщаха, отново се протягаха. Над ярката, горяща линия на нападението се издигаше и се кълбеше оловен дим.

— Прериен пожар — рече Хари. — Така са изглеждали роботите изследователи на тези древни умове преди двадесет хиляди години.

— Който изгаря Галактиката? — попита глухо Дорс.

— Обезопасява я за безценните човеци — отвърна Хари.

— И сега те искат да си отмъстят — рече Данийл. — Но защо точно сега?

— Най-накрая те могат… а и най-накрая са открили твоите роботи, отделили са ги от автоматите.

— Как? — попита хладно Данийл.

— След като са открили възкресените симове. Проследили са нишката и са стигнали до мен — и така са открили Дорс. После и тебе.

— Цялата тази дигитална информация от камерите за наблюдение, шпиониращите устройства, микроуредите — те знаят как да ловят риба в това море.

— Ти си им помогнал — обади се Данийл.

— Аз сключих сделката с тях за доброто на Империята.

— Първо са избили хората на Ламурк — рече Данийл, — а после са нападнали моите роботи. Пратили са по дузина автомати срещу всеки и са ги надвили.

— Всички нас? — прошепна Дорс.

— Около една трета от нашите са избягали — Данийл си позволи напрегната усмивка. — Ние сме далеч по-способни от тези… бракми.

Хари кимна тъжно.

— Не се бяхме разбрали така. Те… са ме използвали.

— Мисля, че използват всички нас — Данийл погледна огорчено Хари. — По различен начин.

— Трябваше да го направя, приятелю Данийл.

Дорс се втренчи в Хари.

— Почти не те познавам.

— Понякога да си човек е по-трудно, отколкото изглежда — отвърна тихо Хари.

Очите на Дорс светнаха гневно.

— Пришълци, които убиват себеподобните ми!

— Трябваше да намеря решение…

— Роботите, особено човекоподобните — рече тя — са слуги, те са…

— Любов моя, ти си повече човек от всеки, когото познавам.

— Но… убийства!

— Убийства и без това щеше да има. Древните меми нямаше как да бъдат спрени. — Хари въздъхна и осъзна колко далече е стигнал. Това беше власт — да се рееш над всичко и да виждаш света като огромна арена, по която сблъсъците не стихват. Той се бе превърнал в част от всичко това и знаеше, че никога вече не може отново да стане просто матист.

— Защо си толкова убеден? — настоя Дорс. — Можеше да ни кажеш, ние можехме да…

— Те вече са знаели кои сте. Ако се бях забавил, щяха да убият вас двамата и да погнат останалите.

— И… за нас? — попита мрачно Данийл.

— Спасих и двама ви. Беше част от сделката.

— Благодаря ти… май това трябва да ти кажа — и Данийл сведе глава.

Хари погледна стария си приятел, погледът му се замъгли.

— Ти… носиш твърде голяма тежест на раменете си.

Данийл кимна.

— Изпълних заповедта и ти се подчиних.

Хари кимна.

— Ламурк. Бях там. Твоите насекоми го опекоха.

— Или поне така изглеждаше.

— Какво?! — Хари гледаше как Данийл натиска едно копче на китката си, а после се обръща към вратата. През нея, като се спря за миг, за да мине през защитния екран, пристъпи човек с невзрачна външност, облечен в кафяв работен гащеризон.

— Нашият господин Ламурк — обяви Данийл.

— Това не е… — и тогава Хари забеляза неуловимата прилика. Носът бе подкастрен, бузите — запълнени, косата — по-рядка и боядисана в кестеняво, ушите — клепнали назад. — Но нали видях как умря!

— Да, видял си. Волтажът, който е поел, го е изключил напълно за известно време и ако предрешените ми стражи не бяха започнали лечението още на място, така и щеше да си остане мъртъв.

— Върнали сте го към живот от онова състояние?!

— Това е древен занаят.

— Колко време може човек да остане мъртъв, преди…?

— Около час при ниска температура. На нас ни се наложи да работим много по-бързо — рече Данийл с премерен тон.

— Поради Първия закон — погледна го Хари.

— Който беше позасенчен. Ламурк не получи никакви трайни увреждания. Сега ще посветим талантите му на по-добри цели.

— Защо? — Хари осъзна, че Ламурк още не е казал нищичко. Човекът стоеше нащрек и гледаше Данийл, а не него.

— Наистина имам известна положителна власт над човешките умове. Един древен робот на име Жискар ми даде ограничена власт над невронните комплекси на човешката мозъчна кора. Промених мотивацията на Ламурк и му поокастрих паметта.

— Колко? — попита подозрително Дорс. За нея, осъзна Хари, Ламурк продължаваше да е враг до доказване на противното.

Данийл махна с ръка.

— Говори.

— Разбрах, че съм сгрешил — Ламурк говореше с продран и искрен глас без обичайния плам. — Извинявам се, особено на вас, Хари. Не мога да си спомня какво зло съм ви причинил, но съжалявам за това. Оттук нататък ще бъда по-добър.

— Спомените не ти ли липсват? — попита Дорс.

— Те не са ценност за мен — отвърна Ламурк разумно. — Безкрайна верига от дребни варварства и неутолими амбиции, доколкото си спомням. Кръв и ярост. Това не са велики мигове — така че защо да ги пазя? Оттук нататък ще съм по-добър човек.

Хари се чувстваше и учуден, и уплашен.

— Щом си владеел това, Данийл, защо ти беше да спориш с мен? Просто можеше да промениш мислите ми!

— Не бих посмял — отвърна спокойно Данийл. — Ти си по-различен от другите.

— Заради психоисторията ли? Това ли само те удържа?

— Не само това. Като малък не си боледувал от мозъчната треска. Това обезсмисля уменията ми. Например не можах да усетя твоя план да използваш автоматите срещу привържениците на Ламурк, когато се срещнахме в онова отворено публично пространство, за да вербуващ моите роботи.

— Аз… разбирам. — Прозренията на каква тънка нишка са висели неговите сделки подейства отрезвяващо на Хари. Просто някаква си детска болест го е пропуснала!

— С нетърпение чакам бъдещите си задачи — рече с равен глас Ламурк. — И новия си живот.

— Какви задачи? — попита Дорс.

— Заминавам за зона Бенин като регионален управител. Това е отговорност, придружена с много вълнуващи предизвикателства.

— Много добре — рече окуражително Данийл.

Нещо в цялата посредственост на ставащото накара студени тръпки да плъзнат по гръбнака на Хари. Това наистина беше власт, упражнявана от господаря без възраст.

— Твоят закон на Зерот в действие…

— Той е от много съществено значение за психоисторията — рече Данийл.

Хари се намръщи.

— Как?

— Законът на Зерот е естествена последица от Първия закон — защото как най-добре да бъде опазен човекът от вреда, ако не като се предпазва човешкото общество като цяло и се поддържа функционирането му?

— И ти можеш да разбереш какво е необходимо за това, само ако разполагаш с прилична теория на бъдещето.

— Точно така. От времето на Жискар ние, роботите, се трудим над тази теория, но стигнахме само до груб модел. Така че, Хари, ти и твоята теория сте много важни. И въпреки това аз знаех, че се приближавам почти до границата на Първия закон, когато следвах твоите заповеди и използвах своите роботи срещу последователите на Ламурк.

— Усещал си, че нещо не е наред?

— Хиперсъпротивлението в позитронните пътища се проявява като проблеми със стойката, ходенето, после и с говора. Всички те се проявиха при мен. Трябва да съм усетил, че моите роботи ще бъдат използвани непряко в убийството на хора. Древният Жискар имаше същите трудности с границата между Първия закон и Закона на Зерот.

Устата на Дорс трепереше от едва потискани чувства.

— Останалите от нас са зависели от това какво решение ще вземеш, за да уравновесиш напрежението между тези два най-фундаментални от всички закони. Не бих могла да издържа на онова, което ти се е наложило да понесеш.

Хари се опита да го утеши:

— Нямал си избор, Данийл. Притиснах те в ъгъла.

Данийл погледна Дорс. Лицето му сякаш агонизираше.

— Законът на Зерот… Толкова отдавна живея с него… от толкова хилядолетия… и все пак…

— Това е явно противоречие — рече тихо Хари. Знаеше, че навлиза в много деликатна територия. — Онзи вид сблъсък на идеи, с който човешкият ум понякога успява да се справи.

Дорс прошепна:

— Но ние не можем — освен когато съществува огромна заплаха за собствената ни стабилност.

Данийл наведе глава.

— Когато дадох заповедта, в ума ми се надигна мъчителна агония, изгаряща вълна, която едва успях да удържа.

Гърлото на Хари се бе свило, едва успя да произнесе:

— Стари приятелю, ти нямаше избор. Докато си се борил за човешката кауза неизбежно са възниквали и други противоречия?

Данийл кимна.

— Много. И всеки път увисвах над бездна.

— Ти не можеш да отстъпиш — рече Дорс. — Ти си най-великият от нас. От тебе се изисква повече.

Данийл погледна и двамата, сякаш търсеше опрощение. По лицето му трепна отчаяна надежда.

— Предполагам…

В гърлото на Хари бе заседнала буца.

— Разбира се, че е така. Без тебе всичко е загубено. Трябва да устоиш.

Данийл се загледа в безкрая, гласът му беше хриплив:

— Моята работа… не е завършена… и затова не мога… да се деактивирам. Това сигурно е същото като… да бъдеш наистина човек… разкъсван между два полюса. И все пак мога да гледам напред. Ще дойде време, когато делото ми ще бъде завършено. Когато ще мога да си отдъхна от тези противоречиви напрежения. И тогава ще се обърна с лице към черната пустота… и ще бъде хубаво.

Пламът в думите на робота натъжи Хари и той не каза нищо. Тримата останаха дълго в смълчаната стая. Ламурк стоеше нащрек, безмълвен.

После, без никой да каже нищо, всеки си тръгна по пътя.