Грегъри Бенфорд
Страхът на Фондацията (101)

9.

Хари си пое дълбоко дъх и се приготви да навлезе отново в сим-пространството.

Надигна се в капсулата и нагласи невралните сензори по-удобно около врата си. През прозрачната стена виждаше затъналите в работа екипи от специалисти. Те трябваше да поддържат координацията между умствените процеси на Хари и самата Мрежа.

Той въздъхна.

— И като се сетя, че тръгнах да обяснявам цялата история… Само Трантор е достатъчно труден.

Дорс притисна мокра кърпа към челото му.

— Ще се справиш.

Той се изсмя сухо.

— Отдалече хората изглеждат подредени и понятни — и само оттам. Близкият план винаги е объркан.

— Собственият ти живот е вечно в близък план. Другите хора ти изглеждат методични и подредени само защото са по-далече.

Той внезапно я целуна.

— Предпочитам близкия план.

Тя му върна страстно целувката.

— Работим с Данийл по инфилтрирането в редиците на Ламурк:

— Опасно е.

— Той използва… такива като нас.

Човекоподобните роботи бяха много малко, Хари го знаеше.

— Може ли да ги прежали?

— Някои са били внедрени още преди десетилетия.

Хари кимна.

— Добрият стар Р. Данийл. От него би излязъл политик.

— Беше Първи министър.

— Назначен, не избран.

Тя се взря напрегнато в лицето му.

— Сега… вече искаш да станеш Първи министър, нали?

— Панукопия… промени това, да.

— Данийл казва, че ако гласуването във Висшия съвет мине добре, той е достатъчен да блокира Ламурк.

Хари изсумтя.

— Статистиката изисква грижи, любима. Спомняш ли си онзи класически виц за тримата статистици, които отишли на лов за патици…

— А патиците са?

— Пернат дивеч, срещащ се на някои планети. Първият статистик стрелял метър по-нагоре, вторият — метър по-надолу. И накрая третият извикал: „Средно сме я уцелили!“

* * *

Живото дърво на събитийното пространство.

Хари го гледаше как пращи и прониква през матриците. Спомни си, че някой беше казал, че правите линии не съществували в природата. Тук беше обратното. Безкрайно разгръщащи се плетеници, никога напълно прави, никога просто криви.

Изцяло изкуствената Мрежа разцъфваше в орнаменти, които човек виждаше навсякъде. В пращящи електрически разреди, разклонени, гърчещи се, живи. В бледосини скрежни цветя с кристален строеж. В бронхите на човешкия бял дроб. В графиките на колебанията на пазара. Във вихрите на потоците, които се гмуркаха все напред и напред.

Такава хармония между голямото и малкото беше самата красота, дори и преминала през скептичния поглед на науката.

Той чувстваше Мрежата на Трантор. Гърдите му бяха карта: секторът Стрилинг се падаше върху дясното му гръдно зърно, Аналитика — върху лявото. Чрез невралната пластика първичните сетивни области на мозъчната му кора „разчитаха“ Мрежата през кожата му.

Но това изобщо не приличаше на четене. Тук нямаше данни, изложени черно на бяло.

Далеч по-добре беше за един вид, потомък на пановете, да възприема света през неговото еволюирало, изцяло неврално легло! Пък и по-забавно. Също като психоисторическите уравнения, Мрежата беше n-измерна. И дори и числото n се променяше с времето, докато различни параметри влизаха в или излизаха от употреба.

Имаше само един начин това да се използва в тесния обсег на човешките сетива. Всяка секунда ново измерение срязваше някое старо измерение. В стопкадър всеки миг изглеждаше като абсурдно сложна абстрактна скулптура на овердрайв.

Вгледаш ли се твърде упорито в който и да било момент, веднага получаваш остро главоболие и нула разбиране. А гледаш ли го като забавление, а не като обект за изучаване — с времето постепенно получаваш мащабно възприятие, интегрирано от многострадалното ти подсъзнание. С времето…

Хари Селдън крачеше сред света.

Сега онази непосредственост, която чувстваше, докато беше име. Гореше в пълно потапяне.

Крачеше и газеше из калното поле на хаотичните взаимодействия в Мрежата.

Фрактални пипала пълзяха из мрежите с ослепителна скорост и проникваха навсякъде. Дигиталният свят на Трантор се простираше като опасваща цялата планета паяжина… а в центъра му нещо се спотайваше.

Бодливите светлинки на електрическата джунгла на Трантор просветваха под него. Тя някак си се намираше под панорамата, сред която крачеше той. Отдалече четирийсетте милиона живота приличаха на карнавал, сияещ в неон на хоризонта сред черна, хладна пустиня: колосалната нощ на самата Галактика.

Хари крачеше през измъчения пейзаж на бури и разрушения към колосален буреносен облак. Под него стояха две мънички човечета. Хари се наведе и ги вдигна.

— Много се забави! — извика мъжът. — И краля на Франция съм чакал по-малко!

— Свети Михаил ли те изпрати? — попита жената — О… пази се от облаците!

Хари застина, докато огромен масив от данни/наука/история/мъдрост потече през него. Той се задъха и се ускори до максимум. Мъглата, Жана и Волтер — всички те забавиха темпо. Виждаше как отделните събитийни вълни преминават през симовете им.

Те бяха разпръснати умове, които изпращаха частици от себе си по цял Трантор. Щракащи и тракащи зигзагообразни изчисления.

Той примигна — и разбра.

През него течаха потоци от сурови, смачкани спомени. Спомени, които не разпозна, но те на мига му дадоха наставления и му разкриха всичко.

Скоростта и гъвкавата му грация бяха чудесни. Беше като кънкьор, който се плъзга по изровената равнина, докато другите залитаха като тъпоумни зверове.

И разбра защо.

Наложете холоекрани върху планина, цял километър висока, и я покрийте, докато не засияе с половин милион танцуващи образи. Всяка холограма използва четвърт милион пиксели, за да оформи изображението, така че се натрупва огромна изобразителна мощ.

Сега компресирайте тези екрани върху лист от алуминиево фолио с дебелина един милиметър. Смачкайте го. Напъхайте го в един грейпфрут. Това е мозъкът — сто милиарда неврони, които реагират с различна интензивност. Природата е сътворила това чудо и сега машините се мъчат да го повторят.

Проблясъкът на прозрение му дойде направо чрез някакво скрито сътрудничество между самия него и Мрежата. Информацията се лееше от десетки библиотеки и се смесваше с ясно доловимо пращене.

Той разбираше и чувстваше в един и същи миг на прозрение.

Залитна, зави му се свят и застана лице в лице с разярените облаци. Те настъпваха като бръмчащи, побеснели пчели.

Вдигна смаян очи към буреносния облак, който го шибна с оранжева светкавица и нажежи въздуха.

Ужилването го накара да се превие одве.

Тогава връхлетя торнадо — черно, мятащо камъни; той разбра, че това са отломки от Мрежата, които е погълнало, и всмука Волтер и Жана.

Циклонът виеше като призрак — толкова силно, че Хари трябваше да крещи:

— Ти си бил „апостолът на разума“ — цитирам собствените ти вътрешни спомени. Разбери се разумно с тях тогава.

— Нищо не разбирам от накъсания им говор. Какви са тия други „форми на живот“? Съществува Човекът и само Човекът!

— Така е наредил Господ — дори и в това Чистилище! — подкрепи го Жана.

Хари рече мрачно, предчувствайки какво ще последва:

— Винаги бъди бърз, рядко — сигурен.