Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (78)

1.

Волтер се намръщи раздразнен.

Дали му се бе отдала тя всъщност, предала ли се бе? Или това беше особено изискана симулация? Истинска Жана, ти ли си това?

Без съмнение това беше сред любимите му неща: въргаляне в сухото бодливо сено в най-горния хамбар на голяма стара плевня в горещ августовски ден в отдавна изчезналото Бордо.

— Чик-чирик — изчурулика птичка. Цвърчаха насекоми, топли ветрове довяваха горски аромати. Когато тя застана отгоре, косата й се спусна над него. Чувстваше как се извива изкусно, с еротична прецизност, която го накара да се разтрепери от нуждата да се освободи.

Но…

В мига, в който се усъмни, всичко се сгърчи, размаза, разпадна се в мрака. Това беше чисто и просто екзотичен онанизъм, автолюбовна заблуда, която изискваше да й се отдаде всецяло, за да е истинска. Добре измислено, но фалшиво.

Така че когато почувства как огромна женска ръка го вдига, а меката длан го обгръща в слънчевия въздух, се зачуди дали това също е истина. Лъхна го горещ бриз, когато тя издиша.

Жана се издигаше, петдесет пъти по-висока от него и му мърмореше. Огромни чувствени устни целунаха цялото му тяло в един мимолетен миг, езикът й го близна — колос, който ближе близалка.

— Предполагам, че програмите ми за ирония не са изчезнали? — попита той.

Великанската Жана се сбръчка.

— Твърде лесно е — рече той. — Трябва само да кажа нещо по-остро и…

Този път ръката го повдигна нагоре със смайващо ускорение.

— Безценната ти ирония си я имаш. А това съм аз.

Той изсумтя.

— Толкова грамадна… Превърнала си се в Левиатан!

— Твърде тежка ли съм?

— Винаги съм обичал… тежката ирония.

Волтер изсумтя презрително. Тя го пусна и той започна да пада към пълния с кипяща лава ров, който внезапно се бе появил долу.

— Съжалявам — рече тихо той. Достатъчно тихо, за да я накара да спре, но не и да загуби и последната следа от достойнство.

— Така и трябва.

Ровът с лава се изпари и се стопи в калта. Той се приземи на твърда земя и тя застана пред него в стандартен ръст. Сдържана, свежа. Около нея въздухът беше като след току-що отминала пролетна буря.

— Можем по своя воля да нахлуваме в перцептуалното пространство на другия. Чудесно… — той спря и се замисли. — В известен смисъл.

— В Чистилището всичко е безсмислено. Ние сънуваме, докато очакваме истината. — Тя рязко кихна, после се закашля. Примигна и отново придоби високомерния израз на дама.

— Хммм… Бих оценил нещо конкретно… а… твърдо.

Той слезе от верандата на изискана провансалска селска къща. Полята зад нея сияеха с ярка светлина. Предният план беше точен, но мазките на четката доста си личаха.

Явно се намираха в произведение на изкуството. Дори и мирисът на ябълкови дървета и конски тор беше неестествен. Замръзнал миг, повтарящ се безкрайно, тъй като имаха нужда от фон? Пък и не беше скъпо. Да се смаеш на какво е способно подсъзнанието му, ако се подхлъзне малко.

Какво ли тогава можеше да го спре — да ги спре! — да си играят на Калигула? Да избие дигитални милиони? Да мъчи виртуални роби? Нищо.

Това беше проблемът: нямаше никакви ограничения. Как би могъл да устои някой на безкрайните изкушения?

— Вярата. Само вярата може да води, да задължава. — Жана улови ръката му. Говореше с все същия плам.

— Но нашата реалност всъщност е пълна илюзия!

— Бог трябва да е някъде — рече просто тя. — Той е реален.

— Не схващаш мисълта ми, миличка — той зае наставническа поза. — Алгоритмите на онтогенезиса могат да генерират нови хора, взети от древността или пък стъкмени на мига.

— Разпознавам истинските хора, когато ги видя. Само да кажат няколко думи.

— Остроумие ли ще търсиш? Да, мадам, ние тук разполагаме с няколко субрутини. Характер? Най-проста комбинация от вербални пози профили. Искреност? И това можем да фалшифицираме.

Волтер знаеше, след като бе разгледал собствената си мозъчна вътрешност, че нещо, наречено „редактор на реалността“ вкарваше готови разговори в устите на привидно „истински“ личности, които само преди секунди не бяха съществували.

Сбор от характерни черти и вербални нюанси беше винаги готов да си разменя с него афоризми и духовитости.

Всичко това бе забелязал при безкрайното си ровене в Мрежата — милиардите транторски сайтове се отваряха, щом ги докоснеше. Беше извлякъл и оформил тези „изработени по поръчка“ забавления. Бързи, жизнени и всичките, в крайна сметка, кухи.

Изведнъж тяхната Евклидова равнина се изду…

И Волтер се превърна в пейзаж. Имаше горещ вулканичен гръбнак, който си мърмореше топло там долу, а кожата му беше от влага и чакъл. Ветрове плющяха по кожата му. Ромонящи потоци го галеха. От него се издигаше планина като цирей.

Жана извика отнейде. Той разбута планински хребет — пластовете се изкорубиха, разхвърчаха се отломки. Тя беше извисяваща се цилиндрична кула, увенчана със сняг, пращяща от лава гной.

Над тях се кълбяха калаени облаци. Някак си той разбираше, че това са чужди умове, мъгла от свръзки.

„Хиперсъзнание? — дойде му мисълта. — Алгоритми, които се събират?“

Кълбящата се сива мъгла обгърна целия Трантор. Волтер усети как гледа на тази мъгла: разпръснат живот, електрически разряди в машини, разделени от големи разстояния, които изчисляваха субективни моментоскокове. Настоящето — това беше изчислителна плоскост, оркестрирана от стотици отделни процесори. Те не живееха в настоящето, а по-скоро съществуваха в субминалото на изчислената стъпка напред.

Съществуваше дълбока разлика, усещаше той — не разбираше, а усещаше дълбоко в аналоговите си убеждения, — между дигиталното и гладкото, непрекъснатото. За мъглата той беше облак от суспендирани моменти, нарязани числа, които чакат да се случат, стаени във фундаменталното изчисление.

После разбра каква беше тази мъгла.

Опита се да побегне, ала той беше планина.

— Те са… други — извика той на Жана без всякакъв смисъл.

— Как могат да са толкова по-различни от нас? — отвърна му тя отчаяно.

— Ние поне сме създадени по действителни хора. Тези тук са чужди.