Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (87)

5.

Жълто-зелено слънце ги поздрави. А след малко и имперски постови кораб.

Снишиха се и побягнаха. Бърз завой — и се врязаха в кервана от кораби, потеглил към входа на голяма червеева дупка. Компютрите, отчитащи търговските такси, приеха натрапничеството му, без да мрънкат. Беше се изучил доста. Дорс го поправяше, ако се обърка.

Вторият им скок през хиперпространството им отне само някакви си три минути. Изскочиха далеч оттам, до едно помръкнало червено джудже.

На четвъртия скок вече бяха се изучили съвсем. Това, че притежаваха кодовия статут на двора на Клеон, отхвърляше всякакви възражения.

Но бягството означаваше, че трябва да се пъхат във всяка попаднала им червеева дупка. Хората на Ламурк нямаше как да са далече.

Пътуването в червеевите дупки беше само еднопосочно. Корабите пореха с висока скорост гърлата им, които варираха от пръстче на дължина до звезда в диаметър.

Хари знаеше цифрите, разбира се. В Галактическия диск съществуваха няколко милиарда червееви дупки. Средният радиус на Имперската зона беше около петдесет светлинни години. Един скок можеше да те отнесе на много светлинни години разстояние към някой запокитен кой знае къде свят.

Това влияеше върху психоисторията. Някои покрити със зеленина планети бяха зелени крепости срещу такава дълбока изолация. За тях Империята беше далечен сън, източник на екзотични продукти и странни идеи. Хиперкорабите прелитаха през дупките за някакви си секунди, после мъкнеха товар през празните бездни — години, десетилетия тежък труд.

Мрежата от дупки имаше много изходи близо до обитаеми планети, но също и край почти тайнствено безполезни слънчеви системи. Империята бе разположила по-малките изходи — с маса може би колкото планински масив — край богатите планети. Но някои изходи с гигантска маса обикаляха на орбита около съвсем необитаеми и пусти слънчеви системи.

Дали това беше случайност, или мрежата бе останала от някоя по-ранна цивилизация? Без съмнение самите червееви дупки бяха остатък от Великото появяване, когато едновременно бяха възникнали времето и пространството. Те свързваха далечни царства, които някога са били близо едно до друго — когато галактиката е била по-млада и по-малка.

Бяха влезли в ритъм. Излизане от изход, контакт по комуникатора, нареждане на опашката за следващото заминаване. Имперските хрътки не биха изкарали от опашката никого, който принадлежи към висшата транторска класа. Така че най-опасни бяха моментите, когато уреждаха разрешението да преминат.

Дорс стигна до съвършенство. Бомбардираше съответните компютри с данни и — хоп! — вече влизаха в орбитален вектор за следващия скок.

Материята можеше да преминава през дупките само еднопосочно. Малкото експерименти за едновременен транспорт в две посоки бяха завършили катастрофално. Всяка червеева дупка информираше своевременно останалите какво е „погълнала“. Тази информация протичаше като вълна — не материална, а в напрежението на самата дупка — вълна в „стрес-тензора“, както го наричаха физиците.

Излитащите кораби изпращаха вълни на стрес, които се засичаха със скорост, която зависеше от разположението и скоростта им. Стресът свиваше гърлото, така че когато вълните се срещаха, по стените преминаваше гърч.

Главното беше в това, че след като се срещнат, двете вълни продължаваха да се движат по различен начин. Те си взаимодействаха — едната се забавяше, другата се ускоряваше по твърде нелинеарен начин.

Едната вълна можеше да нарасне, другата да намалее. Голямата караше тунела да се сгърчи и по този начин корабите се придвижваха. Ала изчисляването на маршрута им беше титанична задача. Ако случайно два кораба се засекат на съединението — бум!

Това не беше само технически проблем. Беше истинско ограничение, наложено от законите на квантовата гравитация. Въз основа на този факт бе изградена сложна система от предохранителни мерки, такси, регулатори и всякакви досади — цял бюрократичен апарат, който си има някаква своя цел и се възползва максимално от нея.

Хари разсейваше раздразнението си, като съзерцаваше пейзажа. Сред мрака плуваха слънца и планети с величествена, сияйна красота.

Зад блясъка, знаеше той, се спотайваше нужда.

От системата на тунелите възникваха суровите икономически факти. Между световете А и Б можеше да има половин дузина прескоци. Мрежата не беше просто свързана, чисто и просто астрофизично метро. Преминаването през всеки отвор на тунел добавяше допълнителни такси към всеки курс.

Контролът върху цял търговски маршрут даваше максимална печалба. Борбата за контрол беше неспирна, често свирепа. От гледна точка на икономиката, политиката и „историческото развитие“ — което означаваше един вид наложена върху събитията инерция — една локална империя, контролираща цяло съзвездие възлови точки, би трябвало да е солидна и да съществува дълго.

Не беше така обаче. Регионалните сатрапии постоянно се катурваха.

Мнозина загиваха, защото бяха контролирани твърде внимателно. Съвсем естествено бе всеки тунел да бъде издояван максимално, като всеки вход и изход се координират така, че трафикът да се оптимизира. Но подобна степен на контрол изнервяше хората.

Системата не можеше да донесе максимална полза. Прекаленият контрол се проваляше.

При седемнайсетия скок се сблъскаха тъкмо с това.