Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (105)

13.

Хари се рееше в N-измерното пространство, далеч от политиката.

Веднага щом се върна в Стрилинг, той се изолира от всички. Пандемониумът, последвал убийството на Ламурк — това бяха най-лошите часове в живота му.

Съветът на Данийл бе свършил работа: „Без значение какво правя аз, ти продължавай да си играеш ролята: матист, разтревожен, но над суматохата.“ Ала суматохата се превърна в бясна анархия. Викове, обвинения, паника. Хари трябваше да понесе да го сочат с пръст и да го заплашват. Когато най-накрая напусна стаята, в която бе станало убийството, личният ескорт на Ламурк извади оръжие. Неговата охрана зашемети петима от тях.

Сега по цял Трантор, а скоро и по цялата Империя щяха да плъзнат гняв и спекулации. Насекомите убийци разполагаха с енергии, съхранявани в мънички позитронни капани — технология, която се смяташе за изчезнала. Опитите да проследят откъде е дошла не водеха доникъде.

Във всеки случай връзка с Хари нямаше. Засега.

По традиция убийствата се осъществяваха от разстояние, чрез посредници. Освен това така беше и по-безопасно. По този начин присъствието на Хари бе аргумент срещу това, че е замесен — както бе предсказал Данийл. На Хари този аспект на нещата особено му харесваше: предсказание, което се оказваше вярно. В масовата истерия, която последва, никой не предположи, че той е замесен.

Освен това Хари познаваше границите си. Не можеше да се справи с подобен хаос освен в по-широкия контекст на математиката.

И така, той избяга при своите познати, крехки абстракции.

Рееше се сред измерения и наблюдаваше как еволюират равнините на психоисторията. Цялата Галактика се простираше пред него не във величествената си спирала, а в параметър-пространството. Върховете на годност се издигаха като планински ридове и била. Там живееха обществата с дълъг живот, докато тези в долините загиваха.

Сарк. Увеличи зоната на Сарк и навлезе в динамичните уравнения със замайваща скорост. Новият ренесанс се разля в огнени културни избухвания. В пейзажа на годност конфликти се надигаха като оранжеви остриета. Лавата им задръстваше долините и правеше непроходими пътеките между върховете.

Това означаваше, че не само хора, а и цели планети биха били неспособни да излязат от дълбоките долини. Тези светове щяха да останат в калта за хилядолетия. После…

Алени проблясъци… Една слънчева система можеше да бъде „прочистена“ — ужасяващо мек термин, използван от древните агресори — като се предизвика меко избухване на свръхнова в някое малко слънце. Това препичаше планетите достатъчно, за да бъдат убити всички освен онези, които можеха бързо да намерят пещери и да складират там храна за няколкото години, докато трае стадият „нова“.

Хари се надигна ужасен. Бе избягал в своите абстрактни пространства, но смъртта и ирационалността го следваха и тук.

В свободните от стойности параметрални пространства на уравненията войната сама по себе си беше просто още един начин да избереш по кой път да тръгнеш. В бъдещето на Сарк яркочервените петна войни се свиваха с напредъка на времето и прескачаха за миг цели години. На местата им се появяваха розови и меки жълти разливи.

Това бяха по-трайни, децентрализирани „дървета на решения“, които действаха за разсейване на конфликтите. Микроскопични носители на мира — това бяха тези процеси.

Моделът на „очакваната полезност“ не можеше да предскаже подобен изход. Погледнато от този ъгъл, всяка война избухваше въз основа на абсолютно рационални изчисления на зонални „актьори“ независимо от предишния опит. И все пак войните се превръщаха в нещо необичайно, следователно Саркианската зонална система „се учеше“.

Просветна му изведнъж. Обществата представляваха сложно цяло от паралелни процесори.

Всеки работеше по собствения си проблем. Всеки бе свързан с другия.

Но нито един отделен процесор не знаеше, че се учи.

Както беше на Сарк, така беше и в Империята. Империята можеше да „знае“ неща, които нито един отделен човек не беше в състояние да схване. И нещо повече — да знае неща, които нито една организация, нито една планета, нито една Зона не знаеха.

Досега. До появата на психоисторията.

Това беше нещо ново и дълбоко.

То означаваше, че за всички тези хилядолетия Империята бе развила някакъв вид амопознание, който не можеше да се сравни с никой от начините на разбиране, с които разполагаше обикновеното човешко същество — или с които би могло да разполага. Дълбоко познание, различно от човешкото самосъзнание.

Хари се задъха от изненада. Опита се да провери дали не е възможно да греши…

В края на краищата примките с обратна връзка надали бяха нещо ново. Хари знаеше общата теорема — толкова древна, че нямаше повече накъде: ако всички променливи в една система са здраво свързани в двойки, тогава можеш индиректно да контролираш всичките. Системата можеше да бъде доведена до определен изход чрез милиардите си вътрешни примки с обратна връзка. Системата спонтанно си даваше заповеди — и им се подчиняваше.

В наистина сложните системи начинът, по който възникваха поправките, се намираше извън човешкия хоризонт на сложността. Отвъд познанието — и, което е още по-важно, това знание не си струваше.

Ала това… Той разшири N-измерния пейзаж и хоризонтите се отдалечиха по оси, които той почти не проумяваше.

Навсякъде Империята кипеше от… живот. Модели, които уравненията отделяха, светещи, лъкатушещи пътеки от данни/ знания/мъдрост. Всички — неизвестни на нито един човек.

На нито един — до този момент.

Психоисторията бе открила цялост, по-велика от човешката, макар и присъща на човечеството.

Изведнъж той видя, че Империята има свой собствен пейзаж, по-велик и по-изящен от всичко, което бе очаквал. Сложната адаптивна система на Империята бе достигнала състояние на „уравновесеност“ и се рееше в празното поле между реда и пълния спектър на хаоса. Там се намираше от хилядолетия и осъществяваше неизвестни на никого цели и задачи. Тя можеше да се адаптира и да се развива. Привидният й „стазис“ всъщност беше доказателство, че Империята е намерила върха в огромния „пейзаж на годност“.

И докато Хари наблюдаваше, Империята зави към каньоните на безредието.

„Хари! Стават ужасни неща. Ела!“

Копнееше да остане, да научи още… но гласът беше на Дорс.