Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (8)

5.

Той взе още един стим, за да се успокои. Кой знае защо, се изнерви повече не по време на сблъсъка, а след това. На раздяла Ламурк се бе втренчил в него със студен, сърдит поглед.

— Аз ще го следя — каза му Дорс. — Ти спокойно се радвай на славата си.

За Хари това беше абсолютно невъзможно, но се опита. Рядко можеше да се види такова разнообразие от хора и той се успокои, като възприе обичайната си роля: учтив наблюдател. Не че традиционните любезни приказки изискваха кой знае какво съсредоточаване. Тук повече работа му вършеше топлата усмивка.

Партито беше микрокосмос на транторското общество. От време на време Хари наблюдаваше как си взаимодействат различни обществени слоеве.

Дядото на Клеон бе възстановил много от руелианските традиции и един от тези обичаи изискваше на всяко голямо императорско събитие да има представители на всичките пет класи. Клеон като че ли беше особено привързан към тази практика, сякаш това би увеличило популярността му сред масите. Хари пазеше съмненията си за себе си.

Първи, очевидно, идваха благородниците — наследствената аристокрация. Самият Клеон стоеше на върха на пирамида от рангове, която слизаше от Империята до могъщите херцози на квадранти и принцове на галактическите ръкави, последните перове на живота и надолу чак до местните барони, едновремешните познати на Хари от Хеликон.

Докато работеше на полето, той бе виждал много от тях да се плъзгат помпозно горе в небето. Всеки управляваше държавица, не по-голяма от територията, която можеха да прекосят за един ден с флитер. За членовете на аристокрацията животът беше Голямата игра — безкрайна кампания за увеличаване на богатството на дома, постигане на по-висок статут за семейството чрез политически съюзи или уреждане на браковете на многобройните деца.

Хари изсумтя презрително и го прикри, като взе още един стим. Беше чел антропологични доклади от хиляда Паднали свята — те бяха минали в изолация и се бяха върнали към по-примитивни форми на живот. Той знаеше, че този пирамидален ред е сред най-естествените и трайни социални модели. Дори когато икономиката на планетата се свеждаше до просто земеделие и ковано на ръка желязо, пак се установяваше същият триъгълен формат. Хората обичаха йерархията и реда.

Безкрайната надпревара на благородническите фамилии беше първата и най-лесна психоисторическа система, която Хари моделира. Първо бе комбинирал основната теория на игрите с родовата селекция. После в миг на вдъхновение ги бе въвел в уравненията, които описваха плъзгането на песъчинки по склона на дюна. Те вярно отразяваха внезапните преображения: подхлъзванията в обществото.

Така беше с възхода и падението на благородните родове. Дълги гладки епохи — и после резки промени.

Той наблюдаваше тълпата и отделяше: членовете на втората аристокрация, предполагаемо равни на първата: заслугокрацията.

Като шеф на катедра в един от най-големите имперски университети самият Хари беше лорд от тази йерархия — пирамида, съставена по-скоро въз основа на постиженията, а не на произхода. Заслугократите имаха мании, съвсем различни от постоянните династически ежби на благородниците. Всъщност малцина от класата, към която принадлежеше Хари, изобщо си правеха труда да се размножават — толкова бяха заети с избраните от тях дисциплини. Аристократите се боричкаха за висшите редове на императорската власт, докато заслугократите от втория балкон гледаха на себе си като на упражняващите истинската власт.

„Ех, де да имаше Клеон наум подобна роля и за мен“ — помисли си Хари. Пост на заместник-министър или на съветник.

Би могъл да понесе това известно време или пък да оплеска работата и да го уволнят принудително. И в двата случая щеше да си е на спокойствие в Стрилинг още година-две. Заместник-министрите не ги екзекутират… поне не и поради некадърност.

Нито пък на гърба на заместник-министрите тежеше най-голямото бреме на властта — да носиш отговорност за живота на цял квадрилион човешки същества.

Дорс забеляза, че се е унесъл в мислите си. Тя го сръчка нежно и го накара да опита от вкуснотиите и да размени по някоя дума.

Аристократите се отличаваха по демонстративно модните си дрехи, докато икономистите, генералите и другите заслугократи имаха склонността да носят официалните униформи на своите професии.

Така че в края на краищата той бе направил политическо изявление, осъзна Хари. С това, че бе облякъл професорската си тога, подчертаваше, че за първи път от четирийсет години насам можеше да има Първи министър, който не е аристократ.

Не че имаше нещо против подобно изявление. Просто му се искаше да го бе направил нарочно.

Въпреки официалния руелски протокол останалите три обществени класи почти никакви ги нямаше на партито.

Момчетата за всичко носеха мрачни костюми в кафяво и сиво със съответни физиономии. Рядко говореха сами. Обикновено витаеха покрай лакътя на някой аристократ и подсказваха факти и дори цифри на по-весело облечените гости, които те използваха в споровете си. Аристократите най-често нямаха представа от смятане и не можеха да съберат дори две и две. Това беше работа на машините.

Хари усети, че му се налага да се съсредоточи, за да успее да различи в тълпата четвъртата класа, сивите. Гледаше ги как се движат като чинки сред пауни.

И все пак те представляваха една шеста от транторското население. Привличани от всички планети в Империята чрез всевиждащите тестове за Гражданска служба, те идваха в светата столица, изкарваха си службата като ергени монаси и отново ги разпращаха по другите планети. Сивите изтичаха през Трантор като водата в мрачните цистерни, за тях се сещаха рядко и ги смятаха за честни, обикновени и тъпи като металните стени.

Такъв би могъл да бъде и неговият живот, осъзна той. Това беше начинът за много от по-умните деца, които бе познавал на Хеликон, да се измъкнат от нивите. Само дето Хари го издигнаха над бюрокрацията и го изпратиха в академията по времето, когато можеше да решава най-прости тензорни обезлистявания от осми порядък — на десет години.

Руелианизмът проповядваше, че „гражданите“ са най-висшата обществена класа от всички. На теория дори и императорът споделяше властта си с обикновените мъже и жени.

Но на такива партита най-многобройната галактическа група беше представена предимно от прислужници, които разнасяха из залата храна и напитки, по-невидими дори и от строгите бюрократи. Мнозинството от транторското население — работници, механици и собственици на дюкянчета, обитателите на осемстотин сектора — нямаше място на подобни събирания. Те бяха извън руелианската йерархия.

Що се отнася до хората на изкуството — последната обществена класа не беше замислена като невидима. Сред гостите се разхождаха музиканти и жонгльори — най-малобройната и най-ярка на вид класа.

Още по-поразителен бе въздушният скулптор, когото Хари забеляза в дъното на голямата зала — посочи му го Дорс. Хари бе чувал за тази нова форма на изкуството. „Статуите“ се правеха от цветен дим, който художникът издишаше бързо и на облачета, форми — странно сложни и прилични на призраци — плуваха сред смаяните гости. Някои от тях отявлено се подиграваха със светската аристокрация — карикатури от дим на претенциозните им дрехи и пози.

Димните фигури сякаш омагьосваха погледа на Хари… докато не се разпаднеха на парцали, невеществени и непредсказуеми.

— Последната мода — чу той репликата на някакъв зяпач. — Чувам, че художникът идва направо от Сарк!

— Ренесансовият свят? — опули се друг. — Това не е ли малко дръзко? Кой го е поканил?

— Самият император, както се твърди.

Хари се намръщи. Сарк — оттам бяха дошли онези симулации на личности.

— Ренесансов свят — измърмори той раздразнено. Сега разбираше какво не му беше харесало във фигурите от дим: ефимерната им природа. Тяхната предначертана съдба — да се разтворят в хаоса.

Той наблюдаваше как въздушният скулптор сътвори сатирична картина. Първата фигура се оформи от тъмночервен дим и той не я разпозна, чак докато Дорс не го сръчка с лакът и не се разсмя:

— Това си ти!

Той затвори зиналата си уста, несигурен как да се справи с обществените нюанси. Вторият облак от виещи се сини струи дим оформи ясния образ на Ламурк, присвил яростно вежди. Мъглявите фигури увиснаха една срещу друга — Хари се усмихваше, Ламурк се мръщеше.

И от двамата Ламурк изглеждаше глупака — с изпъкнали очи и нацупена уста.

— Време е за елегантен изход — прошепна лейтенантът на Хари, който с най-голяма радост се съгласи.

Когато стигнаха вкъщи, той бе убеден, че в стима, който му подадоха, е имало и нещо допълнително — нещо, което му е развързало езика. Без съмнение онзи, който се бе счепкал с Ламурк, не беше замисленият, бавно говорещ Хари Селдън. Искаше му се да можеше да се погледне отстрани.

Дорс просто поклати глава.

— Ти си беше. Просто една част от тебе, която не излиза много често да играе.