Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (68)

14.

Прекараха още един, последен ден, потопени в своите панове — припичаха се на слънце до буен поток. Бяха казали на Вадо да докара совалката на другия ден и да направи резервация за транзита през червеевите дупки. После влязоха в капсулата за потапяне и потънаха в последно блаженство.

Докато Най-голям не понечи да се качи на Шийла.

Хари/Азпан се надигна със замъглен ум. Шийла крещеше на Най-голям. Зашлеви му шамар.

Най-голям и преди се бе качвал на Шийла. Дорс бързо се изключваше и умът й се връщаше при тялото й в капсулата.

Сега нещо се беше променило. Азпан притича и попита със знак Шийла, която замеряше Най-голям с камъни: „Какво?“

Тя бързо размаха ръце. „Не става“.

Не можеше да се изключи. Нещо в капсулата не беше наред. Трябваше да се върне и да им го каже.

Хари опита да се изключи.

Нищо не стана.

Опита пак. Шийла хвърляше прах и камъчета по Най-голям и се дърпаше назад. Нищо.

Нямаше време да мисли. Той застана между Шийла и Най-голям.

Огромният пан се намръщи. Азпан, приятелчето Азпан му препречваше пътя. Пречеше му да се добере до женската. Най-голям като че ли бе забравил предизвикателството и боя от предния ден.

Първо опита с рев, опулил бели очи. После разтресе юмруци.

Хари накара своя пан да остане неподвижен. Струваше му огромни усилия.

Най-голям замахна с юмрук като с тояга.

Азпан приклекна. Най-голям не улучи.

Хари контролираше с мъка Азпан, който искаше да избяга. Покривала от страх се застрелкаха през съзнанието на пана — нажежено жълти в синьо-черните дълбини.

Най-голям нападна и удари Азпан. Хари усети удара и пронизваща болка в гърдите. Падна по гръб и се удари зле.

Най-голям нададе тържествуващ крясък и размаха ръце към небето.

Най-голям отново бе на върха! Пак го беше набил.

Изведнъж го обзе дълбока, сурова омраза.

В червената мараня той усети как хватката му върху Азпан се разхлабва. Беше едновременно с и в пана, усещаше суровия му червен страх, припокрит от железен гняв. Собственият гняв на Азпан се преливаше в този на Хари. Двамата оформяха едно цяло, а гневът нарастваше, сякаш отразен от твърди стени.

Макар и различни примати, Хари познаваше Азпан. Никой от двамата нямаше да допусне отново да го набият. А Най-голям нямаше да получи Шийла/Дорс.

Претърколи се настрани. Най-голям удари земята там, където бе преди миг.

Азпан скочи на крака и изрита Най-голям. Силно, в ребрата. Веднъж, два пъти. После в главата.

Викове, крясъци, прах, камъчета — Шийла продължаваше да ги замеря и двамата. Азпан се разтресе от кипяща енергия и се отдръпна.

Най-голям разтърси прашната си глава. После се сви и с лекота се претърколи, изправи се на крака, пълен с мускулна грация. Лицето му — застинала маска. Очите му се оцъклиха и се показаха бялото и червеното.

Азпан копнееше да избяга. Само гневът на Хари го задържаше на място.

Но това беше статичен баланс на силите. Азпан примигна, а Най-голям внимателно заситни напред — тоя Азпан бе успял да го нарани!

„Имам нужда от някакво предимство“ — помисли си Хари и се огледа.

Можеше да повика съюзници. Бута обикаляше нервно наблизо.

Нещо подсказа на Хари, че това ще е губеща стратегия. Бута все още беше заместник на Най-голям. Шийла бе твърде дребна, за да промени съществено положението. Той огледа другите панове, които дърдореха нервно — и реши. Сграбчи един камък.

Най-голям изсумтя изненадано. Пановете не използваха камъни, когато се биеха. Камъните бяха само за прогонване на натрапници. Той нарушаваше обществените правила.

Най-голям кресна и махна на другите, затропа и изсумтя гневно. После нападна.

Хари запокити камъка. Той удари Най-голям в гърдите и го събори.

Най-голям се изправи бързо, по-вбесен отпреди. Азпан се дръпна назад — отчаяно искаше да избяга. Хари усети как контролът му се изплъзва — и видя още един камък. Подходящ размер, на две крачки. Остави Азпан да се обърне и да побегне, после го спря до камъка. Азпан не искаше да го вдигне. Обзе го паника.

Хари вля гнева си в пана и накара дългите ръце да се протегнат, да сграбчат камъка, да го стиснат. Чист гняв накара Азпан да се обърне с лице към Най-голям, който връхлиташе с грохот. На Хари се стори, че ръката на Азпан се вдига болезнено бавно, но грешеше. Камъкът размаза лицето на Най-голям.

Най-голям залитна. Кръв потече в очите му. Азпан улови железния й мирис, смесен с бодливия мирис на обида.

Хари накара треперещия Азпан да приклекне. Наблизо имаше няколко оформени камъка, изработени от женските за кълцане на листата от клонките. Вдигна един с остър ръб.

Най-голям заклати глава замаян.

Азпан погледна сериозните, неподвижни лица на стадото. Никой никога не бе използвал камък срещу член на стадото — да не говорим срещу Най-голям. Камъните бяха за Непознатите.

Дълго мълчание. Пановете стояха като вкаменени; Най-голям сумтеше и се блещеше невярващо срещу кръвта, изцапала дланта му.

Азпан пристъпи напред и вдигна назъбения камък с острото навън. Груб ръб, но можеше да реже.

Ноздрите на Най-голям трепнаха и той се хвърли към Азпан. Азпан замахна с камъка във въздуха и на косъм не улучи челюстта на Най-голям.

Най-голям се облещи. Той засумтя, запухтя, започна да хвърля прах и да вие. Азпан просто стоеше с камъка и не мърдаше от мястото си. Най-голям доста дълго продължи да показва гнева си, но не нападна.

Стадото наблюдаваше с напрегнат интерес. Шийла се приближи и застана до Азпан. За една женска бе против правилата да участва в ритуалите на мъжкото съперничество за власт.

Движението й бе сигнал, че сблъсъкът е свършил. Но Бута не можеше да го позволи. Той нададе рязък вой, затропа с крака и скочи до Азпан.

Хари се изненада. Заедно с Бута може би щеше да удържи срещу Най-голям. Не беше толкова глупав да мисли, че това единствено отстъпление ще накара Най-голям да кротне. Щеше да има и още предизвикателства и щеше да му се наложи да ги посреща. Бута беше ценен съюзник.

Разбра, че мисли с бавната, приглушена логика на самия Азпан. Бе приел, че борбата за обществено положение сред пановете е даденост, великата цел на живота му.

Това разкритие го порази. Знаеше, че се разтваря в съзнанието на Азпан и поема контрола над някои по-горни функции, като се процежда през дълбоко скрития кръг, колкото орех. Не му беше хрумвало, че панът може да проникне в него. Дали вече не бяха женени помежду си, оплетени в мрежа, която разсейваше съзнанието и „аз“-а?

Бута стоеше до него и гледаше кръвнишки останалите панове, а гърдите му се повдигаха. Азпан се чувстваше по същия начин, лудо прикован към мига. Хари осъзна, че трябва да направи нещо, да прекъсне цикъла на господство и подчинение, който управляваше Азпан на дълбоко, неврологично равнище.

Той се обърна към Шийла. „Да се махаме?“ — направи й знак.

„Не. Не!“ — панското й лице се покри с нервни бръчки.

„Да вървим“ — той махна към дърветата, посочи нея, после себе си.

Тя разпери ръце в безпомощен жест.

Вбесяваше се. Толкова много имаше да й каже, а трябваше да го прецежда през някакви си неколкостотин знака. Изцвърча с тънък глас, като напразно се опитваше да накара устните и небцето на пана да оформят думи.

Нямаше смисъл. И преди бе опитвал, ей така, но с този апарат не ставаше. Не можеше да се получи. Еволюцията бе оформила паралелно мозъка и гласните струни. Пановете се пощеха, хората си говореха.

Той се обърна и разбра, че съвсем е забравил за общественото положение. Най-голям му се зъбеше. Бута стоеше нащрек, объркан от внезапната загуба на интерес към сблъсъка на новия си водач — пък и освен това правеше жестове на някаква женска.

Хари се наведе назад, доколкото можа и размаха камъка. Това произведе желания ефект. Най-голям се дръпна назад, а останалите от стадото се приближиха. Хари накара Азпан да тръгне дръзко и наперено напред. Това вече не изискваше чак толкова усилия — на Азпан страшно му харесваше.

Най-голям отстъпи. Женските се скупчиха и се приближиха до Азпан.

„Да можех само да го оставя да се радва на женските“ — помисли си Хари.

Отново опита да се изключи. Нищо. В Екскурзионната станция механизмът не работеше. И нещо му подсказваше, че няма да го поправят.

Подаде острия камък на Бута. Панът като че ли се изненада, но го пое. Хари се надяваше символизмът на жеста по някакъв начин да стигне до него, защото нямаше време за панска политика. Бута претегли на длан камъка и погледна Азпан. После изкрещя с ехтящ, мощен глас, кънтящ от радост и тържество.

Хари беше много доволен — нека Бута разсейва стадото. Хвана Шийла за лакътя и я поведе към дърветата. Никой не ги последва.

Отдъхна си. Ако още някой пан им се бе лепнал, това щеше да потвърди подозренията му. Вадо можеше и да ги следи.

И все пак, напомни си той, липсата на доказателство не е доказателство за липса.