Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (99)

7.

— Пфу — сви устни Марк.

Хари се усмихна.

— Когато храната не достига, променят се и правилата за хранене.

— Но това…

— Хей, ние го плащаме — жлъчно се обади Юго.

Менюто съдържаше изключително псевдофал — последният стадий на хранителната криза в Трантор. Тази фабрика за храна работеше на пълна пара — дроб, бъбреци и шкембе, отглеждани във вани. Ни най-малък намек за животинска тъкан. И все пак говорещото меню ги увери с топъл женствен глас, че всичко било с плътния и влажен аромат на вътрешности.

— Не можем ли да си поръчаме някакво прилично месо? — попита раздразнено Марк.

— Това тук е с най-висока хранителна стойност — заяви Юго. — Пък и тук никой няма да ни търси.

Хари се огледа. Прикриваше ги звуков щит, но все пак сигурността беше нещо много важно. Повечето маси в ресторанта бяха заети от неговата охрана, останалите — от добре облечени аристократи.

— Пък е и модно освен това — добави той непринудено. — После можеш да се фукаш, че си идвал тук.

— Да се фукам, че съм се задавил? — Марк подуши във въздуха и набърчи нос.

— Всички неконформисти го правят — обади се Хари, но никой не схвана шегата.

— Аз съм беглец — прошепна Марк. — Разни хора продължават да се опитват да ме изкарат виновен за вълненията в Джунин. Поемам голям риск, като идвам тук.

— Ще ти се отплатим — рече Хари. — Тази работа трябва да ми я свърши някой, който е извън закона.

— Такъв съм. Освен това съм и гладен.

Говорещото меню ги увери, че освен това разполагали със специални ястия — от псевдоживотински, растителни или минерални съставки — сварени „в черупка“.

— Последният писък в храненето — превъзнасяше се менюто. — Захапвате твърдата черупка и достигате меката и вкусна великолепна вътрешност.

— Директно на въпроса — какво искате? — Марк вирна брадичка, напомняйки на Хари един пански жест, който използваше Най-голям.

Хари се изсмя и поръча „чревца“. Изненадваше се как свиква с неща, от които само преди седмици би се отвратил. След поръчката Хари каза: „Интермост“.

Марк се намръщи.

— Пряка връзка? С цялата проклета система?

— Интермост с нашата психоисторическа система от уравнения — уточни Юго.

Марк примигна.

— Пълноценна връзка? Трябва голям капацитет.

— Знаем, че може да се постигне — настоя Юго. — Нужна е само техниката — а ти я имаш.

— Кой го казва? — Марк присви очи.

Хари се наведе напред със сериозен вид.

— Юго се инфилтрира в твоите системи.

— Как го направи?

— Едни приятелчета ми помогнаха — отвърна наежено Юго.

— Далити значи — разпеняви се Марк. — Вие сте…

— Престани — пресече го Хари. — По-кротко. Това е делово предложение.

Марк се втренчи в Хари.

— Ще станете Първи министър, така ли?

— Може би.

— Искам опрощение като част от сделката. И за Сибил също.

Хари мразеше да дава несигурни обещания, но…

— Имаш го.

Марк сви устни, ала кимна.

— Струва скъпо. Имате ли парите?

— Императорът тлъст ли е? — отвърна му Юго.

 

Процесът по принцип беше прост.

Магнитните индуктивни примки, стегнати и свръхпроводими, можеха да съставят карта на отделните неврони в мозъка. Интерактивни програми оголваха сложностите на визуалния кортекс. Невронните връзки свързваха „нервната система на субекта“ с паралелна структура от чисто дигитални „събития“. Още по-надълбоко се оформяха връзки със сложните възли на еволюцията в лимбичната система.

Освен това технологията можеше да отприщи нови определения за Genus Homo. Но вековното табу над изкуствения разум от висш порядък държеше тези процеси в периферията. А и никой не смяташе Homo Digital за пълноценна проява на Естествения човек.

Хари знаеше всичко това, но бе научил много от потапянето на Панукопия — подобна технология.

Два дни след срещата с Марк в ресторанта — която се бе оказала изненадващо задоволителна и в тази хранителна криза му струваше едномесечната заплата — той лежеше отпуснат и безмълвен в една тръбообразна ниша… и после се гмурна в психоисторията.

Първо усети, че цялото стъпало на десния крак го сърби. Трепканията на места му подсказаха, че драйверите на населението са нестабилни. Това трябва да се поправи.

Продължи да пада надолу в зейналия под него космос.

Това беше системно пространство, безкрайна бездна, определяна от параметрите на психоисторията. В пълен вид тя имаше двайсет и осем измерения. Нервната му система можеше да я възприема само в разрези. С едно концептуално преместване Хари можеше да наблюдава няколко параметри оси и да вижда как събитията се разгръщат като геометрични форми.

Надолу, надолу — навътре в историята на Империята.

Обществените форми се издигаха като планини. Тези стабилни върхове се извисяваха с разрастването на Империята. Между планинския масив на феодалните форми кипяха басейни. Това бяха тресавищата на хаоса.

На ръба на врящите езера от хаос бе разположена кризисната топозона. Това беше ничия земя между обикновените строги пейзажи и стохастичното блато.

Историята на Империята се разгръщаше пред него, докато кръжеше над кипящия пейзаж. Погледнато по този начин, ранният период на Империята изобилстваше от грешки.

Философите бяха казали на човечеството, че то е съставено от всякакви животни: политически животни, чувствени животни, обществени животни, животни, поляризирани от властта, болни животни, подобни на машини животни и дори рационални животни. Отново и отново погрешни теории за човешката природа подхранваха провалящи се политически системи. Много от тях просто правеха обобщения въз основа на обикновеното човешко семейство и виждаха в държавата майчинска или бащинска фигура.

Държавите майчици наблягаха на подкрепата и удобството и често гарантираха сигурност от люлката до гроба — макар и само за едно-две поколения — и после икономиката рухваше заради разходите.

За държавите татенца беше характерна строгата и конкурентна икономика и строгият контрол върху поведението и личния живот. По типичен начин държавите татковци падаха жертва на периодични движения за освобождение и искания за подкрепяща държава майчица.

Бавно се появи ред — стабилност. Десетки милиони планети, хлабаво свързани с тунели и хиперкораби, намираха своите многообразни пътища. Някои пропадаха във феодални или мачистки блата. Обикновено техниката най-накрая успяваше да ги измъкне от тях.

Планетарните общества се различаваха по топология. Работягите бяха твърде стабилни. Надарените с творческа фантазия можеха да прескачат бързо из топозоната, да се плъзнат в хаоса, да съберат каквото им е нужно — макар и да „знаеха“, че това е неясно.

Вековете се нижеха — някое общество можеше да се хлъзне надолу по стръмните склонове на изменящия се пейзаж и отново да се стрелне през топозоната. Може би дори би забавило движението си и би започнало да изписва осморки върху стабилните, гладки равнини на държавите работяги… за известно време.

Мнозина днес вярваха, че в ранните си дни Империята е била къде-къде по-добро място, ведро и прекрасно, където конфликтите бяха малко, а хората — без съмнение по-свестни.

— Прекрасни чувства, но от историческа гледна точка — безсмислени — му бе казала Дорс по повод на всички тези приказки.

Това той виждаше и чувстваше, докато се носеше през Ранните епохи. Ярки, лъчисти идеи изграждаха хълмове от нововъведения — само за да бъдат попарени от лавата на съседния вулкан. Привидно строгите очертания на върхове се разпадаха в свлачища.

Сега Хари го разбираше.

Когато Империята е била млада, хората сякаш виждаха галактиката като безкрайна в своето изобилие. Спиралните ръкави бяха пълни с милиарди планети, почти непосещавани, Галактическият център не беше добре картографиран поради интензивната радиация, а огромни тъмни облаци скриваха голяма част от обещаното богатство.

Бавно-бавно бе съставена карта на целия диск и на неговите ресурси.

Пейзажът се смекчи. Империята се бе променила от шумен завоевател в предпазлив иконом. Под всичко това лежеше психологическа промяна, свиване на представата за човешката цел. Защо?

Видя как се образуваха облаци дори около най-високите обществени върхове и закриха усещането за откритост над тях. Навсякъде се възцари сумрак.

Хари си напомни, че колкото и привлекателни да бяха тези картини, цялата наука беше една метафора. Привлекателни суперпански картини — нищо повече. Електрическите вериги приличаха на водни течения, газовите молекули се държаха като мънички еластични топчици, подскачащи напосоки. Не наистина, а като допустим портрет на един объркващо сложен свят.

И още едно правило: „е“ не бива да се подразбира като „би трябвало“.

Психоисторията не предсказваше какво би трябвало да се случи, а какво ще се случи — колкото и трагично да е то.

А уравненията изразяваха как, но не и защо.

Дали тук не действаше нещо по-дълбоко?

„Може би, помисли си Хари, този ступор приличаше на чувството, което някога хората са изпитвали, когато са живеели на една-единствена самотна планета и са гледали с копнеж недостижимото нощно небе. Клаустрофобия в капан.“

Той тласна времето напред. Годините препуснаха. Пейзажът се замъгли от движение. Но определени обществени върхове си останаха неподвижни. Стабилност.

Времето се втурна към сегашната епоха. Напредналата Империя се бе ширнала като огромна кипяща панорама. Той се стрелна през перспективите с тринайсет измерения и навсякъде видя как океаните на промяната разбиват вълни в крепостите на твърдите като гранит вековни обществени порядки.

Сарк? Насочи се през галактическите рояци и го откри на дванайсет хиляди светлинни години от Същинския център. Социалната матрица на този свят се ускори.

Разцветът на Новия ренесанс — да, ето го — фонтан от избухнали вектори. Какво ли идваше по-нататък?

Напред, към близкото бъдеще. Увеличи плъзгащите се измерения на държавата.

Новият ренесанс избухна по цялата зона Сарк. Още по-зле — всички отдушници изчезнаха.

По-ранният му анализ, основата на неговите предсказания, бе направо оптимистичен. Прииждаше черен хаос.

Той се издигна над трескавия пейзаж. Трябваше да направи нещо. Веднага.

Имаше малко ценно пространство. Сарк нямаше да чака. Самата Империя вървеше към колапс. Безредици разлюляха психоисторическия пейзаж.

И все пак върховната власт на Трантор беше в ръцете на Ламурк. Властта му следеше и пречеше дори на Императора.

Хари се нуждаеше от съюзник. Някой извън строгите матрици на Имперския ред. Веднага.

Кой? Къде?