Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (6)

3.

Събуди се с куп идеи, които бръмчаха в главата му.

Хари се бе научил да лежи неподвижно по очи в паяжинната мрежа от е-поле, придържаща врата и главата му в оптимално положение спрямо гръбнака… да се унася… и да оставя мимолетните идеи да се сблъскват, сливат, разпадат на фрагменти.

Беше научил този номер, докато работеше над дипломната си работа. През нощта подсъзнанието му вършеше много работа, а той просто изслушваше резултатите на сутринта. Но това бяха леки прашинки, които фината тъкан на полусъня улавяше най-добре.

Той се надигна рязко и нахвърля три бързи бележки на нощната си масичка. Щеше да въведе драсканиците в първичния си компютър и по-късно да си ги припомни в кабинета.

— О-хооооо — протегна се Дорс. — Интелектът вече е буден.

— Хм… — обади се той, втренчен в пространството.

— Хайде, времето преди закуска е време за тялото.

— Виж тази идея, която току-що ми хрумна. Да предположим, че…

— Не съм склонна да споря, академик професор Селдън.

Хари излезе от транса си. Дорс отметна завивките и той огледа възхитено дългите й стройни крака. Бе изваяна с цел сила и скорост, но тези качества се сливаха в приятно съчетание от повърхности, пружиниращи при докосване, податливи, ала устойчиви. Усети как предишното настроение го напуска и го обзема…

— Да, време за тялото. Склонна си към разни други неща.

— Ученият винаги ще даде най-добра и подробна дефиниция.

В топлото и опияняващо боричкане, което последва, имаше смях, внезапна страст и — което беше най-хубаво — никакво време за мислене. Той знаеше, че тъкмо това му трябва след вчерашното напрежение — а Дорс го знаеше още по-добре.

Излезе от вапориума и ноздрите му се изпълниха с мирис на каф и закуска, вече поднесена от автоматите. Новините трепкаха на отсрещната стена, но той почти не им обърна внимание. Дорс излезе от своя вапориум, оправи косата си и се втренчи в стената.

— Във Висшия съвет май са се запънали още по-яко — отбеляза тя. — Отложили са ритуалното търсене на повече средства в полза на спорове за суверенността на Секторите. Ако далитите…

— Недей преди да съм поел известно количество калории.

— Но ти трябва да следиш тъкмо тези неща!

— Не и преди да ми се наложи.

— Знаеш, че не искам да се захващаш с нищо опасно, но точно сега да не обръщаш никакво внимание, е глупаво.

— Маневри — кой ще е отгоре, кой отдолу. Спести ми го. Фактите мога да посрещам лице в лице.

— Много обичаш фактите, а?

— Разбира се.

— Те могат да бъдат груби.

— Понякога разполагаме единствено с тях. — Той се замисли, после стисна ръката й. — Фактите и любовта.

— Любовта също е факт.

— Моята е. Огромната популярност на развлекателните произведения, посветени на любовното чувство, предполага, че за повечето хора любовта не е факт, а цел.

— Хипотеза, както казвате вие, матистите.

— Съгласен. „Предположение“, ако трябва да бъдем точни.

— Опазил ни Бог от точността.

Той изведнъж я сграбчи в прегръдките си, стисна задника й и с известно усилие, което се помъчи да прикрие, я вдигна.

— Но това — това е факт.

— Леле-леле — тя го целуна страстно. — Този човек не бил само разум.

Докато дъвчеше закуската си, той бе победен от изкусителната, мултичувствена новина. Бе израсъл във ферма и обичаше обилните закуски. Дорс хапна едва-едва — нейните религии близнаци, казваше тя, били гимнастиката и Хари Селдън — първата служела да запази силите й за втората. Той превключи собствената си половина от стената на дребните сделки на пазара и намери там по-добра индикация за положението в Трантор от гръмогласните дрънканици във Висшия съвет.

Като матист обичаше да следи детайлите. Но след пет минути плисна тъжно по масата.

— Хората са загубили здравия си разум. Никакъв Първи министър не може да ги предпази от собственото им невежество.

— Моя грижа е аз да те пазя от тях.

Хари угаси холоекрана си и се вгледа в нейния — живописно триизмерно изображение на фракциите във Висшия съвет. Червени линии свързваха тези фракции със съюзниците им в Низшия съвет — объркващо змийско гнездо.

— Според теб тая работа с Първия министър няма да стане, нали?

— Може и да стане.

— Те са абсолютно прави — нямам нужните качества.

— Клеон да не би да ги има?

— Е, той не е имал избор.

— Отклоняваш въпроса.

— Точно така — Хари дояде пържолата си и се захвана със суфлето от яйца и кухили. Беше спал цяла нощ с включена електростимулация за подобряване на мускулния тонус и това го бе накарало да огладнее като вълк. Плюс прекрасния факт, че Дорс гледаше на секса като на възможност да потренира.

— Предполагам, че настоящата ти стратегия е най-добра — замислено рече Дорс. — Остани си матист на гордо разстояние от крамолите.

— Точно така. Никой не убива хора, които не притежават власт.

— Но „изтриват“ онези, които могат да застанат на пътя им към придобиването на власт.

Хари мразеше да мисли за подобни неща рано сутрин. Той задълба в суфлето. Сред вкусовия букет, разработен специално да отговаря на собствените му изтънчени предпочитания, лесно бе да забрави, че манофактурумът произвеждаше храната им от отпадъци. Яйца, никога непознали птичи корем. Месото излизаше без кожа и кости, без лой и мазнина. Морковите пристигаха без листа. Манфаковете за храна бяха деликатно настроени да възпроизвеждат всякакви вкусове и бяха лишени само от способността да изработят истински жив морков. Маловажният въпрос дали суфлето му имаше вкус на истинско суфле, сготвено от превъзходен готвач, губеше всякакво значение в сравнение с факта, че вкусът харесваше именно на него — единствената публика, която имаше значение.

Той осъзна, че Дорс от известно време говори нещо за маневрите във Висшия съвет, а той не е чул нито дума. Тя знаеше как да се оправя с неизбежните журналисти или как да отговаря на обаждания — всичко. Напоследък всеки напираше да го съветва…

Хари привърши закуската си, пийна каф и се почувства готов да посрещне деня като матист, а не като министър.

— Напомня ми за една приказка на майка ми. Как можеш да разсмееш Господ?

Дорс го погледна неразбиращо, загубила за миг концентрация.

— Как да… о, това шега ли е?

— Обясняваш му плановете си.

Тя се разсмя звънко.

Щом излязоха от апартамента, онези от специалните войски отново им се лепнаха. Хари чувстваше, че няма нужда от тях; Дорс му стигаше. Но едва ли би могъл да го обясни на имперските чиновници. На горния и долния етаж също имаше войници от специалните войски — пълен защитен екран. Хари помаха на приятелите си, които видя, докато пресичаше двора на Стрилинг, но присъствието на войниците ги респектираше, за да си поговорят.

Имаше доста работа в Математическия факултет, но последва инстинкта си и първо направи изчисленията си. Бързо извади идеите си от бележника на нощната масичка и се втренчи в драскулките, като разсеяно си драскаше във въздуха и разбъркваше символи като в тенджера със супа повече от час.

През юношеството му строгото обучение в училище го бе накарало да мисли, че математиката е просто блаженство с особен вид дребни подробности, познаване на нещата, един вид висша нумизматика. Учиш релации и теореми и после ги съчетаваш.

Бавно-бавно успя да прозре издигащите се над всяка дисциплина структури. Огромни пространства се съчетаваха с живописните изгледи на топологията до дребните сложности на диференциалите или мудните стилове на теорията на числата до плаващите пясъци на груповия анализ. Едва тогава успя да види математиката като пейзаж, територия, из която умът да се скита и да изследва.

За да премине през тези обширни пространства, той работеше в умствено време — дълги отрязъци от непрекъснато течение, когато успяваше да се концентрира изцяло върху задачите и да ги фиксира като мухи в безвременен кехлибар, да ги обръща и на тази, и на онази страна под внимателния си поглед, докато издадат тайните си.

Телефони, хора, политика — всички тези неща съществуваха в реалното време, спъваха потока на мисълта му, убиваха умственото време. Така че той остави Юго, Дорс и другите да отблъскват атаките на света цяла сутрин.

Но днес самият Юго наруши концентрацията му.

— Само моментче — рече той, щом се промъкна през пращящото поле на вратата. — Този документ нормален ли ти се вижда?

Двамата с Юго бяха разработили правдоподобно прикритие за един психоисторически проект. Те редовно публикуваха изследвания върху нелинейния анализ на „социалните буци и възли“ — подобласт с уважавана и безинтересна история. Техният анализ се отнасяше до подгрупи и фракции на Трантор и от време на време и на други светове.

Макар и да бе прекарал има-няма час, без да мисли за психоистория, той не искаше това да бъде шаблон за собствения му поглед към света. Нищо, вкоренено в конкретна личност, не би могло да опише ордата светци и негодници, които човешката история разкриваше. Човек трябваше да гледа възможно най-надалеч.

— Виж — Юго накара редовете от знаци и символи на холоекрана на Хари да се смесят. — Направих целия анализ на далитската криза. Спретнато, както го обичаш, а?

— Ъ-ъ… каква е тая далитска криза?

Юго изпадна в дълбока изненада.

— Не сме представени!

— Ти живееш в Стрилинг.

— Щом си се родил далит, цял живот си далит. Както и вие от Хеликал.

— Хеликон. Разбрах — нямате достатъчно делегати в Низшия съвет, така ли?

— Нито пък във Висшия!

— Законите позволяват…

— Те са остарели.

— Далитите получават пропорционален дял…

— А съседите ни — ратананите и кипоните — кроят планове срещу нас.

— Как така?

— Има далити в много други сектори. Тях никой не ги представлява.

— За вас се застъпва нашият Стрилингски…

— Виж, Хари, ти си хеликалец. Няма как да го разбереш. Много сектори са просто места, където се спи. А Дал е народ.

— Законите установяват правила за настаняване на отделни субкултури, етнически малцинства…

— Законите не ги бива за нищо.

По щръкналата челюст на Юго Хари разбра, че това не е тема за изискан дебат. Той поназнайваше нещо за бавно натрупващата се конституционна криза. Законите бяха поддържали равновесие на силите хилядолетия наред, но само чрез обновяване и адаптация. Сега май от това не бе останало почти нищо.

— По този въпрос сме на едно мнение. Та какво показва нашето изследване за Дал?

— Виж, взех социофакторния анализ и…

Юго схващаше интуитивно нелинейните уравнения. Винаги беше удоволствие да гледаш как ръцете му режат въздуха, накълцват идеите и смилат възраженията на пихтия. А и изчисленията му бяха добри, макар и малко прости.

Работата с буците и възлите не привличаше вниманието. Това бе накарало някои матисти да го отпишат като обещаващ младеж, така и не успял да реализира потенциала си. Това идеално устройваше Хари. Някои матисти предполагаха, че истинските му работи не се публикуваха; той се държеше любезно с тях, но не правеше дори и намек за потвърждение.

— … и значи в Дал се натрупва буца от напрежение — ха на бас — завърши Юго.

— Разбира се — само като погледнеш новините на холоекрана и то се вижда.

— Ами да, но аз доказах, че има основание.

Хари успя да запази изражението си сериозно — Юго наистина се вживяваше в тези неща.

— Показал си един от факторите. Но във възловите уравнения има и други.

— Е, разбира се, но всеки знае…

— Онова, което всеки знае, не се нуждае от много доказателства. Освен, разбира се, ако е невярно.

По лицето на Юго мина ураган от емоции: изненада, тревога, гняв, болка, озадачение.

— Ти не поддържаш Дал, така ли, Хари?

— Разбира се, че го поддържам, Юго. — Всъщност истината беше, че Хари не го интересуваше. Но това би било твърде грубо и вероятно щеше да нарани Юго. — Виж, докладът ти е много добър. Публикувай го.

— Трите основни възлови уравнения — те са твои.

— Няма нужда да го казваш.

— Естествено, също както и предния път. Но ще сложа името ти.

Нещо погъделичка ума на Хари, но според него сега правилният отговор бе да увери Юго:

— Щом искаш.

Юго се впусна в подробности около публикуването, а Хари остави погледа си да се рее над уравненията. Термини за представяне в модели на транторианската демокрация, таблици на стойностите за обществения натиск, целият апарат. Суха статистика. Но вдъхваше увереност на онези, които подозираха, че той крие главните резултати — както, разбира се, си беше.

Хари въздъхна. Дал беше гнояща политическа рана. Далитите на Трантор бяха огледално отражение на културата на Далската галактическа зона. Всяка влиятелна Зона си имаше Сектори в Трантор за упражняване на влияние и общ натиск.

Но Дал беше маловажен в мащабите, които той искаше да изследва — прост, дори тривиален. Възловите уравнения, които описваха представянето във Висшия съвет, бяха окастрена форма на неизмеримо по-сложната загадка на Трантор.

Целият Трантор — един претъпкан свят, поразителен просто по размери, сложни връзки, безсмислени сблъсъци, случайни противопоставяния, чувствителни зависимости. Уравненията му все още бяха ужасно неадекватни за тази черупка, приютила четирийсет милиарда мятащи се души.

Колко по-зле беше в Империята!

Хората, сблъскващи се с нещо сложно и объркано, имат склонност да намират степента си на насищане. Те усъвършенстват лесните връзки, местните връзки и правилата на палеца. И я карат така, докато не срещнат стена от сложност, твърде дебела и висока, трудна за залавяне и изкачване.

И там спират. Клюкарстват, съветват се, заяждат се — и най-накрая започват да играят хазарт.

Империята, състояща се от двадесет и пет милиона свята, беше проблем, далеч по-голям от проумяването на останалата част от вселената — защото галактиките отвъд нея поне не бяха населени с хора. Слепите, груби движения на звездите и газовете си бяха детска игра в сравнение със заплетените траектории на хората.

Понякога това му втръсваше. Трантор си беше достатъчно зле — осемстотин сектора с четирийсет милиарда население. А какво да кажем за Империята с двайсет и пет милиона планети средно с по четири милиарда души население всяка? Сто квадрилиона народ!

Световете общуваха помежду си чрез тесните ръкави на червеевите дупки, което поне опростяваше някои икономически проблеми. Но културата пътуваше със скоростта на светлината през червеевите дупки — информация без маса, която прелиташе през Галактиката на дестабилизиращи вълни, фермерът в Оскатун научаваше, че на другия край на галактическия диск е паднало някакво херцогство часове след като кръвта по пода на двореца започнеше да се съсирва.

Това как да го включиш?

Ясно, Империята се простираше отвъд хоризонта на сложност на която и да било личност или компютър. Само системите от уравнения, които не се опитват да следят всяка една подробност, биха могли да свършат работа.

Което означаваше, че индивидът е нищо при мащаба на събитията, които си струва да се изучават. Дори и милион хора имаха значение колкото една-едничка дъждовна капка, паднала в езерото.

Изведнъж Хари се зарадва още повече, че е пазил психоисторията в тайна. Как ли щяха да реагират хората, ако разберяха, че според него те нямаха значение?

— Хари? Хари?

Пак се беше унесъл в размисъл. Юго все още беше в кабинета.

— Извинявай, просто размишлявах…

— Събранието на факултета.

— Какво?

— Ти го свика за днес.

— О, не — тъкмо беше стигнал до средата на едно изчисление. — Не можем ли да забавим…

— Целият отдел ли? Чакат те.

Хари послушно последва Юго в заседателната зала. Трите традиционни нива вече се бяха запълнили. Патронажът на Клеон бе раздул вече достатъчно високия по ранг факултет до… — как ли човек измерва подобни неща? — най-добрия в Трантор. Тук работеха специалисти по един милиард дисциплини — дори и в области, чиито определения на Хари нещо му се губеха.

Хари зае мястото си в центъра на най-високото ниво — точно в средата на залата. Матистите обичаха геометриите, които бяха отражение на реалността, така че професорите седяха на кръгла издигната платформа в кресла с пищни облегалки.

Няколко стъпала по-надолу във формата на по-голяма окръжност бяха насядали доцентите — онези, които имаха степени, но все още бяха в средата на кариерата си. Седяха в удобни кресла, но не напълно компютризирани и без холофункции.

Под тях почти в ямата седяха учените без степени — на прости столове с груб дизайн. Най-старите — най-близо до средата на залата; на външния ред инструкторите и асистентите — на прости пейки без никаква компютъризация. Юго седеше там намръщен — просто се чувстваше не на място.

Хари винаги бе смятал, че това е или достойно за гняв, или ужасно смешно — в зависимост от настроението си — това, че един от най-продуктивните членове на отдела, Юго, имаше такъв нисък статут. Но то бе истинската цена на пазенето на психоисторията в тайна. Тази болка той се опитваше да успокои, като бе дал на Юго свестен кабинет и разни други глезотии. Юго сякаш почти не го беше грижа за статута, защото вече се бе издигнал толкова високо. При това без да се явява изобщо на изпитите за гражданска служба.

Днес Хари реши да си позволи една малка пакост.

— Благодаря ви за присъствието, колеги. Имаме да обсъдим много административни въпроси. Юго?

Разнесе се шумолене. Очите на Юго се разшириха, но той бързо се изправи и се изкачи на ораторската платформа.

Хари винаги избираше друг председател, макар че събранията ги свикваше той — избираше часа, определяше дневния ред. Знаеше, че някои го смятат за властна личност просто по силата на дълбоките му познания.

Това беше обичайна грешка — да бъркаш знанието с властта. Бе установил, че ако той председателства, твърде малко се опонира на собствените му възгледи. За отворени дискусии трябваше да седи, да слуша и да си води бележки, като се намесва само в ключовите моменти.

Преди години Юго го попита — защо, но Хари само бе махнал с ръка.

— Не ставам за лидер — бе казал. Юго го изгледа неразбиращо въпросително: „Ти кого смяташ, че можеш да преметнеш?“

Хари се усмихна на себе си. Някои от професорите мърмореха и си разменяха погледи. Юго подхвана дневния ред — говореше бързо със силен, ясен глас.

Хари се облегна и забеляза как постепенно уважаемите му колеги бяха обхванати от раздразнение. Мръщеха носове на широкото произношение на Юго. Един измърмори на друг:

— Далит! — а онзи му отговори:

— Парвеню!

Чувстваха се „понаритани“, както се изразяваше някога баща му. А Юго вече бе опитал какво е да ръководиш този отдел.

В края на краищата тази работа с Първия министър можеше да се закучи и да има нужда от заместник.