Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (25)

11.

— Какво ще поръчате? — попита Гарсон 213-ADM и направи широк жест с ръка.

Трудно му беше да следи споровете между Девата и мосю по темата дали същества като самия него притежават душа. Мосю май беше убеден, че изобщо никой не притежава душа, а това вбесяваше Девата. Спореха толкова разпалено, че не забелязаха изчезването на странното призрачно присъствие, което обикновено ги следеше, „програматора“ на това пространство.

Сега бе шансът на Гарсон да помоли мосю да ходатайства за него и да помоли господарите човеци да му дадат име. 213 ADM беше просто механизмов код: 2 означаваше функцията му, механокелнер; 13 определяше, че мястото му е в този сектор, а ADM означаваше „Aux Deux Magots“. Беше убеден, че шансовете му да привлече вниманието на меденорусата готвачка на аламинути ще нараснат, ако има човешко име.

— Мосю, мадам, какво ще обичате, моля?

— Какъв смисъл има да поръчваме? — тросна се мосю. Ученето като че ли не подобряваше търпението, отбеляза Гарсон. — Нищичко не можем да вкусим!

Гарсон направи съчувствен жест с две от четирите си ръце. Нямаше опит с човешките сетива освен със зрението, слуха и рудиментарното осезание — те му бяха необходими в работата. Би дал какво ли не, за да може да вкусва, да чувства; човеците сякаш изпитваха от това такова удоволствие!

Девата прегледа менюто и смени темата:

— За мен обичайното. Крайшник хляб… ще опитам крайшник от фина франзела — за разнообразие…

— Фина франзела! — удиви се мосю.

— И за да я топя — малко шампанско.

Мосю размаха ръка, сякаш му беше горещо.

— Похвално, гарсон — прекрасно си сторил, че си научил Девата да чете менюто.

— Мадам Учен ми разреши — отвърна Гарсон. Не искаше да си има неприятности с човеците господари, които можеха всеки миг да му дръпнат шалтера.

Мосю махна с ръка.

— Тя е прекалено вманиачена по подробностите. Никога не би оцеляла самичка в Париж, а в кралския двор — още повече. Марк обаче ще стигне далеч. Липсата на скрупули е любимата смазка на съдбата. Със сигурност не съм стигнал от крайна бедност до положението на един от най-богатите френски граждани като съм бъркал идеалите със скрупулите.

— Мосю реши ли какво ще поръча? — попита Гарсон.

— Да. Ти ще запознаеш Девата с по-сложни текстове, така че да може да прочете моята поема „За Нютоновата философия“ заедно с всичките ми Lettres Philosophiques. Способността й да разсъждава трябва да се изравни с моята, доколкото е възможно. Не че някой би могъл да се изравни с мен — допълни той със самоуверената си усмивка.

— Скромността ти може да се мери само с остроумието ти — рече Девата и мосю се изкиска самодоволно.

Гарсон поклати тъжно глава.

— Боя се, че това е невъзможно. Не съм способен да уча никого на нищо освен на прости фрази. Моята грамотност е такава, че не ми позволява да вникна в нищо друго освен в менютата. За мен е чест желанието на мосю да ме издигне. Но дори и когато възможността чука на вратата, аз и тези като мен, завинаги затворени в най-ниските слоеве на обществото, не могат да отворят вратата.

— Низшите класи трябва да си знаят мястото — увери го Волтер. — Но в твоя случай ще направя изключение. Виждаш ми се амбициозен. Така ли е?

Гарсон погледна меденорусата готвачка.

— Амбицията не подхожда на същество с моя ранг.

— А какво би искал да бъдеш? Ако можеше да бъдеш онова, което искаш?

Гарсон случайно знаеше къде прекарва готвачката трите си свободни дена — самият той работеше седем дни в седмицата.

— Механичен гид в Лувъра — рече той. — Достатъчно умен и с достатъчно свободно време, за да ухажвам една жена, която почти не ме забелязва.

Мосю заяви с тържествен тон:

— Ще намеря начин да… как точно го казвате?

— Да го качите? — намеси се Девата.

— Mon Dieu! — възкликна мосю. — Може вече да чете също толкова добре, колкото и ти! Но няма да оставя ума й да се издигне над моя! Наистина това би означавало, че е стигнала прекалено далече, да му се не види!