Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (110)

18.

Двамата с Дорс наблюдаваха как огромната светеща спирала се вие под тях във вечната нощ.

— Подобни привилегии ми харесват — рече мечтателно тя. Съзерцаваха зрелището сами. Светове, живот, звезди — всички разпръснати във вечния мрак като диамантени отломки.

— Да влезеш в двореца, само за да разгледаш изложбените зали на императора ли? — той бе наредил всички коридори да се разчистят.

— Да се измъкнеш от съгледвачи и подслушвачи.

— Ти… да не си получила вест от…?

Тя поклати глава.

— Данийл измъкна почти всички останали от нас от Трантор. Малко неща ми казва.

— Съвсем сигурен съм, че меми-умовете няма да предприемат нов удар. Те се страхуват от роботите. Отне ми известно време, докато разбера какво се крие зад приказките им за отмъщение.

— Смес от омраза и страх. Твърде човешко.

— И все пак според мен те си отмъстиха. Казват, че преди да дойдем ние, Галактиката кипяла от живот. Има цикли от безплодни епохи и после на изобилстващи от плод. Не зная защо. Очевидно това се е случвало няколко пъти преди на интервали от една трета от милиарда години — огромно пресъхване на разумния живот, след което оставали само спори. А сега те са влезли в нашата Мрежа и са се превърнали в дигитални изкопаеми.

— Изкопаемите не убиват — жлъчно рече тя.

— Не така добре като нас, очевидно.

— Не вас — нас.

— Те наистина мразят вас, роботите. Не че обичат особено човеците — в края на краищата ние сме ви създали много-много отдавна. Ние сме виновните.

— Те са толкова странни…

Той кимна.

— Според мен ще стоят в дигиталния резерват, докато Марк и Сибил ги прехвърлят в древното им състояние на спори. Някога са преживявали в подобно състояние повече от едно цяло завъртане на Галактиката.

— Това, че си сигурен, не е достатъчно за Данийл — рече тя. — Той иска те да бъдат унищожени.

— Няма как. Ако Данийл ги нападне, ще се наложи да дръпнем шалтера на Транторската мрежа. И Империята ще побеснее. Така че той е в безизходица — гневи се, но не може да направи нищо.

— Надявам се, че си преценил добре баланса — каза тя.

Някаква мисъл проблесна в ума му. Нападенията на автоматите над хората на Ламурк ги бе дискредитирала в очите на обществото. Сега в цялата Галактика бунтът им щеше да бъде потушен. А след време и меми-умовете щяха да напуснат Трантор.

Хари се намръщи. Данийл би желал и двете неща да станат.

Без съмнение той бе заподозрял, че меми-умовете са оцелели и че може би действат на Трантор. А не бе ли възможно ходовете на Хари, включително и убийствата на хората на Ламурк, да са хитро замислени от Данийл? Можеше ли един робот така точно да предсказва какво ще направи той, Хари?

Стана му хладно. Подобна способност би била невероятна. Свръхчовешка.

Скоро щяха да се справят с автоматите и тогава Трантор щеше да има проблеми с производството на собствена храна. Хората трябваше отново да се научат да изпълняват някои задачи и оформянето на тези работници отново като социално зачитана група щеше да отнеме цели поколения. Междувременно десетки други светове трябваше да изпращат на Трантор храна — тънко и уязвимо спасително въже. Дали Данийл не бе замислил и това? С каква цел?

Беше нервен. Виждаше как работят обществените сили отвъд погледа му.

Дали подобно находчиво мислене беше плод на хилядолетния опит и висш позитронен разум? Само за миг Хари бе споходен от видение, едновременно странно и безкрайно от човешка гледна точка. В това ли се бе превърнала безсмъртната машина?

После прогони идеята. Беше твърде тревожна, за да размишлява над нея. По-късно, може би когато приключеше с психоисторията…

Забеляза, че Дорс го гледа втренчено. Какво бе казала? О, да…

— Оценката на равновесието, да. Започвам да се уча на тези неща. Волтер и Жана вършат публичната работа, Юго сега е председател на матистката катедра и на мен всъщност ми остава време за мислене.

— И с радост да понасяш разни глупаци?

— Академичния потентат ли? Сега поне я разбирам. — Той се вгледа в Дорс. — Данийл казва, че ще напусне Трантор. Изгубил е много човекоподобни роботи. Има ли нужда от тебе?

Тя го гледаше, огряна от мекото сияние. Програмите й за лицеизраз работеха трудно.

— Не мога да те напусна.

— По негова заповед ли?

— По моя.

Той скръцна със зъби.

— Загиналите роботи… познаваше ли ги?

— Някои. Заедно се обучавахме навремето, когато…

— Не бива да криеш нищо от мен. Знам, че трябва да си поне на един век.

Тя зяпна изненадано, после бързо затвори уста.

— Как разбра?

— Знаеш повече, отколкото трябва.

— И ти — поне в леглото — изкикоти се тя.

— Научих го от един познат пан.

Тя се разсмя закачливо, после стана сериозна.

— На сто шейсет и три съм.

— С бедра на тийнейджърка. Ако се бе опитала да напуснеш Трантор, щях да те блокирам.

Тя примигна.

— Наистина ли?

Той прехапа устна и се замисли.

— Ами… не.

Тя се усмихна.

— По-романтично щеше да е, ако бе казал „да“…

— Имам навик да съм честен — но е по-добре да го зарежа, ако искам да си остана Първи министър.

— Значи щеше да ме оставиш да си отида? Все още ли мислиш, че го дължиш на Данийл?

— Ако той бе решил, че заплахата за тебе е толкова голяма, щях да уважа преценката му.

— Все още ли ни уважаваш толкова много?

— Роботите винаги са работили всеотдайно за Империята. Малцина от хората го правят.

— Не се ли чудиш с какво сме предизвикали у пришълците желанието за мъст?

— Разбира се, че да. Знаеш ли?

Тя поклати глава, втренчена в огромния въртящ се диск. Сини, тъмночервени и жълти слънца обикаляха по орбитите си след черен прах и безредие.

— Било е нещо ужасно. Данийл е бил свидетел и не иска да говори за това. В нашата история не се споменава нищо — проверих.

— Една хилядолетна империя си има свои тайни. — Хари гледаше как сто милиарда пламтящи звезди бавно се въртят. — Повече се интересувам от нейното бъдеще — и спасение.

— Боиш се от това бъдеще, нали?

— Предстоят ужасни неща. Уравненията го показват.

— Можем заедно да ги посрещнем.

Той я прегърна и двамата продължиха да наблюдават сияйните чудеса на Галактиката.

— Мечтая да основа нещо, начин да помогна на Империята дори и след смъртта ни…

— И те е страх от нещо — додаде тя.

— Как разбра? Да, боя се от хаоса, който може да дойде от толкова много сили — всички стремящи се да разрушат реда в Империята. Боя се за самите… — лицето му се намръщи — … самите основи. Основи…

— Хаосът идва?

— Знам, че самите ние, нашето „аз“, се поражда от приплъзване по външния край на хаотичните състояния. Дигиталният свят го показва. Ти го показваш.

— Според мен позитронните умове не разбират себе си по-добре от човешките — рече сериозно тя.

— Ние — нашето съзнание и нашата Империя — и двете възникват от появяващия се ред във вътрешни, сами по себе си хаотични състояния, но…

— Не искаш Империята да рухне под натиска на такъв хаос.

— Искам Империята да оцелее! Или поне ако рухне, да възкръсне.

Хари изведнъж усети усилието от тези мащабни ходове. Империята беше като съзнание, а съзнанията понякога полудяваха, прекършваха се. Цяло нещастие за един-единствен ум. И неизмеримо по-зле за Империята.

Погледнато през призмата на неговата математика, човечеството бе поело дълъг път и продължаваше напред през заобикалящия го мрак. Времето го засипваше с бури, награждаваше го със слънце — а то дори и не виждаше, че тези преминаващи сезони се пораждат от ритмичните движения на огромни и вечни уравнения.

Докато прокарваше уравненията напред и назад във времето, Хари бе видял смъртното шествие на човечеството на откъслеци. Това някак си го правеше странно трогателно. Малко светове успяваха да прозрат накъде да вървят. Нямаше излишък нито от надути приказки, нито от простаци, които намигаха, кимаха и се преструваха, че разбират невидимото. Подлъгани, тези Зони рухваха.

Търсеше модели, но под тези огромни пространства се криеха привидно безкрайно малките величини — живите хора. По цялото звездно пространство, под властта на закони, подобни на богове, беше пръснат безкраен живот в процес на губене. Защото да живееш в крайна сметка значеше да загубиш.

Обществените закони действаха, хора биваха осакатявани, ранявани, обирани и задушавани от сили, за които дори не подозираха. Хора бяха докарвани до болест, до отчаяние, до самота, страх и угризения. Разтърсени от сълзи и копнеж в свят, който бяха фундаментално неспособни да проумеят — ала продължаваха да живеят.

В това имаше някакво благородство. Те бяха фрагменти, носещи се във времето, еднодневки в една Империя — богата, силна и изпълнена с гордост, ред, който се рушеше и бе празен и кух.

С оловна увереност Хари най-накрая прозря, че вероятно няма да успее да спаси огромната разнебитена Империя, звяр на финия нюанс и роящите се самозаблуди.

Не, той не беше спасител. Но може би можеше да помогне.

И двамата дълго стояха в болезнено мълчание. Галактиката се въртеше в бавното си великолепие. Един близък фонтан пръскаше във въздуха прекрасни дъги. Водата за миг изглеждаше свободна, но всъщност бе затворена завинаги под стоманеното небе на Трантор. Както и той.

Усети дълбоко чувство, което не можа да определи. То стегна гърлото му и го накара да притисне Дорс към себе си. Тя беше машина и жена, и… още нещо. Някакъв друг елемент, който не можеше да проумее напълно и затова още повече я обичаше.

— Толкова си загрижен — прошепна Дорс.

— Длъжен съм.

— Може би трябва просто да се опиташ да живееш повече и да се тревожиш по-малко.

Той я целуна пламенно и се разсмя.

— Съвсем права си. Защото кой може да знае какво ще му донесе бъдещето?

И много-много бавно й намигна.