Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (83)

1.

Небето се срути. Хари Селдън се дръпна встрани.

Нямаше начин да избяга. Ужасната синя тежест връхлиташе върху му и се сипеше покрай извисяващите се кули. Облаците се блъскаха като топузи.

Стомахът му се сви. Киселина изгори гърлото му. Дълбоката, твърда синева на безкрайни пространства го избутваше надолу като дълбоко океанско течение. Кулите скърцаха под падащото небе, а дишането му стана накъсано.

Извърна се от непрестанния хаос от небе и сгради и застана с лице към стена. Миг преди това се разхождаше най-нормално по градска улица, когато изведнъж тежестта на синия купол над него се бе стоварила надолу и го бе обзела паника.

Мъчеше се да овладее дишането си. Запромъква се внимателно покрай стената, като не се отлепяше от хладния гладък емайл. Останалите бяха продължили да вървят. Бяха някъде напред, но не дръзваше да ги потърси. С лице към стената. Стъпка, още една…

Ето я. Врата. Застана пред нея и плочата се хлъзна встрани. Залитна и влезе вътре, зашеметен от облекчение.

— Хари, бяхме… какво има?

— Н-н-не знам. Небето…

— А-ха, обичаен симптом — вряза се гърмящ женски глас. — На вас, транторианците, наистина ви се налага да се приспособявате, нали разбирате.

Разтреперан, той погледна широкото, усмихнато лице на Бута Файрникс, Главна матрона на Сарк.

— Преди… преди ми нямаше нищо.

— Да, това е доста странно неразположение — лукаво подметна Файрникс. — Разбира се, вие, транторците, сте свикнали със затворения град. А често съвсем откритите пространства ви понасят добре, ако сте отрасли на такива светове…

— Като него самия — вметна рязко Дорс. — Ела, седни.

Гордостта на Хари вече се възстановяваше.

— Не, добре съм.

Той се изправи и изпъчи рамене. „Изглеждай твърд, дори да не се чувстваш така.“

Файрникс продължи:

— Но в междинно положение като сред десет клика високите кули на Саркония — това по някакъв начин предизвиква зашеметяване, което не сме разбрали още.

Хари го разбираше твърде добре в свития си стомах. Често си бе мислил, че цената за това да живееш на Трантор е, че натрупваш страх от големите пространства, но Панукопия като че ли опроверга тази идея. Сега чувстваше контраста. Високите сгради му бяха напомнили за Трантор. Ала те притегляха погледа му нагоре, към стръмната перспектива, към небето, което изведнъж бе заприличало на огромна стоварваща се тежест.

Не беше рационално, разбира се. Панукопия го бе научила на това, че човекът не е просто мислеща машина. Тази внезапна паника бе демонстрирала как едно фундаментално неестествено състояние — живеенето вътре в Трантор десетилетия наред — може да изкриви съзнанието.

— Хайде да… се качваме — рече немощно той.

Асансьорът сякаш му подейства успокояващо, макар че натискът на ускорението и пукотът в ушите му, докато изкачваха няколко клика, според най-простата логика би трябвало да му въздейства зле.

Няколко мига по-късно, докато другите си приказваха в приемната, Хари се загледа в ширналия се долу градски пейзаж и се опита да успокои нервността си.

При пристигането Сарк им се бе видял прекрасен. Докато хиперкосмическият цилиндър се плъзгаше надолу през горните слоеве на атмосферата, той се бе насладил напълно на пищните му красоти.

На слънчевата граница долини тънеха в мрак, докато от другата страна сияеше верига от заснежени планини. Късно вечерта току отвъд границата свежите планини със стръмни склонове сияеха в оранжево-червено като живи въглени. Катеренето никога не го бе привличало, но нещо в него се обади. Планинските ветрове прорязваха облачната покривка и оставяха диря като след кораб. Тропически гръмотевици, осветени нощем от проблясъците на светкавици, напомняха за разцъфналите пъпки на бели рози.

Сътвореното от човека великолепие беше също така поразително: сияещите нощем съзвездия от градове, обвити в блещукащата паяжина от магистрали. Сърцето му се изпълваше с гордост от човешките постижения. За разлика от засиления контрол в Трантор тук ръката на съгражданите му от Империята продължаваше да нахвърля пространни планове върху кората на планетата. Бяха създали изкуствени морета и елиптични водни басейни, огромни равнини, покрити с обработвани от автомати ниви — съвършен ред, възникнал върху някога девствените земи.

А сега, застанал на най-горния етаж на изящна кула в геометричния център на Саркония, столицата, той виждаше задаващия се упадък.

В далечината, протегнали се към небето, се открояваха три преплетени колони — не величествени кули, а дим.

— Това съвпада с изчисленията ти, нали? — обади се зад него Дорс.

— Не им позволявай да разберат! — прошепна той.

— Казах им, че имаме нужда от малко усамотение, че си се притеснявал, дето ти е прилошало.

— Притеснявам се — или поне се притеснявах. Но ти си права — психоисторическите предсказания, които направих, сочеха онзи хаос там.

— Наистина изглеждат странни…

— Странни ли? Техните идеи са опасни, радикални. — Наистина беше вбесен. — Класово объркване, разместване на осите на властта. Те посягат на самите механизми отдушници, които поддържат Империята в ред.

— По улиците се забелязваше определена… хммм… радост.

— А видя ли онези бракми? Напълно автономни!

— Да, това е обезпокоително.

— Те са неделима част от възкресението на симовете. Тук изкуственият разум вече не е табу! Автоматите им ще се усъвършенстват все повече. Скоро…

— Повече ме притеснява непосредственото равнище на разпад — прекъсна го Дорс.

— То трябва да нарасне. Спомнящ ли си n-измерните участъци в психоисторическото пространство? Прокарах в джобния си компютър случая Сарк, докато слизахме от орбита. Ако продължават по този начин с техния Нов ренесанс, цялата планета ще се пръсне в искри. Както се вижда в n-измеренията, пламъците ще са ярки и бързи, стихийни, а после ще изтлеят в пепел. След това изцяло ще изчезнат от моя модел и ще се превърнат в размазано петно — статиката на непредсказуемостта.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Успокой се! Ще забележат.

Не бе осъзнавал досега, че го взема толкова навътре. Империята — това беше ред, а тук…

— Академик Селдън, окажете ни честта да се запознаете с някои от най-видните водачи на нашия Нов ренесанс — Бута Файрникс се вкопчи в ръкава му и го помъкна обратно към живописния прием. — Толкова много имат да ви кажат!

А той бе искал да дойде тук! Да разбере защо отдушниците, които поддържаха световете стабилни, тук не сработваха. Да види фермента, да улови мириса на промяната. Имаше много страстни спорове за възхода на изкуството, за ексцентрични мъже и жени, венчани за великите си проекти. Беше ги огледал с шеметна скорост.

Но всичко това му идваше твърде много. Нещо в него се бунтуваше. Гаденето на открито по улиците беше симптом на някакво по-дълбоко отвращение, тъмно и стаено дълбоко вътре.

Бута Файрникс продължаваше да дърдори:

— … и някои от нашите най-светли умове също ви чакат с нетърпение! Елате!

Той потисна стенанието, надигнало се в него и погледна умолително Дорс. Тя се усмихна и поклати глава. От това изпитание не можеше да го спаси.