Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (73)

19.

Азпан имаше нужда от храна и почивка — макар и само за да не трепка сърцето му й при най-малкия шум. Шийла и Азпан се бяха вкопчили един в друг високо на едно дърво, шепнеха си и се галеха.

На Хари му трябваше време да мисли. Автосървърите поддържаха телата им живи в станцията. Автоматът на Дорс щеше да защитава ключалките, но колко време бе нужно на шефката на охраната да го надхитри?

Щеше да е умно да ги оставят тук, изложени на опасност и да кажат на останалия персонал, че двама странни туристи поискали наистина дълго потапяне. Нека природата свърши своето.

Мислите му пораждаха тревоги у Азпан и затова ги заряза. По-добре беше да мисли абстрактно. Тук, навън, имаше достатъчно неща, които имаха нужда от проумяване.

Подозираше, че Древните, които бяха заселили тук пановете, гигантилопите и останалите животни, бяха бърникали и в равианите, за да проверят дали не биха могли да превърнат някой по-далечен човекоподобен примат роднина в нещо като човек. Извратена цел, струваше се на Хари, но достоверна. Учените обичаха да бърникат.

Бяха стигнали до лова на глутници, но равианите нямаха други оръдия освен грубо издяланите камъни, с които понякога разрязваха месото, след като повалят плячката.

След още няколко милиона години под мелницата на еволюцията можеха да станат умни колкото пановете. Кой ли тогава щеше да изчезне?

В момента не го беше много грижа. Изпита истински гняв, когато пановете — собственият му животински вид! — се бяха обърнали срещу него, дори и при появата на равианите. Защо?

Мисълта го разтревожи — без съмнение имаше нещо, което трябваше да разбере. Психоисторията трябваше да работи с такива първични, фундаментални импулси. Реакцията на пановете беше тревожно близка до милиард инциденти в човешката история.

Мрази непознатия.

Трябваше да преглътне тази мрачна истина.

Пановете се движеха на малки групи, не обичаха чуждите и се разплождаха най-вече сред своя тесен кръг от няколко дузини. Това означаваше, че всеки появил се генетичен белег можеше бързо да премине във всички членове на стадото чрез вътрешно чифтосване. Ако това помагаше на стадото да оцелее, грубият шанс щеше да избере кой точно да оцелее. Честно си беше.

Но белегът трябваше да не се разводнява. Племе от особено добри хвърляни на камъни можеше да бъде погълнато, ако се присъедини към компанията на няколкостотин пана. Контактът щеше да ги накара да се чифтосват извън първоначалния малък клан. Чифтосване с чужди: генетичното им наследство щеше да се разпръсне.

Да се уцели равновесието между генетичните случайности в малките групи и стабилността на големите — това беше номерът. Някое късметлийско стадо можеше да има късметлийски гени, носещи белезите, които вършеха работа при следващото предизвикателство, поднесено от вечно променящия се свят. Щяха да се справят добре. Но ако тези гени никога не преминеха в повече панове, какво значение имаше?

Когато от време на време се чифтосваха извън стадото, белегът се разпространяваше в другите стада. Постепенно с времето и други го прихващаха. Белегът се разпространяваше.

Всъщност развиването на тлеещата омраза към чужденците беше от помощ — веднага ги усещаха като грешки. Не се чифтосвайте с тях.

Малките групи се държаха здраво за ескцентричните си белези: някои оцеляваха; повечето загиваха. Еволюционните скокове бяха по-бързи в малките полуизолирани стада, които рядко се чифтосваха с чужденци. Те пазеха генетичните си богатства в една малка кошница — стадото. Само по случайност се чифтосваха с панове от друго стадо — често чрез изнасилване.

Цената беше висока: силно предпочитание към собственото си мъничко стадо.

Мразеха тълпите, непознатите, шума. Групите от по-малко от десетина членове бяха твърде податливи на болести и на хищници — няколко загуби и край със стадото. Ако бяха твърде много, губеха съсредоточаването при близкото чифтосване. Бяха изключително верни на групата си и лесно се разпознаваха в тъмното по миризмата дори и на големи разстояния. Тъй като имаха много общи гени, алтруистичните действия бяха нещо обичайно.

Дори почитаха героизма — ако героят умреше, роднините му продължаваха да препредават неговите гени.

Даже ако непознатите успееха да преминат теста на външните разлики, обноски, миризма, пощене — дори и тогава културата можеше да подсили ефектите. Новодошлите — с различен език, навици или стойка — щяха да им се струват отблъскващи. Всичко, което би могло да отличи дадено племе, беше знак за омраза. Като човеците.

Разликите в племенните им белези избягваха генетичното разводняване. Те се вслушваха в древния вик на сдържаната, предпазлива племенност.

Хари/Азпан изсумтя нервно. По средата на мислите му думата „те“ бе започнала да означава за Хари и хората, и пановете. Описанието важеше и за двата вида.

Но дори и чудесата имаха нужда от обяснение. Пановете можеха да бъдат полезни модели за аристокрацията и широкото гражданство — двете класи, насърчавани да се плодят.

И все пак как би могла Империята да се запази стабилна, след като използваше такива груби същества като човеците?

Никога преди Хари не беше виждал тази идея в такава ослепителна и принизяваща светлина.

И нямаше отговор.