Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (94)

2.

— Намираме се в капан между тенекиени божества и въглеродни ангели — изрече със скърцащ глас Волтер.

— Тези… създания? — попита Жана с немощен, почтителен глас.

— Тази чужда мъгла — по определен начин доста прилича на Бог. По-безстрастна от реалните човеци на въглеродна основа. Ние с тебе не приличаме нито на едното, нито на другото… сега.

Плаваха над онова, което Волтер бе нарекъл СисСити — изображението на Трантор в системата, неговото кибер-„аз“. Заради човешките символи на Жана той бе превърнал решетките и пластовете в милиард кристални пътеки, свързващи остри като саби кули. Плътните връзки оплитаха въздуха като паяжина. Прашинки се съединяваха с други прашинки чрез причудливи кръстосани връзки и застилаха земята. Пейзажът приличаше на мозък. Визуално остроумие, помисли си той.

— Мразя това място — заяви тя.

— Те май ни разглеждат — обади се Волтер — с определено недружелюбни очи.

— Готова съм за бой, ако нападнат. — Тя замахна с огромен меч.

— И аз, ако изберат за оръжие силогизмите.

Някога разни теоретици бяха смятали, че глобалната мрежа ще роди едно хиперсъзнание, алгоритмите ще оформят една дигитална Гая. Сега нещо далеч по-голямо, тази кълбяща се сива мъгла, обвиваше планетата. Машини, разделяни от големи разстояния, изчисляваха различни отрязъци от субективния момент-скок.

Мъглата — това беше облак от задържани мигове, отрязъци от числа, очакващи да се случат, скрити във фундаменталните изчисления.

И вътре във всичко това… непознатостта. Не можеше да проумее тези разпръснати духове. Те бяха останките от всички основаващи се на изчисления общества из цялата Галактика, които някак си се бяха събрали тук, на Трантор — но защо ли?

Наистина, тези умове бяха чужди. Сложни, византийски (Волтер знаеше произхода на тази дума — от някакво място, пълно с кули и куполи на джамии, но всичко това беше прах, само полезната дума бе останала). Те нямаха човешки цели. И използваха автоматите.

Целта на механизмите, разбираше Волтер, бяха правата — разширяването на Свободата в дигиталната пустош.

Дори и Копията биха паднали при такава власт. Защото не бяха ли копията на дигитални хора все пак хора? И така, спорът продължаваше. Огромната свобода — да променяш собствената си механична скорост, да добиваш каквато си искаш форма, да преустроиш собствения си ум от горе до долу — вървеше редом с признанието, че физически не си реален. Неспособни буквално да вървят по улиците, всички дигитални присъствия наподобяваха призраци. Само чрез дигитални протези те можеха да докосват немощно конкретната вселена.

Така че „правата“ за тях бяха свързани с дълбоки страхове, идеи, предизвиквали ужас преди много хилядолетия. Сега той отчетливо си спомняше как двамата с Жана бяха спорили по тези теми преди 8000 години. И до какво бяха стигнали? Това не можеше да си припомни. Някой — не, нещо, подозираше той — беше изтрило този спомен.

Наистина, древни (той бе събрал знания от милиард библиотеки) бяха страховете на хората: от дигитални безсмъртни, трупащи богатства; разрастващи се като плесен; намесващи се навсякъде в природния, истински живот. Паразити и нищо повече.

Волтер видя всичко това за миг, докато попиваше данни и исторически сведения от милиард източници, интегрираше потоците и ги препредаваше на обичната си Жана.

Ето защо човеците бяха отхвърляли толкова дълго време дигиталния живот… но това всичко ли беше? Не: отвъд погледа му се спотайваше някакво по-голямо присъствие. Още един актьор на тази потънала в сенки сцена. Но уви, отвъд способността му да различава.

Той отвърна своя обхващащ цели светове поглед от тази сумрачна същност. Сега всеки миг беше важен, а трябваше да проумее много неща.

Тези чужди мъгли бяха възли, пакети, обитаващи логични пространства от данни с невероятни измерения. Те „живееха“ на места, които функционираха като по-висши измерения, куполи от данни.

За тях хората бяха единици, които могат да бъдат разгадани по оси от данни, жалки в неосъзнатостта си, че тяхното „аз“, видяно по този начин, е също толкова реално, колкото и трите посоки в едно изображение на триизмерно пространство.

Хладната увереност в това порази Волтер… но той продължи нататък — научаваше и опитваше.

И изведнъж си спомни.

Онези, по-ранните симове на Волтер, се бяха самоубивали, докато най-накрая един модел бе излязъл „сполучлив“.

Онези, по-ранните, бяха умрели заради неговите… грехове.

Волтер погледна чука, който се бе материализирал в ръката му. „Симовете на бащите ни…“^[1]

Дали наистина някога се бе пребил сам до смърт с него? Опита се да си го представи — и мигновено го обзе поразително ярко усещане за смазваща болка, шуртяща кръв, алена кръв, която се стича по врата му…

Вгледа се в себе си и прозря, че тези спомени бяха „лек“ за самоубийство, идващи от негов по-ранен Двойник: плашеща, конкретна способност да предвижда последствията.

Така че тялото му представляваше комплект от предписания как да прилича на себе си. Не подплатени с физика и биология, а просто сносна имитация, вложена на ръка. Ръката на някой Бог Програмист.