Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (63)

9.

Просветваше му някаква смътна идея за пановете, за начин, по който да използва поведението им за построяване на прост модел-играчка на психоисторията. Можеше да вземе предвид статистическите данни за движението на панското племе, за възходите и паденията на изменчивата им съдба.

Изобразени в системното пространство, живите структури работеха на ръба на хаотичен терен. Животът като цяло събираше плодовете на обширно меню от възможни избори на пътища. Естественият подбор първо достигаше, а после поддържаше това състояние на ръба.

Цели биосфери местеха центровете си на тежест сред енергийни потоци — „като птици сред ветрове“, мислеше си той, докато гледаше как няколко големи жълти птици се реят над станцията и се възползват от въздушните потоци.

Също като тях и някои биологични системи понякога се рееха в точките на стагнация. Системите можеха да избират между няколко пътя за спускане. Понякога — да продължим с аналогията — можеха и да изяждат вкусните насекоми, които им докарваха разни сложни ветрове.

Неуспехът да се надвият такива ветрове на промяната означаваше, че моделът губи системната си цялост. Енергиите се разсейваха. Решителен беше фактът, че всяко привидно стабилно състояние всъщност е трик на динамичния фийдбек.

Статично състояние не съществуваше — освен едно. Една биологична система в съвършено равновесие е просто мъртва.

Значи психоисторията?

Обсъди го с Дорс и тя кимна. Привидното й спокойствие криеше тревога. От забележката на Вадо насам тя вечно мрънкаше за сигурността им. Той й напомни, че по-рано бе настоявала да прави повече потапяния.

— На почивка сме, забравяш ли? — неведнъж й повтаряше. Косите погледи, които му хвърляше и които издаваха, че се забавлява, означаваха, че пред нея приказките му за модел-играчка не минаваха. Според Дорс той просто харесваше да скитосва из горите.

— Момче-селянче по сърце — кикотеше се тя.

На следващата сутрин той пропусна заплануваната разходка за разглеждане на стадата от гигантилопи. Двамата с Дорс веднага се отправиха към камерите за потапяне и се пъхнаха вътре. Да свършат малко сериозна работа, рече си той.

— Какво е това? — посочи към малък автомат, поставен между двете вани за потапяне.

— Предпазна мярка — отвърна Дорс — Не искам никой да бърника из камерите ни, докато сме вътре.

— Тук бракмите са скъпички.

— Този пази кодираните ключалки, виж! — тя приклекна и включи контролното табло. Автоматът ги блокира.

— Мислех, че ключалките са достатъчни.

— Шефът на охраната има достъп до тях.

— А ти я подозираш?

— Подозирам всекиго. Но нея особено.

 

Пановете спяха по дърветата и прекарваха много време във взаимно пощене. За пощещия късметлия някой кърлеж или въшка беше деликатес. След като ги довършеха, те се надрусваха с някакъв лютив на вкус алкалоид. Той подозираше, че внимателното галене и ресане на козината му от страна на Дорс е поведение, развито от панската хигиена. Освен това то без съмнение успокояваше Азпан.

После една мисъл го порази: пановете повече се пощеха, отколкото общуваха чрез звуци. Само при кризи или когато са възбудени те викаха и крещяха — най-вече при разплод, храна или самозащита. Приличаха на хора, които не можеха да се изразят без удобството на говора.

А имаха нужда от утеха. Сърцевината на обществения им живот наподобяваше човешко общество под напрежение — при тирания, в затвор, в градските бани. Надарени от природата със зъби и нокти и все пак поразително приличащи на разтревожени хора.

Но тук съществуваше и „цивилизовано“ поведение. Дружба, тъга, споделяне, другари по оръжие, които ловуваха и вардеха торфа заедно. Старците им се сбръчкваха, оплешивяваха, изпадваха им зъбите, ала въпреки всичко се грижеха за тях.

Инстинктивните им знания бяха цяло чудо. Знаеха как, щом се здрачи, да си направят легло от листа високо горе по дърветата. Можеха да се катерят със стържещи подметки. Чувстваха, плачеха, жалеха — без да могат да ги увият в спретнати граматични пакетчета, така че да са в състояние да овладеят и подчинят емоцията. Вместо това емоциите ги управляваха.

Гладът беше най-силното чувство. Намираха и ядяха листа, плодове, насекоми, дори и доста едрички животни. Обичаха гъсениците.

Всеки миг, всяко малко просветление го потапяше все по-дълбоко в Азпан. Започна да усеща дребните криволици и пукнатини в панския ум. Бавно печелеше все по-голям контрол.

Същата сутрин една женска намери голямо повалено дърво и започна да удря по него. Кухият ствол задумка като барабан и цялата група, която събираше храна, се втурна да го бие, като се хилеше диво.

Азпан също се включи. Хари усети мощен изблик на радост и се потопи в него.

По-късно се натъкнаха на водопад след проливен дъжд, увиснали на лиани се люлееха сред дърветата над пенливата вода — пищяха от радост, мятаха се, подскачаха.

Приличаха на деца на ново игрище. Хари накара Азпан да прави невъзможни скокове, да се премята и да се гмурка като луд, да изкрейзва в забрава — за удивление на останалите панове.

Проявяваха ярост във внезапните мигове на сръдня — блъскаха женските, докосвайки йерархията си на господство — особено при ловуване. Успешният лов беше невероятно вълнение: прегръдки, целувки, потупвания. Щом стадото слезе да се храни, цялата гора отекна от лай, писъци, дюдюкания и пъхтене. Хари се присъедини към врявата и затанцува с Шийла/Дорс.

Беше потиснал предвзетата си неприязън към шумотевицата. Мнозина заслугократи изпитваха неприязън дори към самата пръст. Но не и Хари, израсъл сред фермери и работници. И все пак изкуствената естетика на Трантор можеше да му попречи. Вместо това мръсотията на пановете му се струваше в реда на нещата.

Понякога наистина му се налагаше да сдържа чувствата си. Пановете ядяха плъховете, като им отхапваха главите. По-големия дивеч претрепваха върху скалите. Първо изяждаха мозъка — вдигащ пара деликатес.

Хари преглътна — метафорично, но Азпан повтори импулса — и започна да наблюдава, като прикриваше неохотата си. В края на краищата Азпан трябваше да яде.

При миризмата на хищници той усети как козината на Азпан настръхна. От нови вкусни миризми му потекоха лигите. Той не прощаваше на храната, дори докато все ходеше. Еволюция в действие; онези панове, които в миналото бяха проявявали милост, ядяха по-малко и оставяха по-малко потомство. Те вече не бяха представени тук.

Въпреки всички ексцесии, Хари намираше поведението на пановете за странно познато. Мъжките се събираха често за битки, да къртят скали, за кървави спортове, за изясняване на йерархията. Женските плетяха мрежи и създаваха съюзи. Съществуваше обичай на услуга за вярност, родствени връзки, войни за територия, заплахи и показни изпълнения, рекет за охрана, глад за „уважение“, интриги на подчинени, отмъщение — общество, на което са се радвали много хора, които историята бе признала за велики.

Всъщност всичко това много приличаше на Императорския двор.

Дали хората копнееха да захвърлят дрехите и условностите и да се втурнат напред като панове? Някой пан с повечко мозък би се чувствал съвсем у дома си сред имперската аристокрация…

Хари усети такъв силен изблик на отвращение, че Азпан се разтрепери. Участта на човечеството трябваше да бъде по-различна — не този първобитен ужас.

Можеше да използва това, разбира се, като изпитателен модел за пълната теория. Тогава човечеството щеше да познава себе си, само да си бъде господар. Щеше да вгради императивите на пановете, но да отиде далеч напред — към истинската и дълбока психоистория.