Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (43)

3.

Той влезе в апартамента и се отправи право към кухнята. Набра няколко команди в автосървъра, после отиде до печката и се захвана да подгрява олио. Докато то се сгорещяваше, накълца кромид и чесън и ги сложи да се запържват в него. Бирите пристигнаха и той си отвори една, без да си прави труда да я налива в чаша.

— Нещо е станало — обади се Дорс.

— Побъбрихме си чудесно. Аз огледах Ламурк, той огледа мен.

— Не заради това си се прегърбил така.

— Хммм… Предаден от изразителното си тяло.

И той й разказа за вероятния опит за убийство.

След като тя се успокои, каза със стегнато гърло:

— Чу ли и за художника, дето рисува с дим?

— На онзи прием ли? Дето направи големия облак, който приличаше на мен?

— Днес е умрял.

— Как?

— Нещастен случай, така изглежда.

— Лошо, много лошо — той беше забавен.

— Беше твърде забавен. Той направи карикатура на Ламурк, спомняш ли си? Изтипоса Ламурк като самохвалко. Беше хитът на приема.

Хари примига.

— Ти да не…?

— Много спретнато — и двамата в един ден.

— Значи може да е Ламурк…

— Драги ми Хари — рече мрачно Дорс, — ти все за вероятности си мислиш.

След аудиенцията с Клеон Хари бе изтърпял стриктен разговор с началника на дворцовата охрана. Бяха удвоили охранния му отряд. Бяха увеличили и броя на флаерите за наблюдение над по-голям периметър. О, да, и не трябваше да се доближава до никакви стени.

Това последното накара Хари да се разсмее, но изопна нервите на дворцовия персонал към него. Още по-зле, Хари знаеше, че има още багаж за разопаковане. Как да им попречи да не надушат истинската природа на Дорс?

Автосървърът иззвъня. Той седна, зачовърка с вилицата тъмното месо с лук, отвори си нова бира и я хвана с едната ръка, докато ядеше с другата.

— Доста работа си имал днес — обади се Дорс.

— Винаги ям обилно, след като смъртта ми се размине на косъм. Стара семейна традиция.

— Разбирам.

— Клеон завърши с коментар върху безизходицата във Висшия съвет. Докато това не се реши, не може да се гласува за Първи министър.

— Значи двамата с Ламурк продължавате да се кюскате като овни.

— Той се кюска. Аз отблъсквам.

— Вече не мърдам от тебе — заяви твърдо тя.

— Става. Можеш ли да ми извикаш още нещо по автосървъра? Нещо топло, тежко и пълно с вредни за мен неща?

Тя влезе в кухнята, той се нахвърли върху яденето и си изпи бирата, без да мисли за нищо.

Тя му донесе нещо, което вдигаше пара, с тлъст кафяв сос. Изяде го, без да пита какво е.

— Странен човек си ти, професоре.

— Нещата стигат до мен малко по-късно, отколкото до другите.

— Научил си се как да забавяш мислите за тях и да не им реагираш, докато не дойде нужното време и място.

Той примига и отпи от бирата.

— Може. Трябва да си помисля.

— Ядеш с охота храна като за работническата класа. И къде го научи този номер с отлагането на реакциите?

— Хм. Ти ми кажи.

— На Хеликон.

Той се замисли.

— Хм, работническата класа. Баща ми си навлече неприятности и доста време живяхме трудно. Единственото, което ми се размина като малък, беше дето не се разболях от мозъчна треска. Не можехме да си позволим никакъв престой в болница.

— Разбирам, финансови затруднения — сещам се, че си ми споменавал.

— Финансови, а после започнаха да го притискат да си продаде земята. Той не искаше. И затова ипотекира още имот, зася повече посеви и следваше само собствените си преценки. И всеки път, когато късметът му изневеряваше, татко се връщаше в самото начало и започваше отново. Това известно време вършеше работа, защото наистина разбираше от фермерство. Но после възникна голяма пазарна флуктуация, хванаха го и загуби всичко — говореше бързо, докато ядеше, и незнайно защо, му се струваше, че прави точно каквото трябва.

— Разбирам. Затова се е хванал с онази опасна работа…

— Която го уби, да.

— Разбирам. А ти си го превъзмогнал. Потиснал си го, за да помогнеш на майка си. Научил си се да запазваш реакциите си за момента, когато е уместно да ги пуснеш.

— Ако пак кажеш „разбирам“, после, като си вземам душ, няма да ти дам да гледаш.

Тя се усмихна, но след миг лицето й отново доби онзи проницателен израз.

— Ти отговаряш на някои строго определени параметри. На сдържаните мъже. Те се контролират, като допускат до себе си много малко неща. Не показват много, нито пък говорят твърде много.

— Освен с жена си — беше престанал да яде.

— Почти не отделяш време за бъбрене — и хората в Стрилинг коментират това — но с мен говориш свободно.

— Опитвам се да не дрънкам глупости.

— Сложно е да си от мъжки пол.

— Както и от женски, макар че ти си го овладяла прекрасно.

— Приемам това за доста официален комплимент.

— Такъв си и беше. Просто да си човек е мъчна работа.

— И аз го откривам. Ти… си се научил на всичко това на Хеликон?

— Научих се да се занимавам с основното.

— А също и да мразиш флуктуациите. Те могат да те убият. Той отпи глътка бира, все още хапещо студена.

— Не си го бях мислил така.

— Защо не каза направо това, първо на първо?

— Не го знаех, първо на първо.

— Тогава изводът е следният: ако се свържеш с една жена, ти издаваш себе си, колкото можеш навътре в това затворено пространство.

— Обемът между нас двамата.

— Геометричната аналогия е добра, колкото и всяка друга — върхът на езика й караше долната й устна леко да се издува — винаги правеше така, когато обмисляше нещо. — И ти изцяло се посвещаваш на променянето на точната цена на живота.

— Цената на… флуктуациите?

— Ако можеш да предскажеш, можеш и да избегнеш. Да поправиш. Да се справиш.

— Всичко това е ужасно аналитично.

— Пропуснах мъчното, но го имам за домашно.

— Обикновено в такива разговори се използват фрази като „оптимално консолидирано аз“. Само чаках жаргонът да ти се изплъзне. — Той беше доял купата и се чувстваше много по-добре.

— Храната е едно от жизнеутвърждаващите преживявания.

— Значи ето защо го правиш.

— Майтапиш се с мен, а?

— Не, просто вниквам в импликациите на теорията. Хареса ми онова за омразата към непредсказуемостта и флуктуациите, защото карат хората да страдат.

— Империите също, ако се рушат.

— Точно така. — Той допи бирата и си помисли дали да не пие още една. Още една бира щеше да го позамае. Би предпочел друг начин да доотпусне все още обтегнатите си нерви.

— Голям апетит ти се беше отворил — усмихна се тя.

— Представа си нямаш. А перспективата за смърт може да стимулира не само този вид апетит. Я пак да се върнем към онова за домашното.

— Май нещо си си наумил.

Той се ухили.

— Представа си нямаш.