Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (72)

18.

Ходенето беше работа, а на Азпан не му се работеше.

Хари се опита да го накара да се снишава, но сега им се налагаше да изкачват мъчни оврази, някои — покрити с мъх и стръмни. Препъваха се, залитаха, катереха се, а понякога просто пълзяха нагоре по склона. Пановете надушваха животинските следи, което малко им помагаше.

Азпан често спираше за храна или просто да се взира безцелно в далечината. Меки мисли пърхаха като молци в замъгления му ум, понесени от течни потоци на чувства, туптящи със собствен ритъм. Пановете не бяха създадени за продължителни проекти.

Напредваха бавно. Стъмни се и трябваше да се покатерят на дърветата, като по пътя късаха плодове.

Азпан заспа, но не и Хари. Не можеше.

Тук животът им бе изложен на същия риск, както и този на пановете, но дремещите умове, които двамата с Дорс обитаваха, винаги бяха живели по този начин. За пановете нощта в гората се прецеждаше като ръмящ дъждец от информация, която те обработваха, докато спяха. Умовете им улавяха странните звуци, които познаваха като безопасни, и не докосваха съня им.

Хари не познаваше неуловимите признаци на опасност и затова всяко шумолене и трепкане в клонака за него беше опасност, приближаваща се на меки лапи. Сънят го повали против волята му.

С първите бледи лъчи на зората Хари се събуди със змия до себе си. Тя се бе увила като зелено въже около спускащия се над него клон и се готвеше да го клъвне. Впери поглед в него и Хари се напрегна.

Азпан сам се разбуди от дълбокия си сън. Видя змията, но не подскочи стреснато, както се боеше Хари.

Измина дълъг миг — Азпан примигна само веднъж. Змията застина абсолютно неподвижно и пулсът на Азпан се ускори, но той не помръдна. После змията се разгъна и се плъзна нататък, срещата приключи. Азпан не го биваше за плячка, вкусът на тази зелена змия бе лош, а пановете бяха достатъчно умни да си нямат работа с нея.

Щом Шийла се събуди, отидоха до ромолящия наблизо поток да пийнат вода, като по пътя изядоха малко листа и няколко хрупкави насекоми. И двамата безгрижно отлепяха от себе си дебелите черни пиявици, полазили ги през нощта. На Хари му призляваше, но Азпан ги отлепяше нехайно, кажи-речи също както Хари би завързал наново разхлабените връзки на обувките си.

За щастие Азпан не ги ядеше. Пи вода, но не изпита нужда да се измие. Обикновено Хари се пареше два пъти на ден — преди закуска и преди вечеря — и когато се потеше, се изнервяше — типичен заслугократ.

Тук, в това раздърпано тяло, му беше удобно. Дали честите му бани бяха здравна мярка като пощенето при пановете? Или префинен цивилизован навик? Смътно си спомняше, че като малък на Хеликон бе прекарвал дни наред в щастлива, потна радост и не обичаше баните и душовете. Азпан някак си го връщаше към едно по-просто усещане за своето „аз“, което не се притесняваше от грубия свят.

Спокойствието му не продължи дълго. Забелязаха равиани на върха на хълма.

Азпан бе надушил миризмата им, но Хари нямаше достъп до онази част от панския мозък, която свързваше миризми с образи. Знаеше само, че нещо го е обезпокоило, щом набърчи топчестия си нос. От по-близо гледката го накара да подскочи.

Дебели задни крака стъпваха пъргаво. Къси предни крайници, завършващи с остри нокти. Огромните им глави като че ли се състояха предимно от зъби, остри и бели над присвитите очи, които гледаха нащрек. Бяха покрити с дебела кафява козина, дълга и стърчаща на тежките опашки, с които поддържаха равновесие.

Преди дни, в безопасност на едно високо дърво, Азпан бе наблюдавал как няколко от тях разкъсват и поглъщат меките тъкани на една гигантилопа сред полята. Идваха и душеха, спускаха се по хълма в редичка — пет. При тази гледка Шийла и Азпан се разтрепериха. Вятърът духаше откъм равианите и затова те безмълвно се оттеглиха.

Тук нямаше високи дървета — само храсти и фиданки. Хари и Шийла се втурнаха надолу по хълма и се поотдалечиха, после съзряха малко по-напред поляна. Азпан долови слабия мирис на други панове, който идваше Откъм поляната.

Махна й: „Върви!“

В същия миг зад тях се надигна вой. Равианите бяха подушили миризмата.

Хрипливото им сумтене отекна през гъстите храсталаци. Надолу прикритието беше още по-рехаво, но по-нататък имаше по-големи дървета. Можеха да се покатерят на тях.

Азпан и Шийла се втурнаха през широката кафеникава поляна на четири крака, но не бяха достатъчно бързи. Ръмжащите равиани се втурнаха подире им. Хари се метна към дърветата и попадна право сред едно панско племе.

Най-близкият едър мъжкар се обърна, оголил зъби, и нададе гневен писък. Цялото стадо пое крясъка — дюдюкаха, грабваха тояги и камъни и ги мятаха по Азпан. Един камък го удари по брадичката, клон — по бедрото. Той побягна — Шийла вече тичаше на няколко крачки пред него.

Равианите се втурнаха в атака през поляната. Държаха в ноктите си малки остри камъни. Изглеждаха огромни и яки, но забавиха ход, щом откъм дърветата ги връхлетя порой от писъци и крясъци.

Азпан и Шийла изскочиха на тревата и след тях се втурна стадото панове. Равианите се спряха.

Пановете забелязаха равианите, но дори не забавиха ход.

Продължаваха да преследват Азпан и Шийла с убийствено въодушевление.

Равианите стояха като замръзнали, а предните им лапи мърдаха нервно.

Хари осъзна какво става и пътьом грабна един клон, като подвикна на Шийла. Тя разбра и направи същото. Той се втурна право към равианите, размахал клона. Беше странен, изкривен стар клон, не вършеше никаква работа, но изглеждаше страховит. Хари сякаш бе предният отряд на някоя прииждаща беда.

Сред надигащия се облак прах и общ хаос равианите забелязаха как огромна тълпа разгневени панове изскача от гората.

И побягнаха с пълна пара и писъци към далечните дървета.

Азпан и Шийла ги последваха като тичаха с последни сили. Щом Азпан стигна до първите дървета, се огледа назад — пановете бяха спрели по средата на пътя и продължаваха да крещят яростно.

Махна на Шийла: „Да вървим!“

Поеха по стръмнината нагоре по хълма.