Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (64)

10.

— Не го виждам — каза Дорс на вечеря.

— Но те толкова много приличат на нас! Трябва да имаме някаква връзка — той остави лъжицата. — Чудя се дали не са ни били домашни любимци далеч преди междузвездните пътешествия?

— Аз не бих ги търпяла да ми цапат къщата.

Възрастните човеци тежаха малко повече от пановете, но бяха далеч по-слаби от тях. Един пан можеше да вдигне тежест, пет пъти по-голяма от тази, която би вдигнал добре трениран мъж. Човешките мозъци бяха три-четири пъти по-масивни от панските. Човешко бебе на няколко месеца вече имаше мозък, по-голям от този на възрастен пан. Освен това и строежът на човешкия мозък беше по-различен.

„Но дали това беше всичко?“, зачуди се Хари.

Дай на пановете по-големи мозъци и реч, облекчи им тестостерона, обуздай ги с повече задръжки, удари им един бръснач и едно подстригване, научи ги да стоят уверено на задните си крака — и имаш панове модел де лукс, които ще изглеждат и ще се държат доста човешки.

— Виж — рече той на Дорс. — Идеята ми е, че те са достатъчно близки до нас, за да могат да накарат един модел на психоисторията да заработи.

— За да накараш когото и да било да повярва в това, трябва да покажеш, че те са достатъчно интелигентни, за да влизат в сложни взаимодействия.

— Ами храненето им, ловът? — настоя той.

— Вадо казва, че те не могат дори да бъдат дресирани да вършат някаква работа тук, на тази станция.

— Ще ти покажа какво имам предвид. Нека усъвършенстваме заедно методите им.

— Кой метод?

— Основният. Сдобиване с достатъчно храна.

Тя отхапа пържолата от местно тревопасно, подходящо обработена и „с намалено съдържание на мазнини за придирчивото градско небце“, както пишеше в брошурата. Дъвчейки яростно, тя се втренчи в него.

— Ти си на ход. Всичко, което може един пан, го мога по-добре.

 

Шийла/Дорс беше готова. Нека състезанието започне.

Стадото се хранеше. Той остави Азпан да се шляе и не се опита да обуздае емоционалните вълнички, които се плискаха в ума на пана. Почти го контролираше, но някой внезапен мирис или звук можеше да отхлаби хватката. А да водиш тъпия пански ум през каквато и да било по-сложна операция му приличаше на това да разиграваш кукла на конци.

Шийла/Дорс му даде знак: оттук.

Бяха си изработили шифър от няколкостотин думи, като използваха жестове с пръсти и гримаси, и техните панове като че ли се справяха с това съвсем прилично. Пановете разполагаха с груб език — смес от сумтене, свиване на рамене и пръстови знаци. Те схващаха непосредственото значение, но не в обичайния смисъл на изречения. Това бяха най-вече установени асоциации.

Дърво, плод, върви — предаде му Дорс. Закараха пановете си до горичка от няколко вретеновидни ствола, но кората бе твърде хлъзгава, за да се изкатерят.

Останалата част от стадото не им обръщаше внимание. „Имат си някакви горски хитрини, които ни липсват“ — помисли жално Хари.

Какво там? — попита той със знак Шийла/Дорс.

Пановете отиваха до могилите, катурваха ги, протягаха се да разчистят калта и отдолу се показваше тунелче. Термити — направи му знак Дорс.

Докато пановете обикаляха, Хари анализира положението. Като че ли никой от тях не бързаше особено. Шийла му намигна и се отправи към една далечна могила.

Очевидно термитите работеха навън нощем, а призори блокираха входовете. Хари остави пана си да се доближи до голяма бежова могила. Хари/Азпан огледа за пукнатини, възли, плитки кухини — и когато разчисти калта, не откри нищо. Другите панове разравяха тунелите веднага. Дали не бяха запомнили стотината или повече тунели във всяка могила?

Най-накрая откри един. Азпан никак не му помагаше. Хари можеше да го контролира, но това блокираше изворите на дълбоки знания вътре в пана.

Пановете сръчно късаха клонки или стръкове трева край могилите. Хари ги последва, неговите клонки и трева не вършеха никаква работа. Първите бяха твърде гъвкави и когато се опитваше да ги набута вътре във виещия се тунел, те се гънеха и извиваха. По-твърдите се закачаха в стените на тунела или се чупеха. Азпан не му помагаше.

Започваше да се чувства неудобно. Дори и по-младите панове не срещаха проблем с избирането на нужните стебла и клечки. Хари взе хвърлената от един пан пръчка, която на пръв поглед вършеше работа. Усети как у Азпан се надига рязка нервност, смес от потиснатост и глад. Можеше да усети вкуса на предчувствието за тлъсти, сочни термити.

Захвана се за работа — дърпаше емоционалните конци на Азпан. Стана дори още по-зле. У Азпан се надигнаха смътни мисли, но сега Хари контролираше мускулите и това беше лошото.

Бързо откри, че трябва да мушне пръчката на около десет сантиметра навътре и да извие китката си, за да я вкара надолу по криволичещия канал. После трябваше лекичко да я разтресе. Чрез Азпан осъзна, че това е необходимо, за да привлече термитите да захапят пръчката. Отначало се забави твърде много и когато я извади, половината пръчка вече я нямаше. Термитите я бяха прегризали. Стомахът на Азпан къркореше.

Другите панове вече се бяха наяли с термити, а Хари все още се мъчеше да ги опита. Нюансите го дразнеха. Измъкваше пръчката твърде бързо, без да я извърти достатъчно, че да мине свободно през извивките на тунела. И разбира се сочните термити изпопадваха при допира със стените. Те гризяха пръчката и си хапваха по-добре от него.

Най-накрая му хвана цаката — плавно, бавно извъртане на китката и фино измъкване на термитите, полепнали по пръчката като буци. Азпан ги облиза нетърпеливо. Вкусът на хапките, филтриран през вкусовите брадавици на Азпан, хареса на Хари.

Но те бяха малко. Стадото гледаше мижавия му добив, килнало любопитно глави и той се почувства унизен.

„По дяволите“ — помисли си.

Накара Азпан да се обърне и да влезе в гората. Азпан се съпротивляваше и тътреше крака. Хари намери един дебел клон, прекърши го така, че да може да носи тоягата и се върна при термитника.

Стига вече игра с пръчки. Той стовари тоягата върху могилата. Още пет удара — и вече беше пробил голяма дупка. Награби цяла шепа от паникьосаните термити.

„Дотук с нежните методи!“ — искаше му се да извика.

Шийла/Дорс се появи пред погледа му, понесла тръстика, гъмжаща от термити с бели коремчета. Бяха отлични — пански деликатес за чревоугодници. Аз по-добри — каза му тя със знаци.

Той накара Азпан да свие рамене и даде знак: „Мои повече.“

Така че резултатът беше равен.

По-късно Дорс му съобщи, че сред стадото той вече е известен като Голямата тояга. Името му хареса невероятно много.