Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (91)

Рандеву

Р. Данийл гледаше безизразно Дорс, а тялото му се отпускаше.

— Трябва да го защитаваме от Ламурк — рече Дорс. — Можеше да се появиш отново и да го подкрепиш. Като бивш Първи министър одобрението и подкрепата на обществото…

— Не мога да се появя отново като Ето Демерзел, бивша важна личност. Това би компрометирало останалите ми задачи.

— Но Хари трябва да има…

— Освен това и грешно преценяваш влиянието ми като Демерзел. Аз вече съм история. На Ламурк изобщо няма да му пука от мен — аз не командвам легиони.

Дорс тихо се гневеше.

— Но ти си длъжен…

— Ще придвижа повече от нашите в най-тясното обкръжение на Ламурк.

— Твърде късно е да се инфилтрираме.

Данийл активира програмите си за изражение и се усмихна.

— Поставил съм там неколцина от нашите още преди десетилетия. Скоро те ще заемат важни постове.

— Ти… ни използваш?

— Няма как иначе. Макар че намекът ти е правилен: малко сме на брой.

— И аз имам нужда от помощ, за да го закрилям.

— Точно така. — Той извади един дебел диск, този път изпод мишницата си. — Това ще ти идентифицира агентите на Ламурк.

Тя го погледна със съмнение.

— Как? Прилича ми на химически издирвач.

— И аз си имам агенти. Те на свой ред бележат агентите на Ламурк. Това приспособление улавя белега. По характерния му сигнал ще получаваш и кодирани съобщения.

— А специалистите на Ламурк няма ли да открият белезите?

— Този уред използва методи, изгубени преди шест хилядолетия. Инсталирай го в дясната си ръка на станция шест. Интерфейс с апертури две и три.

— Как да…?

— При връзка данните и експертизата ще се вливат в дългосрочната ти памет.

Тя инсталира приспособлението под погледа му. Сериозното му присъствие правеше мълчанието естествено. Оливо никога не предприемаше празни ходове и не поддържаше безсмислени разговори. Най-накрая, след като приключи, тя въздъхна и рече:

— Хари се интересува от онези симулации — дето избягаха.

— Той следва най-добрата линия на нападение за психоисторията.

— Пък и този проблем с автоматите. Разбираш ли…?

— Социалните табута срещу симулациите неизбежно падат при активизиране на културата — рече Данийл.

— Значи автоматите…

— Ако станат твърде развити, сами по себе си те са дестабилизиращ фактор. В края на краищата не можем да допуснем създаването на ново поколение роботи или откриването наново на позитронния процес.

— В историческите архиви се срещат намеци, че се е случвало и преди.

— Много проникновена си като учен.

— Само няколко следи, но подозирам, че…

— Престани да подозираш. Съвсем права си, не успях да залича и последните следи от данни.

— Ти ли си ги скрил?

— И много още.

— Защо? Като историк…

— Длъжен бях. Най-добра за човечеството е стабилността на Империята. Автомати, симове — те винаги придружават движения като този „Нов ренесанс“ и наливат масло в огъня.

— И какво трябва да се направи?

— Не знам. Нещата се изплъзват извън способността ми да ги предсказвам.

Тя се намръщи.

— Как ги предсказваш?

— В първите хилядолетия на Империята нашият вид е разработил простата теория, която споменах и преди. Полезна, ала груба. Тя ме накара да очаквам новата поява на тези симулации като страничен ефект на саркианския „ренесанс“ и неговата суматоха.

— Хари как разбира това?

— Психоисторията на Хари далеч превъзхожда нашите модели. Ала му липсват редица жизненоважни исторически данни. Когато Най-накрая те бъдат включени, той ще може да предскаже точно упадъка на Империята.

— Не „развитието“, така ли?

— Точно така. Това е една от основните причини да влагаме толкова ресурси, за да помагаме на Хари.

— Той е от решаващо значение.

— Разбира се. Защо, си мислиш, те прикрепих към него?

— Това, че се влюбих, има ли значение?

— Не. Но помага.

— На мен ли помага? Или на него?

Данийл се усмихна лекичко.

— Надявам се и на двамата. Но най-вече помага на мен.