Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (89)

7.

Беше зашеметяващо — да прескочиш през цяла галактика, затворен в контейнер, колкото ковчег.

Подскачаха, блъскаха се, отново подскачаха. Дорс на няколко пъти сключва „сделки“. Всъщност подкупи. Тя стъкмяваше сръчно комбинации от неговите кодове, имперските индекси за достъп и личните й номера.

— Скъпичко — ядосваше се Хари. — Как бих могъл да платя…?

— Мъртвите не се притесняват за дългове — отвърна му тя.

— Колко мило.

— Тук няма място за деликатност.

Веднъж изскочиха в близка орбита до забележително измъчена звезда. Край тях се стрелкаха ярки ленти от светлина.

— Колко ли време може да изтрае тукашният тунел? — зачуди се той.

— Ще го спасят, убедена съм. Представи си какъв хаос ще настане в системата, ако някой отвор започне да бълва гореща плазма.

Хари знаеше, че системата на червеевите дупки, макар и открита във вековете преди Империята, невинаги е била използвана. След като бяха изучени физичните й основи, корабите можеха да порят Галактиката, като създават около себе си състояние като в тунел. Това позволяваше да се използват много богатства, до които не можеше да се стигне по тунелите, но на висока енергетична цена, а това криеше известна опасност. Нещо повече, придвижването с тези кораби беше много по-бавно от преминаването през тунел.

Ами ако Империята започне да се руши? И загуби мрежата от тунели? Щяха ли стройните нападателни бойни кораби и подобните на змии въоръжени флотилии да отстъпят пред тромавите хиперкораби?

Следващата им цел плаваше сред злокобна черна бездна, далеч в ореола на червените джуджета над Галактическата равнина. Дискът се простираше пред тях в сияйно великолепие. Хари си спомни как веднъж държеше монета и си мислеше как някакво си петънце на нея представяше огромен обем, например голяма Зона. Тук тези човешки измерения изглеждаха безсмислени. Галактиката беше ведра симфония от маса и време, по-велика от всякаква човешка перспектива или пански поглед.

— Великолепно — обади се Дорс.

— Виждаш ли Андромеда? Колко близо изглежда и тя.

Двойната спирала увисна около тях. Ивиците сплъстен прах обрамчваха звездите в лазурносиньо, пурпурночервено и смарагдовозелено.

— Идва нашето кръстовище — предупреди Хари.

Тук се срещаха пет тунела. Три черни сфери обикаляха на близка орбита една от друга и сияеха ярко от квантовата радиация по ръбовете. Два кубични тунела кръжаха по-нататък. Хари знаеше, че една от редките вариантни форми е кубичната, но досега не беше виждал такъв тунел. Два на едно място предполагаха, че са възникнали на ръба на галактиките, но тези неща бяха отвъд колебливата му способност да ги проумее.

— Отиваме… там — Дорс насочи лазерен лъч към един от кубовете и поведе кораба.

Поеха към по-малкия куб, като се приближаваха бавно и предпазливо. Тук тунелът се обслужваше автоматично и никой не ги посрещна.

— Тесничко — нервно рече Хари.

— Ще минем на пет пръста от стената.

Той реши, че се шегува, но после осъзна, че подценява положението. В този толкова рядко използван тунел бавните скорости бяха много важни. Добра физика; нещастна икономика. Забавянето отрязваше нетното течение на масата и ги превръщаше в забутани кръстопътища.

За да си отвлече ума от управлението, той се загледа в Андромеда. Тесните тунели не се появяваха в другите галактики по тайнствени причини, дължащи се на квантовата гравитация. Изключително тесни можеха и да се появят, но ако през гърлото тръгнеше да преминава друга маса, вълната на присвиване можеше и да убива. Малцина бяха дръзнали да минат през тях в търсене на извънгалактически излази.

Тоест, с изключение на Похода на Стефно, легендарна рискована експедиция, изскочила в галактиката с каталожен номер М 87. Стефно бе получил данни за зрелищния кораб, изплувал от черната дупка в центъра на М 87 — величествените ленти се извивали в спирални арабески. Самотният ездач не се забавил и се върнал само секунди преди тунелът да се затвори сред дъжд от бляскави частици.

Никой не знаеше защо. Нещо във физиката на тунелите пречеше на извънгалактическите приключения.

Кубичният тунел бързо ги отведе до няколко станции на близка орбита около планети. Едната от тях Хари разпозна като планета от рядък тип със стара, но разрушена биосфера. Също като на Панукопия и тук се срещаха висши форми на живот. На повечето годни за обитаване планети ранните изследователи бяха открили килими от водорасли, които така и не бяха се развили по-нататък.

— Защо тогава няма интересни извънземни? — зачуди се Хари, докато Дорс се оправяше с местните Сиви хора.

От време на време Дорс му напомняше, че в края на краищата тя беше историк.

— Преминаването от едноклетъчни към многоклетъчни е отнело милиарди години, както сочи теорията. Ние просто сме произлезли от по-бързо развиваща се и по-сурова биосфера.

— Освен това идваме от планета с поне една голяма луна.

— Защо? — попита тя.

— В нас са вградени повтарящи се цикли от двайсет и осем дни. Например менструацията на жените — която случайно е различна от тази при пановете. Ние сме проектирани от биологията. Ние сме успели, а тези биосфери — не. Има много начини да се унищожи един свят. Когато орбитата се промени, ледниците започват да настъпват. Астероидите започват да я бомбардират — бам-бам-бам! — той тресна силно по стената на кораба. — Химията на атмосферата се нарушава. И планетата се превръща в парник или в леден свят.

— Разбирам.

— Хората са по-издръжливи и по-умни от всички. Ние съществуваме, те — не.

— Кой го казва?

— Стандартните знания, откакто социотеоретикът Кампфбел…

— Убедена съм, че си прав — прекъсна го бързо тя.

Нещо в гласа й го накара да се поколебае — той обичаше разпалените спорове, но те вече се плъзгаха през изключително тесния кубичен тунел. Краищата му сияеха като лимонова Евклидова конструкция — и после изскочиха на орбита над една черна дупка.

Гледаше как огромните събиращи енергия дискове засияват в кипящо алено и отровно пурпурно. Империята бе изградила около дупката големи тръбообразни магнитни полета. Те всмукваха и притегляха междузвездните прашни облаци. Тъмните циклони се стичаха към яркия диск около дупката. Радиацията от триенето и падането на свой ред бе улавяна от огромни решетки и рефлектори. Самият добив на сурова фотонна енергия бе хващан и изливан в зиналите пасти на тунелите. Те пренасяха потока към далечни светове, нуждаещи се от светлинни остриета за оформяне на планети, заравняване на светове, изрязване на луни.

Но дори и сред този спектакъл той не можеше да забрави нотката в гласа на Дорс. Тя знаеше нещо, което той не знаеше. Какво?

Природата, твърдяха някои философи, е била природа само преди човечеството да я докосне. Ние не се вписваме в самата идея за Природата и затова можем да я съпреживеем само при изчезването й. Самото ни присъствие е било достатъчно да се превърне Природата в нещо друго, в компрометирано нейно въплъщение.

Тези идеи имаха неочаквани приложения. Един от световете на име Аркадия бил умишлено зарязан с население, колкото да може да се грижи за планетата отчасти защото дотам се стигало трудно. Най-близкият вход на тунел бил на половин светлинна година оттам. Един от първите императори — толкова тъмна личност, че дори и нейното или неговото име било забравено — бил постановил горите и равнините на гостоприемната планета да бъдат оставени „първозданни“. Но десет хиляди години по-късно, съобщаваше един неотдавнашен доклад, някои от горите не се възстановявали, а равнините отстъпвали пред храсталаци.

Изследванията показали, че онези, които се грижели за планетата, се били погрижили прекалено. Били запалили пожари, попречили на миграцията на видовете. Дори бяха поддържали климата почти постоянен, като регулирали количеството на отразената от полюсите слънчева светлина.

Бяха се опитали да се придържат към една статична Аркадия, така че първичната гора се превърнала отчасти в човешки продукт. Не били разбрали циклите. Зачуди се доколко ли едно такова прозрение би се вписало в психоисторията…

Той си напомни да забрави за момент теорията. Това, че в галактиката явно не са се срещали други високоразвити форми на живот още във времето преди Империята, беше факт. С толкова много плодородни планети той наистина ли вярваше, че само човечеството е достигнало разум?

Някак си, като съзерцаваше несравнимото богатство на този пищен, огромен звезден диск… някак си Хари не можеше да го повярва.

Но каква беше алтернативата?