Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (13)

10.

Хари отхвърли всякакви предложения да прекъснат пътуването си. Инцидентът очевидно бе започнал с това, че някакви бракми бяха сгафили.

— Някой обвинил далитите, че са виновни — обясни Юго. — И затова нашите тръгнали да се защитават и… ситуацията се изплъзнала от контрол.

Всички около тях бяха оживени и възбудени — лицата сияеха, очите им се стрелкаха насам-натам. Изведнъж се сети за злъчната поговорка на баща си: „Никога не подценявай мощта на скуката.“

В човешките работи вдъхновеното действие лекуваше сухото отегчение. Спомни си как бе видял две жени да пребиват един Таласъм — бъхтеха кльощавия, блед като смъртник мъж, сякаш не беше нищо повече от реагираща тренировъчна машина. Най-обикновена фобия към слънчевата светлина означаваше, че той е от омразните Ония и следователно това си беше честна игра.

Убийството беше първичен инстинкт. Дори и най-цивилизованият в миг на гняв се изкушаваше от него. Но почти всеки устояваше и се чувстваше по-добре, че е устоял. Цивилизацията беше отпор срещу грубата сила на природата.

Това беше променлива с решаващо значение — променлива, която икономистите с техния брутен продукт на глава от населението никога не вземаха под внимание; нито пък политолозите теоретици с техните представителни извадки или социосавантите с техните индекси за сигурност.

— И това ще трябва да имам предвид — измърмори си той под носа.

— Какво трябва да имаш предвид? — попита Юго. Той също беше развълнуван.

— Първични неща като убийството например. Всички се задълбаваме в политиката и икономиката на Трантор, но нещо с толкова дълбоки причини като този инцидент в дългосрочна перспектива може да се окаже по-важно.

— Ще вземем данните от криминалната статистика.

— Не, онова, което искам да уловя, е подтикът. Как това обяснява по-дълбинните движения в човешката култура? Достатъчно зле е, че си имаме работа с Трантор — гигантска тенджера под налягане, четирийсет милиарда души, запечатани в един казан. Знаем, че нещо липсва, защото не можем да накараме психоисторическите уравнения да се слеят.

Юго се намръщи.

— Пък аз си мислех… че са ни нужни повече данни.

Хари усети как го обзема познатата стара потиснатост.

— Не, усещам го. Има нещо съдбовно — и ние не сме го схванали.

Юго го погледна със съмнение и тогава пристигна дискът, който трябваше да ги отведе оттук. Преминаха през концентрична система от циркулиращи плъзгащи се пътеки, постепенно намалиха скорост и се озоваха на обширен площад. Внушителна постройка властваше над високите въздушни шахти, стройните колони горе разцъфваха в офиси. Слънчевите лъчи струяха по скулптираните фасади на сградите и разказваха приказки за пари: „Артифис асоушиейтс“.

Рецепцията ги избута в светилище, по-луксозно от каквото и да било в Стрилинг.

— Страшна стая — възкликна Юго, изкривил глава.

Хари разбираше тази обичайна академична реакция. Техниците извън университетската система печелеха повече и работеха в общо взето по-добра среда. Това никога не го беше засягало. Идеята за университетите като висши цитадели на знанието беше увехнала заедно с упадъка на Империята и той не виждаше смисъл в разкоша — особено като се имаше предвид, че той се услаждаше на сегашния император.

Персоналът на „Артифис асоушиейтс“ наричаше себе си „А на квадрат“ и изглеждаше доста умен. Бяха седнали около голяма полирана маса от псевдодърво. Той остави Юго да говори — човекът все още пулсираше от въодушевление след случката. Хари се облегна назад и започна да размишлява над обкръжаващата го среда — умът му както винаги се връщаше към нови подробности, които биха могли да имат значение за психоисторията.

Теорията вече беше създала математически връзки между технология, натрупване на капитала и труд, но най-важният драйвер се оказваха знанията. Около половината от икономическия растеж се дължеше на подобряването на качеството на информацията, въплътена в по-добри машини и по-съвършени умения — така се натрупваше ефикасност.

Достатъчно справедливо беше — и точно тук Империята се препъваше. Стремежът към иновации на науките постепенно беше смазван. Имперските университети произвеждаха прекрасни механици, но не и изобретатели. Страхотни преподаватели, но малцина истински учени. И това влияеше на други приливни вълни на времето.

Само независимият бизнес като този, заключи той, притежаваше инерцията, толкова дълго тласкала Империята. Но той беше полско цвете, често смазвано от ботуша на имперската политика и самата инерция.

— Доктор Селдън? — обади се глас до лакътя му и той се сепна. Кимна.

— Имаме ли и вашето позволение?

— За какво?

— Да ги използваме — Юго стана и остави на масата двата контейнера. Разкопча циповете и от тях се показаха двете феритови сърцевини.

— Господа, симовете от Сарк.

Хари зяпна.

— Мислех, че Дорс…

— Ги потроши? Да, и тя така си мислеше. Онзи ден в кабинета ти й пробутах две стари и изхабени сърцевини за данни.

— Знаел си, че тя…?

— Тази жена заслужава уважението ми — действа бързо и е много волева — Юго сви рамене. — Та реших, че това ще я… провокира донякъде.

Хари се усмихна. Изведнъж усети, че досега бе потискал истинския гняв към Дорс заради високо професионалното й действие. Сега той изпусна гнева си в буен пристъп на смях от все сърце.

— Прекрасно! Има жена, няма жена — има си граници.

Така се смя, че от очите му изскочиха сълзи. Смехът му се трупаше около масата и Хари се почувства така добре, както не се бе чувствал от седмици насам. За миг всички университетски подробности, които го глождеха, министерският пост — всичко се изгуби.

— Значи имаме вашето позволение, доктор Селдън? Да използваме симовете? — пак попита младежът до лакътя му.

— Разбира се, макар да искам да запазя близък контрол над някои мои хммм… научни интереси. Това възможно ли е, господин…?

— Марк Хофти. За нас ще е чест, сър, ако можете за известно време да премълчавате проекта. Ще се постарая максимално…

— И аз. — От другата му страна стоеше млада жена. — Сибил — представи се тя и му протегна ръка. И двамата изглеждаха доста кадърни, спретнати и работливи. Погледът, граничещ с благоговение, с който го гледаха, го озадачи. В края на краищата и той като тях беше само един матист.

После Хари отново се разсмя гръмогласно — странно освобождаващ лай. Точно му бе минало през ума какво ли ще направи Дорс, ако й каже за сърцевините.