Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (104)

12.

По пътя комуникаторът му избръмча.

Получи пакет компресирани данни в устройството на китката си. Докато чакаше Ламурк във вестибюла, Хари го отвори.

Петнайсет помощници или съюзници на Ламурк бяха ранени или убити. Образите им последваха непосредствено: падане тук, разбил се асансьор там — през последните няколко часа, докато обединените усилия на Висшия съвет бяха направили известно местоположението им.

Хари се замисли за погубените животи. Отговорността беше негова, защото той бе събрал съставките. Роботите бяха набелязали жертвите, без да знаят какво ще последва. Моралната тежест падаше… къде?

„Нещастните случаи“ бяха пръснати по целия Трантор. Малцина биха забелязали веднага връзката… освен…

— Господин академик! Радвам се да ви видя. — Ламурк се настани срещу Хари. Само си кимнаха и пропуснаха официалното ръкостискане.

— Май сме в затруднено положение — каза Хари.

Приятна, празна забележка. Имаше още няколко такива в запас и ги използва, за да запълва времето. Очевидно Ламурк още не беше разбрал, че съюзниците му вече ги няма.

Данийл бе казал, че ще са му необходими пет минути, за да „предизвика ефекта“, каквото и да означаваше това.

Продължи да си разменя реплики с Ламурк, а времето течеше. Внимателно използваше неагресивна телесна стойка и меки тонове, за да успокои Ламурк; сега, след пановете, разбираше тези умения.

Намираха се в една сграда на Съвета близо до двореца, обкръжена от охраната на двамата. Ламурк бе избрал стаята със сложни флорални украшения. Обикновено тя служеше за ложа на представителите на Зоните в селски стил и затова зеленината изобилстваше. Наоколо сред цветята бръмчаха насекоми — нещо необичайно за Трантор.

Данийл бе намислил нещо. Но как бе възможно да нагласи всичко за решителния момент? И да избегне милиард сензори и следачи?

Привидната цел на Ламурк бе да разговарят за кризата с автоматите. Под това се криеше подтекстът на съперничеството им за поста на Първи министър. Всеки знаеше, че Ламурк ще предизвика гласуване в най-близките дни.

— Имаме доказателства, че нещо внедрява вируси в автоматите — каза Ламурк.

— Без съмнение — съгласи се Хари и отмахна едно бръмчащо насекомо.

— Но този вирус е смешен. Моите техници твърдят, че по-скоро приличал на малък суб-разум, отколкото на вирус.

— Истинска болест.

— М-да. Доста близо до така наречената „разумна болест“.

— Според мен това е самоорганизиращ се пакет от убеждения, а не проста дигитална болест.

Ламурк като че ли се изненада.

— Всички тези приказки на автоматите за „моралния императив“ да не се яде нищо, което е живо, дори и растения или дрожди…

— Те съвсем искрено са убедени в това.

— Много странно, да му се не види!

— Нямате си представа. Ако не ги спрем, ще се наложи Трантор да мине на изцяло изкуствена диета.

Ламурк се намръщи.

— И тогава никакво зърно и никакво фалшиво месо?

— А скоро това ще плъзне и по цялата Империя.

— Сигурен ли сте? — Ламурк наистина изглеждаше загрижен.

Хари се поколеба. Наложи му се да си припомни, че другите имат идеали, твърде извисени при това. Може би и Ламурк имаше…

После си спомни как бе увиснал на нокти в е-асансьора.

— Съвсем сигурен съм.

— Дали смятате, че това е просто знак, симптом? За… разпадането на Империята?

— Не е задължително. Автоматите и общият обществен упадък са отделни проблеми.

— Знаете ли защо искам да стана Първи министър? За да спася Империята, професор Селдън.

— Аз също. Но вашият начин, политическите игри — това не е достатъчно.

— Ами тази ваша психоистория? Ако аз я използвам…

— Тя си е моя, а и още не е готова. — Хари не добави, че Ламурк е последният човек, на когото би я предоставил.

— Трябва да работим заедно, без значение кой ще заеме поста — усмихна се Ламурк, очевидно съвсем сигурен какво ще се случи по-нататък.

— Въпреки че на няколко пъти се опитахте да ме убиете?

— Какво? Да речем, че съм чул за покушенията, но без съмнение вие не мислите, че…

— Просто се чудех защо ли този пост означава толкова много за вас.

Ламурк захвърли маската си на изненадана невинност. Устните му се изкривиха в презрителна усмивка.

— Само един аматьор би попитал.

— Властта и само тя?

— А какво друго?

— Хората.

— Ха! Вашите уравнения пренебрегват отделните личности.

— Но в живота аз не го правя.

— Което доказва, че сте аматьор. Един живот тук или там — това няма значение. За да си водач, истински водач, трябва да си над сантиментите.

— Може и да сте прав. — Беше виждал това и преди в паноподобната пирамида на Империята, в безкрайните, игри на аристокрацията. Въздъхна.

Нещо привлече вниманието му — тих глас. Той извърна леко глава и се облегна назад.

Гласчето идваше от едно малко насекомо, увиснало до ухото му.

— Отдалечи се! — повтори то. — Отдалечи се!

— Радвам се, че идвате на себе си — каза Ламурк. — Ако смятахте да излезете веднага, а не да принуждавате към гласуване…

— Че защо да го правя?

Хари стана и се приближи до едно от цветята, високо цял човешки бой, с ръце зад гърба. Най-добре беше да се прави, че усеща, че се мъти сделка.

— Ваши приближени могат да пострадат.

— Като Юго?

— Дреболия. Просто един вид си оставих визитната картичка.

— Счупен крак.

Ламурк сви рамене.

— И по-зле можеше да е.

— Ами Панукопия? Вадо от вашите ли беше?

Ламурк махна с ръка.

— Аз не следя подробностите. По тази операция моите хора работиха заедно с Академичния потентат. Поне така знам.

— Доста сте се поизмъчили заради мен.

Ламурк присви хитро очи.

— Искам да получа много гласове. И опитвам всички начини.

— По-голям брой, отколкото сте получили.

— С вашата подкрепа… точно така.

Две насекоми се откъснаха от голямото розово цвете и увиснаха до Ламурк. Той ги погледна и замахна към едното. То отлетя с бръмчене.

— И вие може да спечелите нещичко.

— Освен живота си?

Ламурк се усмихна.

— И живота на жена си, не я забравяйте.

— Никога не забравям заплахите срещу жена ми.

— Мъжът трябва да бъде реалист.

И двете насекоми се завърнаха.

— Така разправят.

Ламурк се ухили и се облегна назад, вече уверен в себе си. Отвори уста…

Една светкавица проблесна между двете насекоми… през главата на Ламурк.

Хари се просна на пода, докато жълтеникавият електрически разряд се виеше и пращеше във въздуха. Ламурк се надигна. Светкавицата се изви в дъга през двете му уши. Очите му се облещиха. Немощен вик изскочи от зиналата му уста.

Насекомите паднаха на пода като празни гилзи.

Ламурк се катурна напред. Щом се строполи, ръцете му се протегнаха. Дланите му се свиваха и разпускаха конвулсивно. Не успяха да сграбчат нищо. Тялото тупна и се просна на килима. Мускулите на ръцете му продължаваха да играят и да трепкат.

Замръзнал на място, Хари осъзна, че дори и в последния си миг Ламурк се бе опитал да го сграбчи.