Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (61)

7.

Този път той не се изключи. Но след първата криза, когато непознатите панове връхлетяха, седна и се остави дълго да го галят. Това наистина го успокои.

Него? Кой беше той?

Този път усети изцяло съзнанието на пана. Не под него — това беше метафора — а около него. Бръмчащ рояк от усещания, мисли, фрагменти като листа, които вятърът завихря покрай него.

А вятърът беше емоция. Бушуващи вихри, които виеха и плющяха, дъжд от мисли като меки удари с чук.

Тези панове не ги биваше много да мислят — той получаваше, само откъслеци — като човешки размисли, накълцани от някой нервен редактор. Но чувствата им бяха много интензивни.

„Разбира се — помисли си той; можеше да мисли, сгушен в твърдата ядка на своето „аз“, обвит от съзнанието на пана. — Емоциите ни казват какво да правим, без да мислим. Бързите реакции са го изисквали. Силното чувство е превърнало неуловимите подсказвания в строги заповеди. Резки заповеди от Майка Еволюция.“

Убеждението, че менталните преживявания от висш порядък като емоциите са присъщи единствено на човека, бе… просто суетност. Тези панове споделяха голяма част от човешкия поглед към света. Една теория на панската психоистория би била ценна.

Той предпазливо се отдели от плътния натиск на панското съзнание. Зачуди се дали панът подозира присъствието му. Да, подозираше — смътно.

И все пак това не притесняваше пана. Той го интегрираше в своя замъглен и груб свят. Хари беше емоция, просто една от многото пърхащи емоции, които траеха мигове и после се разсейваха.

Можеше ли да има нещо повече от това? Опита се да накара пана да вдигне дясната си ръка — беше като мъртва. Продължи да опитва известно време без никакъв успех. Панът просто не му обръщаше внимание — пощеше една женска и ровеше внимателно из грубата й козина. Козината й миришеше на хубаво, въздухът беше сладък, слънцето го галеше с щедри и топли лъчи…

Емоция. Пановете не следваха инструкциите, защото това надхвърляше възможностите им. Те не можеха да разберат насоките в човешкия смисъл. Емоции — да. Той трябваше да бъде емоция, а не малък генерал, който дава заповеди.

Отпусна се, просто се сля с този пан. Учеше се да чувства. Стадото се пощеше, събираше храна, мъжките оглеждаха територията, женските не се отделяха от малките. Обзе го лениво спокойствие, сякаш изобщо не съществуваше време — само резени вечност.

В това настроение можеше да се съсредоточи върху някое просто движение — вдигане на ръка, почесване — и да създаде желанието да го извърши. Панът откликваше, ако успееше да почувства пътя си към дадена цел.

Хари улови сладък мирис във вятъра — знак за храната. Неговият пан тръгна срещу вятъра, подуши и отхвърли сигнала като безинтересен. Сега Хари подуши причината — плод, да, наистина сладък, но негоден за храна на един пан.

Добре, интегрираше се в най-дълбоките кътчета на съзнанието на пана.

Докато наблюдаваше стадото, реши да даде имена на най-видните панове, за да ги различава: Чевръст беше бързият, Шийла — сексапилната, Манджата — гладникът… Но какво беше собственото му име? Азпан. Не беше много оригинално, но бе главната му характеристика — аз като пан.

А коя ли е Дорс? Бяха потопени в едно и също стадо, значи една от тези — принуди се да ги преброи — двайсет и две женски беше тя. Как да я познае? Приближи се до няколко женски, вгледа се в лицата им. Лек интерес, няколко ръце се протегнаха да го погалят, покана за пощене. В очите на никоя не проблесна искрицата на разпознаване.

Загледа се в една едра женска — беше Шийла — която внимателно миеше в потока един овалян в пясък плод. Стадото я последва групово — Шийла беше един вид водачка, женският заместник на Най-голям.

Тя заяде с наслада и се огледа. Наблизо растеше жито — беше презряло, зрелите бежови зърна бяха пръснати по песъчливата почва. Хари се съсредоточи и по лекия аромат разбра, че това е лакомство. Няколко пана приклекнаха и започнаха да събират зърна — бавна работа. И Шийла започна, после спря и вдигна поглед към потока. Времето минаваше, бръмчаха насекоми. След малко тя сграбчи шепа пясък и зърна и се приближи до брега на потока. Хвърли ги във водата. Пясъкът потъна, зърната изплуваха. Тя ги събра, налапа ги и се ухили широко:

Впечатляващ номер. Останалите панове обаче не се захванаха да чистят зърното по нейния метод. Миенето на плодове е по-лесно за схващане, предположи той — панът през цялото време държеше плода. Отсяването на зърната изискваше храната първо да се хвърли, после да се спаси — по-труден умствен скок.

Азпан тръгна към женската. Взря се в очите на Шийла — и тя му намигна Дорс! Той я обгърна с космати ръце в изблик на обич.