Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (9)

6.

— Предполага се, че на партитата хората се веселят — каза Юго и плъзна чашата кафе по гладката повърхност на махагоновото бюро на Хари.

— Не и на това — отвърна Хари.

— Такъв лукс, хора на властта, красиви жени, остроумни кибици — на мен сигурно нямаше да ми се приспи.

— Тъкмо това ме потиска, като си мисля сега. Цялата тази власт! И никого като че ли не го е грижа за нашия упадък.

— Нямаше ли някаква стара поговорка за…?

— Да си свиркаш, докато Рим гори. Дорс я знае, разбира се. Разправя, че съществувала още отпреди Империята и била за някаква Зона с претенции за величие. „Всички червеи водят към Рим“ също е за нея.

— Никога не съм чувал за тоя Рим.

— И аз, но помпозността е нещо вечно. В ретроспектива изглежда комична.

Юго се заразхожда нервно из канцеларията на Хари.

— Значи не ги е грижа?

— За тях това е просто фон за игрите им на власт.

В Империята вече имаше светове, Зони и дори цели отсечки от галактически ръкави, затънали в омерзение. Още по-лошо посвоему беше постоянното плъзгане към крещящи развлечения и дори вулгарност. Медиите гъмжаха от подобни неща. Много бяха популярни новите „ренесансови“ моди, идващи от светове като Сарк.

За Хари най-хубавото в Империята бяха останките от въздържаност, изящество и дискретност в маниерите, финесът и чарът, интелигентността, талантът и дори блясъкът. Хеликон беше груб, селски свят, но там различаваха коприна от свинска кожа.

— Какво казват полицейските записи? — Юго почти се бе покатерил на бюрото на Хари, за да избегне контролните датчици, имплантирани под дървения фурнир. Беше донесъл кафе като претекст — искаше да чуе някоя клюка за висшето общество. Хари се усмихна на себе си — хората изпитваха наслада от някои страни на йерархията, колкото и да го потискаха.

— Надяват се да се наложи някое от ония движения за морално прераждане — нещо като ревизиран руелианизъм. Щяло да осигури гръбнак на Зоните, така се изрази един от тях.

— Хммм… Според теб ще стане ли?

— Няма да издържи дълго.

Идеологията беше несигурна спойка. Дори и религиозният плам не би могъл да държи твърде дълго една империя. Всякаква сила би могла да предизвика формирането на империя, но тя не би могла да издържи на по-големите и повтарящи се вълни и най-вече на икономиката.

— Ами войната в зона Орион?

— Никой не я спомена.

— Според тебе правилно ли сме поставили войната в уравненията? — Юго кой знае как винаги успяваше да бръкне тъкмо в раната на Хари.

— Не. Войната е била надценяван елемент в историята.

Без съмнение войната често окупираше централната сцена; никой не продължаваше да чете прекрасни поеми, когато съвсем наблизо е започнала първата битка. Но първите битки не продължаваха дълго. И освен това пречеха на хората, които се мъчеха да си изкарват хляба. И на инженерите, и на търговците войната не носеше пари. Така че защо ли и сега избухваха войни, когато цялата икономическа тежест на Империята беше срещу тях?

— Войните са проста работа. Но ни убягва нещо основно, чувствам го.

— Изградихме матриците въз основа на всички онези исторически данни, които изкопа Дорс — рече Юго малко отбранително. — Това е солидна основа.

— Не се и съмнявам. И все пак…

— Виж, имаме дванайсет хиляди години твърди факти. Построих модела въз основа на тях.

— Имам чувството, че онова, което ни убягва, е нещо неуловимо.

Повечето колапси не се дължаха на трудно разбираеми причини. В първите дни на консолидация на Империята местните дребни държавици процъфтяваха и после умираха. В историята им се срещаха повтарящи се теми.

Царства, простиращи се на множество звезди, отново и отново рухваха под тежестта на непосилните данъци. Понякога данъците издържаха наемнически армии, които отбраняваха държавата от съседите или пък просто крепяха местния ред срещу центробежните сили. Каквато и да бе привидната причина за данъците, доста скоро големите градове се обезлюдяваха, тъй като хората бягаха от бирниците и търсеха „покоя на провинцията“.

Но защо ли го правят спонтанно?

— Хората — изведнъж Хари се изправи. — Точно те ни липсват.

— А?! Ти сам си доказал — спомняш ли си? — Редукционистката теорема: индивидът няма значение.

— Няма. Но хората имат. Нашите двойни уравнения ги описват като маса, но не знаем критичните драйвери.

— Всичко това е скрито в данните.

— Може би не е. Ами ако бяхме не примати, а огромни паяци? Дали психоисторията щеше да изглежда по същия начин?

Юго набърчи чело.

— Ами… ако данните са същите…

— Данните за търговията, войните, статистическите данни за населението? Нямаше да има значение, ако брояхме паяци, а не хора.

Юго поклати глава, навъси се — не му се искаше да признае нещо, което би преобърнало дългогодишна работа.

— Трябва да го има там.

— Идваш тук, за да научиш подробности за това какво правят богатите и прочутите по пиршествата си — това къде го има в уравненията?

Устата на Юго се изкриви в раздразнение.

— Това пък изобщо няма значение.

— Кой го е казал?

— Ами историята…

— … се пише от победителите — това донякъде е вярно. Но откъде великите генерали вземат мъже и жени, които да газят из замръзналата кал? И кога не биха газили?

— Никой не знае.

— Трябва да го узнаем. Или по-скоро уравненията трябва да го узнаят.

— Как?

— Не знам.

— Да отидем при историците?

Хари се разсмя. Той споделяше презрението на Дорс към повечето нейни колеги. Моментната мода в изучаването на миналото беше въпрос на вкус, а не на данни.

Някога си бе мислил, че историята е просто ровичкане в мухлясали киберфайлове. Значи ако Дорс му покажеше как да лови данни — независимо дали кодирани в древни феритни цилиндри, полимерни блокове или нишки, — тогава той щеше да има здрава основа за математиката. Не прибавяха ли Дорс и другите историци просто още една тухла знания към все по-нарастващия монумент?

Сегашната мода обаче беше да се подрежда миналото по вкус. Групировки се бореха за древността — „тяхната“ история срещу „нашата“. Процъфтяваха всякакви безумни идеи. Спиралоцентриците поддържаха тезата, че историческите сили се разпределят по ръкавите на галактиката, докато Централно фокусираните твърдяха, че Галактическият център е истинската среда за разпространение на причини, тенденции, движения, еволюции. Технократите спореха с Естествениците, според които вродените човешки качества предизвикваха промените.

Сред милиардите факти и бележки под линия специалистите виждаха и как сегашната политика се отразява в миналото. Тъй като настоящето се разцепваше и трансфигурираше, като че ли нямаше смисъл да се правят съпоставки извън самата история — наистина ненадеждна платформа, особено когато човек осъзнаеше колко много тайнствени пропуски има в архивите. Всичко това изглеждаше на Хари по-скоро като мода, отколкото като основа за нещо. Нямаше неоспоримо минало.

Онова, което сдържаше центробежните сили на релативизма — нека аз да си имам своя гледна точка, ти — също, — беше арена на широко съгласие. Повечето хора сякаш смятаха, че Империята, общо взето, е нещо добро. И че дългите периоди на стазис са най-добрите, защото промяната винаги искаше жертви. Че извън конкуриращата се тълпа, макар че разните групировки си крещяха една на друга разни неща, които бяха най-вече семейни истории, си струваше човек да проумее откъде е минавало човечеството и какво е направило.

Но тук съгласието свършваше. Малцина като че ли ги беше грижа накъде отива човечеството или дори Империята. Хари беше започнал да подозира, че темата се пренебрегва в полза на „твоята история срещу моята“, защото повечето историци несъзнателно се ужасяваха от бъдещето. Те усещаха в душата си упадъка и знаеха, че зад хоризонта не се крие поредната промяна, последвана от стазис, а катастрофа.

— И какво ще правим? — Хари се усети, че Юго го казваше за втори път. Пак се беше отнесъл.

— Ами… не знам.

— Да прибавим нов термин за първични инстинкти?

Хари поклати глава.

— Хората не се ръководят от инстинкти. Но се държат като хора — като примати, предполагам.

— Значи… там трябва да търсим?

Хари вдигна ръце.

— Признавам. Усещам, че тази линия на логиката отвежда нанякъде — но не мога да й видя края.

Юго кимна и се усмихна.

— Ще се види, като узрее.

— Благодаря. Не ме бива много за сътрудник, знам. Твърде съм мрачен.

— Хей, няма значение. Понякога трябва да се мисли на глас — само това е.

— Понякога изобщо не съм сигурен дали мисля.

— Я чакай да ти покажа последното. — Юго обичаше да се хвали с изобретенията си, и Хари се облегна назад, докато Юго задействаше холографа на офиса и във въздуха увиснаха знаци. Уравненията висяха в пространството, в три измерения, с цветен код за всеки термин.

Толкова много! Напомняха на Хари на птици, струпали се по обширни брегове.

Психоисторията в основата си представляваше огромен набор от взаимосвързани уравнения, които следваха вероятностите на историята. Беше невъзможно да промениш едно и никое друго да не добие по-различен вид. Съставът на населението и занаятите се променяха, както и начините на забавление, сексуалните нрави и още сто фактора.

Някои от тях без съмнение не бяха важни, но кои? Историята бе бездънна мина от фактоиди, които нямаха стойност без пресяването на градушката от частни случаи. Това бе основната първа задача на всяка историческа теория — да се открият дълбоките променливи.

— Пост-диктивни темпове — престо! — рече Юго и компютърът му прожектира във въздуха триизмерни знаци, елегантно подредени.

— Икономически индекси, семейства от променливи, такива работи.

— От кои епохи? — попита Хари.

— Третото до седмото хилядолетие от началото на Империята.

Многоизмерните повърхности, представящи икономическите променливи, приличаха на изкривени бутилки, пълни с — тъй като Юго превърташе времето на бързи обороти — бълбукаща течност. Жълта, кехлибарена, отровночервена течност струяха и се пресичаха в гъвкав, бавен танц. Хари винаги се изумяваше от това как красотата възниква по най-невероятен начин от математиката. Юго бе начертал разни мъчни за разбиране икономически величини, ала въпреки това в колебливото люшкане на вековете те изписваха изящни арабески.

— Изненадващо съгласие — обяви Хари. Жълтите повърхности на историческите данни се смесваха чисто с другите цветни петна, а течностите откриваха извитите нива. — И покриват четири хилядолетия! Няма ли безкрайни величини?

— Новата схема за ренормализация ги заличи.

— Отлично. Данните за средната Галактическа ера са най-твърди, нали така?

— Да. Политиците се намесват сред седмото хилядолетие. Дорс ми помага да отсявам боклука.

Хари се възхити на изящното смесване на цветовете — старинно вино в трансбезкрайни бутилки.

Психоисторическите темпове бяха тясно свързани. Историята никак не приличаше на сграда от груба стомана, която строго измерва времето; по-скоро приличаше на въжен мост, който скърцаше и се огъваше на всяка стъпка. Тази „силна копулираща динамика“ довеждаше до резонанси в уравненията, луди флуктуации, дори и безкрайни величини. Ала в действителност нищо не продължаваше безкрайно, така че уравненията трябваше да се оправят. Хари и Юго бяха прекарали много години в елиминиране на грозни безкрайни величини. Може би вече виждаха целта.

— Как изглеждат резултатите, ако просто продължиш с уравненията напред, след седмото хилядолетие?

— Осцилациите се натрупват — призна Юго.

Примките с обратна връзка не бяха нещо ново. Хари знаеше общата теорема, по-стара и от света; ако всички променливи в една система са тясно свързани и можеш да промениш една от тях прецизно и широко, тогава можеш индиректно да контролираш всички тях. Системата може да бъде доведена до точен изход чрез милиардите й вътрешни примки с обратна връзка. Спонтанно системата се подрежда — и се подчинява.

Историята, разбира се, не се подчиняваше на никого. Но епохи наред, като например между четвъртото и седмото хилядолетие, уравненията някак си успяваха да хванат нещата. Психоисторията можеше да „постдиктува“ историята.

В наистина сложните системи начинът, по който ставаха поправките, бе отвъд човешкия хоризонт на сложност, отвъд познанието — и, което беше най-важно, не си струваше да го знаеш.

Но ако системата се повредеше, някой трябваше да слезе в утробата й и да открие повредата.

— Някакви идеи? Подсказки?

Юго сви рамене.

— Погледни това.

Течностите се плискаха в стените на бутилките. Появиха се още изкривени обеми, изпълнени с яркоцветни данни-течности. Хари гледаше как вълните заливат пространството на променливите в опушено оранжево, и притегляха в отговор вълни от пурпурните съседни слоеве. Скоро цялата холограма показваше свирепо разпенени водовъртежи.

— Значи, уравненията се провалят — обади се Хари.

— Да, и то здравата. Големите цикли продължават около сто двайсет и пет години. Но изглаждането на събития, по-кратки от осемдесет години, дава стабилен образец. Виж…

Хари гледаше как турбулентността се натрупва като ураган, който разпенва разноцветен океан.

— Това отстранява разпръскването, дължащо се на „стиловете на поколенията“, както ги нарича Дорс. Мога да взема Зоните, които съзнателно са увеличили продължителността на живота на хората. Ускорявам уравненията напред, страхотно — но после ми свършват данните. Как така? Почвам да се ровя в историята и излиза, че тези общества не са изтраяли твърде дълго.

Хари поклати глава.

— Сигурен ли си? Бих си представил, че увеличаването на средната възраст би внесло малко мъдрост в картинката.

— Обаче не! Вгледах се по-надълбоко и открих, че когато продължителността на живота се изравнява със социалния цикъл, обикновено около сто и десет стандартни години, нестабилността се увеличава. По цялата планета възникват войни, депресии, общи болести на обществото.

Хари се намръщи.

— Този ефект… известен ли е?

— Не мисля.

— И затова хората са се сблъскали с бариера при увеличаването на продължителността на живота? Обществото се проваля, и край на прогреса?

— Мда.

Усмивката на Юго беше лека и напрегната, и по нея Хари позна, че той доста се гордее с този резултат.

— Нарастващи неправилности, които се натрупват до… хаос. Това бе дълбокият проблем, който те не бяха овладели.

— Да му се не види! — Хари мразеше непредсказуемостта и в червата.

Юго се усмихна криво на Хари.

— По тоя въпрос, шефе, нямам никакви новини.

— Не се безпокой — рече бодро Хари, макар и никак да не се чувстваше бодър. — Добре си напреднал. Спомни си пословицата — Империята не е построена за един ден.

— Да, ама май доста бързо се разпада.

Те рядко споменаваха дълбокия мотив на психоисторията: настоятелната тревога, че Империята запада по никому неизвестни причини. Имаше колкото си искаш теории, но никоя не притежаваше силата да предсказва. Хари се надяваше неговата да бъде тъкмо тази. Прогресът беше вбесяващо бавен.

Юго гледаше мрачно. Хари стана, заобиколи голямото бюро и леко го потупа по рамото.

— Горе главата! Публикувай този резултат.

— Може ли? Не трябва да вдигаме шум около психоисторията.

— Просто групирай данните и после ги публикувай в някое списание за аналитична история. За избора на списанието решете с Дорс.

Лицето на Юго светна.

— Ще го напиша и ще ти покажа…

— Не, мен не ме намесвай. Това си е твоя работа.

— Хей, ти ми показа как да организирам анализа, докато…

— Твое си е. Публикувай го.

— Ами…

Хари не спомена факта, че сега всяко нещо, публикувано под негово име, би привлякло внимание. Малцина биха се досетили за неизмеримо по-значителната теория, промъкваща се зад простия ефект на резонанс на продължителността на живота. Най-добре беше да не се набива на очи.

Юго отново се захвана с работа, а Хари известно време седя, загледан във вихрите, люлеещи течностите-данни, които продължаваха да се вихрят във въздуха над бюрото. После погледна един свой любим цитат, който знаеше от Дорс — беше му го подарила, изписан на мъничка изящна керамоплака:

Минимална сила, приложена във върхов момент в историческата опорна точка, павира пътя на виждането надалеч. Преследвайте само онези непосредствени цели, които обслужват най-далечните перспективи.

9-ти Оракул на Император Кембъл, стих 17

„Ами ако не можеш да си позволиш далечни перспективи — тогава какво?“ — измърмори той и се захвана отново за работа.