Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (75)

21.

Станцията увенчаваше скалист хълм. Стръмните склонове приличаха на уморено, сбръчкано лице. Полите им бяха покрити с жилав храсталак.

Азпан пухтеше, докато вървеше през суровата, изровена от ерозията земя. От панска гледна точка нощта беше злокобна — призрачно видение в бледозелени и синкави сенки. Хълмът беше част от склона на величествена планина, но панското зрение не можеше да различи далечните гледки. Пановете живееха в близък, непосредствено обкръжаващ ги свят.

Пред себе си виждаше ясно сияещата плътна стена, опасваща станцията. Беше масивна, пет метра висока. И както си спомняше от туристическата обиколка, горният й ръб бе покрит със счупени стъкла.

Зад него се разнесе дращене — Шийла се изкачваше с мъка по склона. Раната на хълбока я караше да ходи вдървено, лицето й беше сковано. Не се бе съгласила да се спотаи долу. И двамата бяха почти грохнали, а пановете им се инатяха, въпреки че на два пъти спираха да хапнат и починат.

Бяха „обсъдили“ възможностите чрез мижавия знаков речник, гримаси и писане в прахта. Тук двата пана бяха уязвими. Не можеха да очакват да ги споходи късмет като с равианите — бяха страшно уморени и на непозната територия.

Най-подходящото време да се приближат до станцията бе нощта. Който и да бе в основата на това, нямаше да чака цяла вечност. От сутринта се бяха крили от флаери на два пъти. Да си починат бе примамлива възможност, но някакво предчувствие караше Хари да продължат.

Той се изкатери по хълма като внимаваше за електронни препъващи жици. Не разбираше нищо от подобна техника. Трябваше да следи за онова, което се виждаше, и да се надява, че станцията не е оборудвана срещу мислещи нашественици.

В сумрака панското зрение бе остро и ясно за близки обекти, но нищо не откри.

Избра едно засенчено от дърветата място до стената. Шийла се приближи — беше се задъхала. Стената му изглеждаше огромна. Невъзможна…

Бавно огледа земята наоколо. Никакви признаци на движение. Мястото миришеше странно на Азпан — нещо не беше наред. Може би животните не приближаваха до чуждата постройка. Ако беше тука, значи охраната вътре нямаше да е толкова бдителна.

Стената беше от полиран бетон, покрита с дебел перваз и това затрудняваше прехвърлянето през нея.

Шийла посочи към дърветата, растящи най-близо до стената. Пъновете до нея показваха, че онези, които я бяха построили, се бяха сетили за животните, които биха могли да я прескочат по този начин, но някои бяха достатъчно високи и имаха корони на няколко метра от върха й.

Можеше ли един пан да преодолее това разстояние? Трудно, особено ако е уморен. Шийла посочи него, после себе си, после протегна ръце и описа замах. Можеха ли да се прехвърлят!

Той се вгледа в лицето й. Проектантът не би предвидил, че двама панове могат да действат по този начин. Присви очи и огледа ръба. Твърде високо бе за катерене, дори и Шийла да се покачеше на раменете му.

Да — направи знак той.

Няколко мига по-късно, когато ръцете й бяха вкопчени в краката му, а той се готвеше да пусне клона, му дойдоха други мисли.

Азпан нямаше нищо против тази гимнастика и всъщност се радваше, че е отново на дърво. Но човешката преценка на Хари продължаваше да му крещи, че не може да се справи. Природният талант на пана се сблъскваше с човешката предпазливост.

За щастие нямаше много време за съмнения: Шийла го откъсна от клона. Той полетя, придържан само от нейните ръце.

Беше увила здраво крака около един дебел клон и сега го залюля като тежест на конец. Люлееше го напред-назад, като увеличаваше амплитудата. Напред-назад, нагоре-надолу — налягането в главата му беше като в центрофуга. За Азпан това не беше нищо особено. На Хари така му се виеше свят, че усещаше как сърцето му ще спре.

Люлеенето ставаше все по-силно, докато главата му се изравни с върха на стената.

Бетонният перваз беше със закръглен външен край, така че никаква кука да не може да се захване за него.

Люшна се отново надолу и главата му се устреми към земята. После отново нагоре — клонките го удряха по лицето.

При следващия мах се издигна по-нагоре. По целия горен ръб на стената проблясваха стъкла. Много професионално.

Едва имаше време да осъзнае всичко това, когато тя го пусна.

Стрелна се нагоре с протегнати ръце и едва успя да се залови за перваза. Задраска с крака по гладката повърхност. Набра се нагоре с напрегнати мускули — и се прехвърли. Никога досега не бе оценявал силата на пановете. Човек тук не би се справил.

Задрапа нагоре и се поряза на стъклата, фина работа беше да се изправи на крака и да намери къде да застане.

Заля го вълна на тържество. Махна на Шийла, невидима сред клоните. — Оттук нататък всичко зависеше от него. Изведнъж разбра, че можеха да изработят нещо като въже от лианите. Така щеше да издърпа и нея тук. Добра идея, но беше твърде късно.

Нямаше смисъл да се бави. Сградата се виждаше отчасти сред дърветата — няколко лампи светеха. Пълна тишина. Бяха изчакали до средата на нощта; разчиташе единствено на вътрешното чувство на Азпан да му подскаже кога.

Погледна надолу. Тъкмо под пръстите му проблясваше жица бръснач, вградена в бетона. Внимателно пристъпи между блестящите линии. Имаше достатъчно място между острите стъкла. Едно дърво спираше погледа му и не виждаше почти нищо под себе си в мътната светлина, която идваше от станцията. Това поне означаваше, че и те не го виждат.

Да скочи ли? Твърде високо беше. Дървото, което го скриваше, беше близо, но не виждаше навътре в короната. Стоеше и мислеше, ала нищо не му идваше наум. А Шийла беше отзад сама и никак не му се искаше да я зарязва там, където дебнеха опасности, за които той дори не подозираше.

Мислеше като човек и забравяше, че притежава способностите на пан.

Давай! Скочи. Изпращяха клонки и той се гмурна в сенките. Клоните одраскаха лицето му. Видя от дясната си страна тъмен силует, сви колене, завъртя се, протегна ръце и се залови за един клон. Дланите му се сключиха около него и разбра, че е твърде тънък, твърде тънък…

Клонът се прекърши. Прозвуча му като гръмотевица. Той пусна клона и започна да пада. Гърбът му се удари в нещо твърдо, той се претърколи, като търсеше къде да се захване. Пръстите му се сключиха около дебел клон и той увисна на него. Най-накрая въздъхна.

Шумоляха листа, люлееха се клонки. Нищо повече.

Висеше сред короната на дървото. Ставите го боляха — галактика от дребни болки.

Хари се отпусна и остави Азпан да се справи със слизането. Беше вдигнал твърде много шум, докато падаше, но не се виждаше никакво движение по широките поляни между него и осветената станция.

Помисли си за Дорс — искаше му се по някакъв начин да й съобщи, че вече е вътре. Докато мислеше за нея, премери на око разстоянието до най-близките дървета и запомни разположението им, за да може да намери обратния път, ако му се наложи да се спасява с бягство.

А сега какво? Нямаше план.

Хари леко подкара Азпан — който беше нервен и уморен, едва успяваше да го контролира — към един триъгълник от храсти. Умът на Азпан беше като бурно небе, раздирано от светкавици. Нямаше точно мисли — по-скоро възли от чувства, които се оформяха и просветваха около крехки сърцевини от тревога. Хари търпеливо призова успокояващи образи, дишането на Азпан се успокои и той едва не пропусна да долови шума.

Нокти, драскащи по застлана с камъни пътека. Нещо тичаше бързо.

Приближиха се до триъгълника от храсти. Напомпани мускули, гладка кожа, яки крака, които изяждаха разстоянието. Бяха добре тренирани да издирват и убиват беззвучно, без предупреждение.

За Азпан тези чудовища бяха непознати и ужасни. Той заотстъпва в паника пред двата връхлитащи куршума от мускули и кости. Черни венци се разкриваха над белите зъби, оголени под бесни очи.

Хари усети как нещо в Азпан се размърда. Древни инстинкти спираха отстъплението, напрягаха тялото. Нямаше време за бягство — трябваше да се бие.

Азпан зае твърда стойка. Двата звяра можеха да атакуват ръцете му, така че той ги изнесе назад, приклекна и сниши брадичка.

Азпан си бе имал работа и преди с четириноги, ловуващи на глутница — това се губеше далеч в родовата му памет, — и знаеше по рождение, че се нахвърлят на протегнати крайници и на гърлото. Кучетата искаха да го прекатурят, да прегризат югуларната вена и да го разкъсат за няколко жизненоважни секунди на изненада.

Те се стегнаха — вързопи от опънати жили, тичащи рамо до рамо, вирнали големи глави — и му се нахвърлиха.

Панът знаеше, че във въздуха те са максимално съсредоточени. И уязвими.

Посегна и ги сграбчи за предните крака.

Метна се назад, стиснат краката точно под челюстите. Набраната инерция на кучетата ги прекатури над главата му.

Претърколи се по гръб и дръпна силно. Внезапното движение запрати кучетата напред. Не можеха да извъртят глави, за да захапят ръката му.

Скок, захват, бързо въртене и замах, издигане — всички обединени в центробежното въртене, изхвърлило кучетата над Азпан, а самият той се претърколи на земята. Усети как краката им се прекършват и ги пусна. Те се метнаха над него с болезнен вой.

Азпан се изтърколи със сведена глава и скочи. Чу глухо тупване и прищракване на челюсти. Счупените крака на кучетата не можеха да омекотят удара.

Запълзя подире им с хрипливо дишане. Опитваха се да станат и се въртяха на пречупените си крака. Не лаеха, само тихо хленчеха от болка и ръмжаха жално. Едното избълва яростна, абсолютно неприлична ругатня. Другото провлачи:

— Кооооп'ле… коооооп'ле…

Животни, които се въртяха в огромната, изпълнена с мъка нощ.

Подскочи високо и се приземи на два крака. Стъпалата му заровиха вратовете им в пръстта и усети как костите поддават. Още преди да отстъпи назад и да ги погледне, знаеше, че са мъртви.

Кръвта на Азпан забушува от радост. Хари никога не бе изпитвал този изгарящ трепет — дори и по време на първото потапяне, когато Азпан бе убил Непознатия. Победата над непознати зверове с остри зъби и нокти, нападнали те в тъмното, беше дълбоко и пламенно удоволствие.

Хари не беше направил нищо. Победата си беше изцяло на Азпан.

Един дълъг миг Хари й се наслаждава в хладния нощен въздух — чувстваше трепетите на екстаза.

Разумът бавно се завърна. Имаше и други кучета. Азпан се беше справил подобаващо с тези. Такъв късмет не идваше на два пъти.

Кучетата се виждаха съвсем лесно на поляната. Щяха да привлекат внимание.

На Азпан никак не му се искаше да ги пипа. Червата се бяха изпразнили и миризмата прерязваше въздуха. Докато ги влачеше към храстите, оставяха диря по тревата.

Време, време. Някой щеше да забележи липсата на кучетата и да дойде да провери.

Азпан все още беше надъхан от победата. Хари използва това, за да го подкара през широката ливада, като се спотайваше в сенките. Във вените на Азпан пращеше енергия. Хари знаеше, че това е просто временна радост на жлезите, покриваща дълбока умора. Щом утихнеше, умът на Азпан щеше да се замъгли и щеше да е много трудно да го управлява.

Всеки път, щом спреше, той поглеждаше назад и запомняше обстановката. Можеше да му се наложи да се връща на бегом.

Беше късно и по-голямата част от станцията не светеше. В техническата част обаче група прозорци сияеха с, както я виждаше Азпан, невъзможно ярка, странна, свръхнажежена светлина.

Той се добра до тях и се прилепи о стената. Това, че Азпан бе омагьосан от тази странна цитадела на богоподобните човеци, помагаше. Любопитството го подтикна да погледне през един прозорец. Емайловата светлина осветяваше обширна зала за събрания — Хари я позна. Там, преди векове, се бе уговарял с други ярко облечени туристи да излязат на поход.

Хари остави любопитството на пана да го подбутне настрани, където знаеше, че има врата, извеждаща към дълъг коридор Вратата се отвори за изненада на Хари. Азпан тръгна по гладките плочки на коридора, като озадачено оглеждаше изрисувания с фосфорна боя по стените и тавана орнамент, излъчващ успокояваща жълтеникава светлина.

Вратата на един от офисите беше отворена. Хари накара Азпан да приклекне и да надникне вътре. Нямаше никого. Беше обширна стая със стени, покрити с рафтове. Хари си спомни как седяха там и говореха за процеса на потапяне. Това означаваше, че ваните са само на няколко врати от…

Скърцането на подметки по плочките го накара да се обърне.

Вадо стоеше с прицелено в него оръжие.

В хладната светлина лицето на мъжа изглеждаше странно за очите на Азпан — необичайно костеливо. Дълго, тънко, с трудно проницаем израз…

Хари усети прилива на почит в Азпан и го остави да подкара пана напред. Той цвъртеше тихичко. Азпан чувстваше благоговение, не страх.

Вадо се напрегна и размаха дулото на грозното оръжие. Метално изщракване. Азпан вдигна ръце в ритуален пански поздрав и Вадо стреля.

Ударната вълна завъртя Азпан. Той се строполи и се просна на пода.

Устата на Вадо се изкриви в презрение.

— Хитър си ми бил, а? А за алармата на вратата не се ли сети?

Болката в хълбока на Азпан беше остра и слисваща. Хари я надви, започна да съсредоточава гнева на Азпан, да му помага да се трупа. Азпан опипа хълбока си и дланта му стана лепкава, мирис на топло желязо изпълни ноздрите на пана.

Вадо го заобиколи, размахал оръжието.

— Ти ме уби, дребен тъпак такъв! Унищожи чудесно опитно животно. Сега трябва да измисля какво да те правя.

Хари хвърли собствения си гняв върху кипящата ярост на Азпан. Усети как яките мускули в раменете се напрягат. Болката в хълбока го прониза внезапно. Азпан изстена и се претърколи на пода, затиснал раната с ръка.

Хари държеше главата му наведена, така че Азпан да не вижда течащата по краката му кръв. Енергията изтичаше от тялото на пана. Обземаше го слабост.

Вадо запристъпва и той наостри уши. Отново се претърколи в агония, като този път се сгъна на кълбо.

— Май има само едно решение… — Хари чу как металът изщрака.

Сега, да. Остави гнева да се отприщи.

Азпан се надигна на ръце и подгъна крака под себе си. Нямаше време да се изправя. Хвърли се срещу Вадо, без да става.

Куршум изсвистя покрай главата му. После удари Вадо в слабините и го запрати срещу стената. Мирисът на мъжа беше кисел, солен.

Хари загуби всякакъв контрол над Азпан, който тряскаше Вадо в стената и го удряше с всичка сила.

Вадо се опита да го отблъсне с хилавите си ръце. Жалкият му опит за самозащита бе пометен като паяжина.

Накрая стовари масивните си рамене върху гърдите на човека. Оръжието издрънча върху плочките.

Азпан размахваше човешкото тяло в диво опиянение.

Сила, мощ, радост.

Изпращяха кости. Главата на Вадо отхвръкна назад, тресна се о стената и той се свлече.

Азпан отстъпи назад от простряния на пода Вадо. Радост.

Синьо-бели мухи бръмчаха по ръба на зрителното му поле.

Трябва да действа. Само това успя да долови Хари през завесата от емоции, забулила ума на пана.

Коридорът се виеше. Хари накара Азпан да върви със ситни, болезнени стъпки. Две Врати, три. Тук? Заключено. Следващата врата. Светът сякаш се движеше по-бавно.

Вратата се открехна. Познато преддверие. Азпан се препъна в един стол и едва не падна.

Хари накара дробовете да заработят по-мощно. Въздухът прогони тъмните ръбове, обрамчващи зрителното му поле, но синьо-белите мухи все още бяха там — пърхаха нетърпеливо и ставаха все повече.

Пробва вътрешната врата. Заключена. Хари събра цялата енергия в Азпан. Сила, мощ, радост.

Азпан тресна с рамо заключената врата. Удържа. Пак. И пак. Остра болка. Вратата рухна.

Точно така, това беше. Ваните за потапяне. Азпан тръгна, залитайки, сред тях. Разходката по пътеката, докато стигне до контролните табла, трая цяла вечност. Хари се концентрираше върху всяка стъпка, изнасяше внимателно всеки крак. Зрителното поле на Азпан се люшкаше, главата му сякаш се кандилкаше върху течни рамене.

Ето я. Собствената му вана.

Автоматът на Дорс го чакаше. Беше го видял да идва и бе застанал пред таблото, прикрил най-важните бутони.

Азпан се наведе към командното табло на автомата. Започна да опипва клавишите и да си припомня кода за достъп.

Пръстите на Азпан бяха твърде груби. Не можеха да натиснат един-единствен бутон.

Осветената от приглушена светлина стая започваше да се размазва пред очите му. Накара Азпан отново да въведе кода, но пръстите му натискаха няколко клавиша наведнъж.

Синьо-белите мухи пърхаха по ръба на зрителното му поле. Ръцете на Азпан се отпуснаха върху клавишите.

Мисли. Хари се огледа. Азпан нямаше да издържи още дълго. На едно бюро наблизо имаше бележник и писалка.

Да остави бележка? С надеждата да я намери който трябва…

Накара Азпан да залитне към бюрото и да сграбчи писалката. Докато се опитваше да напише: Нужна ми е…, една идея проблесна в ума му.

Обърна се и се дотътри обратно до капсулата. Съсредоточи се.

Стиснал писалката, той натисна с тъпия край. Натисна бутона без грешка. Сините мухи трептяха пред очите му.

Беше му трудно да си спомни кода. Натискаше бутоните един по един. Мушни, натисни, мушни — и готово. Лампичката примигна и вместо в червено светна в зелено.

Опипа ключалките, отвори капака.

Там вътре лежеше Хари Селдън — в покой, със затворени очи.

Таблото за спешни случаи — да. Знаеше го от брифинга.

Заопипва полираната стоманена повърхност и откри таблото отстрани. Азпан се втренчи замаян в буквите, които не му говореха нищо.

Самият Хари ги разчиташе трудно. Буквите подскачаха и се сливаха.

Намери няколко копчета и сервоконтролери. Сега ръцете на Азпан се справяха още по-зле. Наложи се да натисне с писалката три пъти, за да активира програмата за съживяване. От зелени лампичките станаха кехлибарени.

Азпан се строполи на хладния под. Синьо-белите мухи бръмчаха навсякъде около главата му и искаха да го ухапят. Вдъхна хладния, сух въздух. Това беше. Всичко.

Лампите горе помръкваха. После угаснаха.