Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (39)

Рандеву

Р. Данийл Оливо позволи на лицето му да се изпише загриженост и очите му да се присвият. Мърлявата стая като че едвам побираше мрачното му настроение.

И все пак Дорс разчете това като отстъпка, която той й прави. Тя живееше сред човеците и разчиташе на израженията на лицата и езика на телата им — и умишлени, и неволни. Нямаше представа къде си прекарва Оливо по-голямата част от времето. Може би съществуваха достатъчно роботи, че да сформират общество? Тази идея никога не й беше хрумвала. В мига, в който й хрумна, тя се зачуди защо никога досега това не й е минавало през ум. Но сега той заговори…

— Симулациите съвсем мъртви ли са?

Дорс удържа гласа си равен, за да не издаде чувствата й.

— Така изглежда.

— Какви са доказателствата?

— Така вярват в „Артифис асоушиейтс“.

— Човекът, когото наех там, Ним, не е напълно сигурен.

— Той на тебе ли докладва?

— При всяка критична ситуация имам нужда от няколко подкрепления. Трябва да дискредитирам идеята за свободата на бракмите, ренесансът в Джунин — това са дестабилизиращи фактори. Да действам чрез тези симулации ми изглеждаше обещаващ канал. Не бях отчел факта, че днешните компютърни специалисти не са толкова сръчни като онези отпреди петнайсет хиляди години.

Дорс се намръщи.

— Такова ниво на намеса… позволено ли е?

— Спомни си Закона на Зерот.

Тя не си позволи тревогата й да проличи по лицето или в гласа й.

— Според мен симулациите са изтрити.

— Хубаво. Но трябва да сме сигурни.

— Наел съм няколко търсача да намерят следи от тях в Транторската мрежа. Засега нищо.

— Хари знае ли за твоите усилия?

— Разбира се, че не.

Оливо впери поглед в нея.

— Не трябва и да разбира. Ние с тебе трябва не просто да го пазим здрав и читав, че да може да си върши работата. Трябва да го ръководим.

— Чрез измама.

Той бе изпаднал в онзи си маниер, когато нито мигаше, нито — мърдаше с очи. Това я изнервяше.

— Щом се налага.

— Не ми харесва да го мамя.

— Тъкмо обратното — водиш го в правилната посока. Като премълчаваш някои неща.

— Аз… срещам емоционална трудност…

— Блокажи. Много човешко — това е комплимент, да знаеш.

— Бих предпочела да се справям с преки заплахи към Хари. Да го пазя, а не да го мамя.

— Разбира се. — Все още нито усмивка, нито жест. — Но така трябва да бъде. Живеем в най-злокобната епоха в цялата галактическа история.

— И Хари започва да го подозира.

— Възходът на Новия ренесанс на Сарк е още една заплаха, с която можем да се сблъскаме. Но това изкопаване на древни симулации е още по-зле. Размириците в Джунин са само ранен знак за онова, което може да дойде. Подобни изследвания биха довели до разработването на нова раса роботи. Това трябва да се предотврати, ще обърка мисията ни.

— Разбирам. Опитах се да унищожа феритните блокове на симулациите…

— Знам — всичко това го пишеше в доклада ти. Не се обвинявай.

— Бих искала да помогна с повече, но съм обсебена от това да защитавам Хари.

— Разбирам. Ако това може да те успокои, повторната поява на симулациите бе неизбежна.

Тя примига.

— Защо?

— Казах ти за простата теория на историята, с която оперирахме десет хиляди години. Груб вариант на психоисторията. Аз предсказах, че симулациите, които аз… е, ние по-точно — сме потиснали преди осем хиляди години, тук ще си намерят публика.

— Толкова добра ли е теорията ти?!

— Както отбелязва Хари, историята се повтаря, но не заеква. Знаех, че е невъзможно да бъдат изтрити всички копия на симулации из цялата галактика. — той разпери длани и се втренчи в тях, като че съзерцаваше структурата им. — Когато социалният фермент си изгради вкус към подобни неща, те се появяват повторно в менюто на историята.

— Съжалявам, че не успяхме да ги унищожим.

— Тук действат сили, на които не можеш да противостоиш. Не тъжи за промените в климата. Вместо това изчакай бавно времето да се оправи.

Оливо се протегна и докосна ръката й. Тя заразглежда лицето му. Като че ли за нейно улеснение той се бе извърнал в анфас, включително инстинктивните движения на адамовата му ябълка, когато преглъщаше. Малък изчислен щрих, но тя му бе благодарна.

— Значи мога да се посветя изцяло на сигурността му? И да забравя симулациите?

— Да. Те са мой проблем. Трябва да намеря начин да неутрализирам въздействието им. Те са силни. Преди много време ги познавах и използвах.

— Как могат да бъдат по-силни от нас? От теб?

— Те са симулирани човеци. Аз съм друга работа. Както и ти.

— Ти можа да бъдеш Първи министър…

— Функционирах като един вид частичен човек. Това е доста проницателен начин да гледаме на себе си. Препоръчвам ти го.

— Частичен ли?

— Има много неща, които не правим — рече той внимателно.

— Аз минавам за човек. Разговарям, работя…

— Приятелства, семейство, сложната мрежа, отличаваща човешката способност за придвижване от индивидуалното към колективното и постигане на равновесие — всички тези фини умения не са ни достъпни.

— Аз не искам да…

— Точно така. Ти си прицелена внимателно в мишената си.

— Но ти управляваше. Като Първи министър…

— Стигнах тавана си. И напуснах.

— Империята се развиваше добре под твоето…

— После започна да загнива. Както очакваше Хари, а нашата груба теория не успя да предвиди.

— А защо каза на Клеон да го направи Първи министър? — изтърси тя.

— Той трябва да заема пост, който да му осигурява свобода на движението и власт да нанася поправки в имперската политика, за да може да разбира по-добре психоисторията. Той би могъл да бъде временен заместник с голяма мощ.

— Но това може да го отвлече от самата психоистория.

— Не. Хари ще намери начин да използва този опит. Една от страните му — която се проявява силно в класата на интелекта му — е способността му да се учи от „подправките“ на живота.

— Хари не иска поста.

— Е, и? — вдигна той озадачено вежда.

— Неговите чувства нямат ли значение?

— Ние сме тук, за да водим човечеството, а не просто да го оставяме да се лута.

— Но опасността…

— Империята има нужда от него. Нещо повече, постът е нужен на него… макар че той все още не го е проумял. Ще получи достъп до всички имперски данни, за да ги използва в психоисторията.

— Той има вече толкова данни…

— Много повече ще са нужни за изработването на пълен действащ модел. Освен това в бъдеще трябва да има власт да действа в голям мащаб.

— Но „голям“ може да е и фатално. Хора като този Ламурк — убедена съм, че той е опасен.

— Точно така. Но разчитам на теб да опазиш Хари от беди.

— Усещам, че се изнервям бързо, преценките ми…

— Ти си по-близо до човека в емулационните си кръгове от мен. Очаквай и да понесеш товара, за който намеква този факт.

Тя кимна.

— Бих искала да те виждам по-често, да те разпитвам за…

— Аз се движа бързо из Империята и върша, каквото мога. В Трантор не съм идвал, откакто аз самият напуснах премиерския пост.

— Сигурен ли си, че за тебе е безопасно да пътуваш така?

— Имам много защити срещу разпознаване на истинската ми природа. Ти — още повече, защото си почти естествена.

— Но не мога да проникна през пълния оръжеен екран около двореца?

Оливо поклати глава.

— Тяхната технология успя да надмине способността ни да се прикриваме. Аз го избегнах, защото като Първи министър никой не смееше да ме тества.

— Значи не мога да предпазвам Хари в двореца.

— И не трябва. След като веднъж той стане Първи министър, ти ще можеш да минаваш с него през детекторите им. Те ги използват само за много важни случаи.

— Значи, докато е Първи министър…

— … го заплашва максимална заплаха.

— Много добре, ще се фокусирам върху Хари. Бих предпочела да оставя онези симулации на тебе.

— Боя се, че те и Сарк ще ми създадат достатъчно работа. Ходих в колизея в сектора Джунин и ги видях как полудяха. Темата за бракмите продължава да възпламенява хората — точно както искаме.

— Тези бракми — без съмнение те няма да стигнат нашите равнища на познание?

Устата му трепна само веднъж.

— А защо не?

— Под човешко ръководство?

— Те бързо могат да ни станат съперници.

— И тогава великите ни планове…

— Ще идат на боклука.

— Тази перспектива не ми харесва — рече тя и се изчерви.

— Древните табута, които нашият род толкова се мъчи да внедри, се пропукват, може би завинаги.

— А какво казва твоята… нашата теория на историята?

— Все още не е толкова добра, че да може да каже нещо. На фона на социална стабилност, на каквато тази Империя се е радвала толкова дълго, симулациите бяха дестабилизиращи.

Сега? Никой не знае — ни човек, ни робот. Всички параметри се ускоряват. — Лицето му се отпусна, загуби всякакъв цвят и мускулен тонус, сякаш от огромна умора. — Трябва да прехвърлим нещата, доколкото можем, на тях — на човеците.

— На Хари.

— Най-вече и особено на него.