Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (50)

10.

Дорс стигна до дворцовия вестибюл с висок таван. Там императорската стража я спря.

— По дяволите, тя ми е жена! — вбеси се Хари.

— Съжаляваме. Строга заповед.

— И оня, дето го пребих на приема — и той може да е бил подсторен от…

— Ламурк, точно така — усмихна се Хари. — Всички червееви дупки водят към Ламурк.

— Не забравяй академичния потентат.

— Тя е на моя страна!

— Тя иска да стане Първи министър, Хари. Всички мелници за слухове го твърдят.

— Бих й харизал поста с радост — измърмори той.

— Не мога да ти позволя да влезеш там.

— Това тук е дворецът — той махна към синьо-златните орнаменти по обширния портал. — Навсякъде има имперски войници.

— Не ми харесва тая работа.

— Виж, разбрахме се да опитаме да се промъкнем — и не се получи, точно както ти казах. Честно си беше. Ти и без това нямаше да минеш през проверката за оръжия.

Зъбите й изящно се впиха в долната й устна, но тя не каза нищо. Нито един човекоподобен не би успял да се промъкне през тукашния силен екран.

— Значи влизам, споря, срещаме се тук отвън…

— У тебе ли са картите и данните, които ти предоставих?

— Естествено, във вградения чип. Мигна ли три пъти, вече съм ги прочел.

Той си имаше чип, вграден в шията, за запаметяване на данни — безценен помощник за един матист на конференции. Стандартно устройство, осигуряващо достъп веднага. Микролазер изписваше образ на гърба на ретината — цветове, 3D, спретнат пакет от графики. Тя му бе инсталирала много карти и данни за Империята, двореца, последните приети закони, забележителни събития — за всичко, което можеше да възникне в дискусиите и протоколите.

Суровият й израз се смекчи и той видя отдолу жената.

— Аз просто… моля те… пази се.

Той я целуна по носа.

— Винаги се пазя.

Минаха сред легионите кибици, стълпили се във вестибюла, които нагъваха хапки от плаващите във въздуха подноси.

— Империята се срива, а те виж какво си позволяват! — изфуча Хари.

— Осветена от времето традиция — обади се Дорс. — Бомун Щедри не обичал да се бави яденето, а това наистина си било основното му занимание. И наредил във всяко от именията му да се готви храна и за четирите му хранения, в случай че се окаже там. Тук раздават излишъците.

Хари не би повярвал на подобна невероятна история, ако не му я бе разказала историчка. Имаше цели групички хора, които просто живееха тук и използваха някоя мижава службица като предлог за безкраен банкет. Двамата с Дорс се разхождаха сред тях — бяха пуснали рефракторните пари, които замъгляваха образа им. Ако ги разпознаеха, паразитите веднага щяха да се лепнат.

— Дори сред цялото това пъчене тук ти си мислиш за онзи проблем с Волтер, нали? — прошепна тя.

— Опитвам се да схвана как са го копирали от нашите файлове.

— А някой го е потърсил само преди часове? — упрекна го тя. — И когато не си му го дал, те просто са го откраднали.

— Вероятно агенти на Империята.

— Това не ми харесва. Може да се опитат да те забъркат още по-надълбоко с онзи скандал в Джунин.

— И все пак старото антисим табу се пропуква — той вдигна наздравица насреща й. — Хайде да го забравим. Сега изборът е между симове и стимове.

Под живописния купол се бяха събрали няколко хиляди души. За да пробва мъжа и жената, които ги следваха като сенки, Дрос го поведе напосоки. Хари бързо се уморяваше от подобни маневри. Дорс — вечно изучаваща обществото — му сочеше знаменитостите. Тя сякаш си мислеше, че това би го развълнувало или поне би го отвлякло от предстоящата среща. Неколцина го разпознаха въпреки изпаренията на рефракторите и се наложи да поспрат и поговорят с тях. При подобни разговори по отколешна традиция никога не се казваше нищо съществено.

— Време е да влизаш — предупреди го Дорс.

— Забеляза ли сенки?

— Три, мисля. Ако те последват вътре в двореца, ще предупредя капитана.

— Не се тревожи. В двореца е забранено да се внася оръжие.

— Методите ме безпокоят повече от възможностите. Лепенката убиец забави детонацията си, точно колкото да я махнеш.

Но ме накара да бъда достатъчно бдителна, че да нападна онзи професор.

— И ти забраниха да влизаш в двореца — довърши Хари. — Според тебе хората вечно предприемат сложни маневри.

— Не си чел много история на имперската политика, нали?

— Слава Богу, не.

— Само щеше да се тревожиш. — Тя го целуна с внезапен, смайващ плам. — А да се тревожа, това на мен ми е работата.

— Ще се видим след няколко часа — рече Хари нехайно, въпреки мрачното си предчувствие. „Надявам се“ — добави наум.

Той влезе в същинския дворец, мина през обичайните проверки за оръжие и служители по протокола. Нищо — дори карбонов нож или имплозивче не можеше да убегне на многомуцунестите им обдушвачи и обгледвачи. Хилядолетия по-рано убийствата на императори бяха станали нещо толкова обичайно, че се били превърнали едва ли не в спорт. Сега традицията и технологиите се бяха обединили, за да осигурят уникалната безопасност при подобни официални случаи. Висшият съвет се събираше за преглед от императора и затова неизменно присъстваха батальони от служители, съветници, важни личности и кибици с жълти сака. Паразитите му се лепяха с обиграна грация.

Пред лицея течеше традиционната благосклонна щедрост — първоначално една дълга маса, а сега — дузина, стенещи под изобилното ядене.

Щедростта преди делови събрания беше мандатна — приемане на императорското благоволение. Само да минеш покрай нея се приемаше за обида. Хари си гризна от това-онова, докато прекосяваше зала „Стрелец“. Шумните тълпи неуморно кръжаха най-вече в поредицата от церемониални килии покрай стените, всяка преградена от акустична завеса.

Хари влезе в малка звукоизолирана килия и изведнъж врявата утихна. Бързо прегледа бележките си по дневния ред на Съвета — не искаше да се прояви като пълен невежа. Тези типове от Висшия съвет гледаха с презрение на всяко отклонение от протокола. Медиите, макар и да не бяха допускани в лицея, след подобни събрания вдигаха шум седмици наред и разнищваха нюансите на всеки гаф. Хари мразеше всичко това, но щом беше в играта, трябваше да я играе.

Спомни си как по-рано Дорс бе споменала между другото Леон Свободолюбиви, който веднъж бе дал цял банкет за министрите си. Плодовете можели да се отхапват, но после стягали зъбите на нищо неподозиращия гост и те оставали така, докато не ги освободят с дигитална команда. Разбира се, командите идвали само от императора след известни забавни молби и унижения пред другите гости. Носеха се упорити слухове и за по-мрачни капани, чрез които Леон се наслаждавал в личните си покои.

Хари мина през звуковата завеса и пое по по-старите странични коридори, водещи към лицея. Картата на ретината му очертаваше тези древни и старомодни пътища, защото малцина минаваха оттам. Антуражът му послушно го последва, макар и някои да се намръщиха.

Вече ги знаеше що за хора са. Искаха да ги видят как шестват и разделят тълпата от прости служители на сектора. Броденето из сумрачни коридори без блъсканицата в тълпата не беше храна за егото им.

В края на тесен коридор се издигаше статуя в цял ръст на Леон, държащ традиционния екзекуторски нож. Хари спря и погледна мъжа с ниско чело, дебелите вени по десницата му, стиснала ножа. Отляво имаше кристален глобус с мъгловино. Скулптурата беше без каквито и да е недостатъци и несъмнено ласкателна за императора по времето, когато е била изваяна. Ножът си беше съвсем като истински и двуострото му острие лъщеше.

Някои смятаха времето на Леон за най-древното Добро старо време, когато редът е изглеждал нещо естествено, а Империята безпрепятствено завладявала нови свежи светове. Леон бил брутален, ала много обичан. Хари искаше психоисторията да проработи, но ако я превърнеха в средство за възобновяване на подобно минало?

Сви рамене. Имаше достатъчно време да изчисли дали Империята изобщо може да бъде спасена, след като психоисторията наистина просъществува.

Той влезе във висшите императорски покои, придружен от служителите по ритуала. Пред него бяха Клеон, Ламурк и пищният Висш съвет.

Знаеше, че всичко това трябваше да го впечатли. Но кой знае защо височайшето изобилие го правеше единствено още по-нетърпелив да проумее Империята отвътре. И ако може, да промени нейния курс.