Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (79)

2.

Някак си бяха успели да избягат.

В един миг чуждата мъгла обвиваше планинските върхове. В следващия Волтер бе извлякъл и себе си, и Жана. Но докато бягаха през пустото море от вонящи течни трупове, той постоянно повтаряше, че трябвало да… родят.

— Да се превърнем в деца? — извика тя подире му, като избягваше да поглежда разкривените, подути трупове долу. Чуждата мъгла по някакъв начин проявяваше отвратителната си същност, като им напомняше, че човек е смъртен. Така ги преследваше.

— Лоша метафора. Трябва да изработим и скрием свои копия.

Той вдигна ръка и й изпрати светкавица от знания:

— Наричани по различен начин — Двойници, Дубликати или Копия, съществуването на всички тях е трудно. Обществото с презрение отхвърля онова, което античността е наричала Заблудата на копието: убеждението, че едно дигитално „аз“ е идентично с Оригинала и че Оригиналът би трябвало да смята, че едно копие само по себе си му осигурява безсмъртие.

— И затова трябва да сме сигурни, че ще оцелеем, когато мъглата ни хване? Не, аз ще ги убия!

Волтер се разсмя.

— Твоят меч — ако поискат, могат да го командват. Хванали са защитните ти програми, моите също — макар че, както намекнаха, аз разчитам най-вече на ума си.

— Двойници… не разбирам.

— Да се опровергае Заблудата за копията е много лесно — упражнение по логическо изчисление. Едно просто упражнение е достатъчно. Представи си, че са ти обещали да те възкресят дигитално веднага след смъртта ти. Определят цена, която ще платиш, застраховка един вид. После си представи, че… ами че няма да започнат веднага, но все някога в бъдеще… обещаваме. С отдалечаване на датата ентусиазмът на хората да плащат за свои Копия помръква — а това показва, че несъзнателно те са хранели надеждата да продължат да съществуват.

— Разбирам. — Тя повърна в шепа, както се надяваше, с подобаваща на дама сдържаност. Вонята от подутите трупове просмукваше всичко.

— В края на краищата Копията са били от полза сами на себе си, не на мъртвите. И затова на Трантор и в цялата Империя това е незаконно. — Волтер въздъхна. — Моралисти! Никога нищо не разбират. Да забраниш нещо, означава да го направиш привлекателно. Ето защо тази Мрежа е обитавана от подобни същества.

— Всичките ли са незаконни?

— Всички освен мъглата. Тя е… нещо по-лошо.

— Но ако едно Копие е същото като човека, то…

— А-ха. Парадоксът на Копирането, познат в древността като Парадокс на Левинсон: когато едно копие достигне съвършенство, на този етап то се самоунищожава.

— Но нали току-що ти каза…?

— Тъй като е абсолютно съвършено Копие — такова, че никой не може да го различи от Оригинала, — то превръща Оригинала в дубликат, разбираш ли? Това означава, че съвършеното Копие вече не е съвършено Копие, защото то не е запазило, а е заличило уникалността на Оригинала — и по този начин не е успяло да изкопира основен аспект на Оригинала. Съвършеният изкуствен човешки разум неизбежно би оказал такова въздействие върху естествения си предшественик.

Жана вдигна глава.

— Какъв логически капан! Ти си като августините!